Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (43)

Глава 43
Тифи

Не съм пияна, но и не съм точно трезва. Хората винаги казват, че от плуването в морето огладняваш — е, почти да се удавиш явно те прави лекомислен.

Освен това уискито с лед е наистина много силно питие.

Не мога да спра да се кикотя. Леон определено също е подпийнал; раменете му не са толкова напрегнати, а онази крива усмивка сега е почти постоянно на лицето му. Освен това е спрял да се опитва да приглажда косата си, така че от време на време някоя нова къдрица се освобождава и щръква настрани.

Разказва ми за времето, когато е бил дете — живеели са в Корк — и за хитрите капани за хора, които двамата с Ричи са измисляли, за да ядосат гаджето на майка си (което ме кара да се кикотя).

— Е, задръж, значи, прокарвали сте жица през целия коридор? Не се ли спъваха и всички останали в нея?

Леон поклаща глава.

— Промъквахме се да я опънем, след като мама ни сложеше да си легнем. Уиз винаги стоеше до късно в кръчмата. Когато се спънеше, получавахме истински урок по нецензурни думи.

Засмивам се.

— Името му е било Уиз^[1]?

— Мхмм. Макар да предполагам, че не по рождение. — Изражението му става сериозно. — Той беше един от най-лошите за мама всъщност. Ужасен с нея, вечно й повтаряше колко е глупава. И въпреки това тя винаги оставаше с него. Всеки път го прибираше обратно, след като го изриташе. Караше един курс за обучение на възрастни, когато се събраха, но той я накара да напусне скоро след това.

Намръщвам се. Залагането на капани изведнъж не ми се струва толкова смешно.

— Сериозно? Ама че тотално шибано копеле!

Леон изглежда леко стреснат.

— Нещо грешно ли казах? — питам го.

— Не — усмихва се той. — Не, просто е изненадващо. Отново. Можеше да си достоен конкурент на Уиз в състезание по псувни.

Накланям глава.

— Е, благодаря ти — отвръщам. — Ами баща ви с Ричи? Той не беше ли в картинката?

Леон е почти толкова хоризонтален, колкото съм и аз в момента — споделя стола ми за крака, като неговите са кръстосани в глезените, — и люлее чашата с уискито между пръстите си, като я върти напред-назад в светлината от свещта. Вече не е останал почти никой друг; сервитьорите дискретно разчистват масите в насрещния край на помещението.

— Той си тръгна, когато Ричи се роди, премести се в Щатите. Аз бях на две. Не си го спомням или… само като някаква странна форма и един вид… — Той размахва една ръка. — Странно чувство. Мама почти никога не говори за него. Знам само, че е бил водопроводчик от Дъблин.

Очите ми се отварят широко. Не мога да си представя да не знам нищо повече за баща си от това, но Леон го казва, сякаш не е голяма работа. Забелязва изражението ми и вдига рамене.

— Просто за мен никога не е било от значение. Да разбера повече за него. Тежеше на Ричи в тийнейджърските му години, но не знам доколко сега. Двамата не говорим за това.

Имам чувството, че тук остава нещо недоизказано, но не искам да го притискам и да развалям вечерта. Пресягам се и за момент слагам ръката си върху китката му; той ме стрелва с още един изненадан, любопитен поглед. Сервитьорът идва по-наблизо, като може би усеща, че безсмисленият ни разговор няма да продължи наникъде, ако той не стори нещо, за да подбутне нещата. Започва да разчиства последните неща от масата ни; аз със закъснение свалям ръката си от китката на Леон.

— По-добре да си лягаме, нали? — питам аз.

— Вероятно — съгласява се Леон. — Бабс тук ли е още? — обръща се той към сервитьора.

Мъжът поклаща глава.

— Отиде си у дома.

— А. Каза ли коя е моята стая? Спомена, че двамата с Тифи можем да пренощуваме.

Сервитьорът ме поглежда, после Леон, после пак мен.

— Ъъъ… — започва той. — Мисля, че тя… предположи… че сте…

На Леон му отнема известно време да зацепи. Когато осъзнава, простенва и се плясва по челото.

— Всичко е наред — намесвам се аз, като пак започвам да се кикотя. — Свикнали сме да делим едно легло.

— Добре — казва човекът и отново мести поглед от единия на другия, по-учуден от всякога. — Ами. Всичко е наред, значи?

— Не по едно и също време — обяснява Леон. — Делим едно легло, но по различно време.

— Аха — кимва сервитьорът. — Ами, ъъ, аз да…? Имате ли нужда да направя нещо?

Леон махва добронамерено с ръка.

— Не, вие се прибирайте вкъщи. Аз ще спя на пода.

— Леглото е голямо — намесвам се. — Няма проблем… просто ще си го поделим.

После извиквам — много си повярвах, като се опитах да стъпя на крака с изкълчения глезен, докато ставах от масата. Леон се озовава до мен за секунда. Реакциите му са много бързи за човек, който току-що е изпил голямо количество уиски.

— Добре съм — обяснявам му, но го оставям да ме прегърне, за да ме подкрепя, докато подскачам.

След известно придвижване по този начин, когато стигаме до стълбите, той възкликва: „Майната му“, и отново ме вдига на ръце, за да ме носи.

Изписквам от изненада, след това започвам да се смея. Не му казвам да ме свали — не искам. Отново виждам полирания парапет и чудатите картини в релефни позлатени рамки да се плъзгат край мен, докато той ме носи по стълбите; отново отваря вратата на стаята ми — нашата стая — с лакът и ме пренася през прага, като затваря вратата с ритник зад себе си.

Полага ме на леглото. Стаята е почти тъмна, светлината от уличната лампа пред прозореца осветява с нежни жълти триъгълници одеялото и изпъстря със злато косата на Леон. Големите му кафяви очи ме гледат, лицето му е само на сантиметри от моето, докато нежно изважда ръка изпод гърба ми, за да нагласи главата ми на възглавниците.

Той не помръдва. Гледаме се един друг, погледите ни не се откъсват, делят ни само дъх или два. Моментът се проточва, изпълнен с възможности. Малка частичка паника отново започва да искри в ума ми — ами ако не мога да го направя, без да откача? — но болезнено искам да ме целуне и паниката отново угасва, блажено забравена. Мога да усетя дъха на Леон върху устните си, да видя миглите му в полумрака.

След това той затваря очи и се отдръпва, като завърта глава настрани с бърза въздишка, сякаш е сдържал дъха си.

Ууф. И аз се отдръпвам, внезапно несигурна, и онова напрегнато мълчание помежду ни се пречупва. Да не би да… не разбрах правилно цялата тази ситуация с вперените погледи, гледането в очите и почти докосващите се устни?

Кожата ми гори, пулсът ми е ускорен. Той пак ме поглежда; и в неговия поглед още има пламък, както и леко смръщване между веждите. Сигурна съм, че мислеше да ме целуне. Може би съм объркала нещо — все пак съм позагубила практика с всичко това. Или може би проклятието на Джъстин вече се е простряло дотам, че да съсипва целувките, преди още да са започнали.

Леон ляга по гръб на леглото; изглежда, сякаш му е ужасно неловко, и докато се суети с копчетата на ризата си, се чудя дали не трябва аз да поема нещата в свои ръце и да го целуна, просто да се притисна към него и да обърна лицето му към своето. Обаче ако не съм разбрала ситуацията правилно и това е един от онези пъти, в които просто трябва да спра?

Отпускам се внимателно до него.

— Вероятно трябва да заспиваме — казвам.

— Да.

Гласът му е приглушен и тих.

Прочиствам си гърлото. Е, предполагам, че това беше.

Той помръдва леко. Ръката му докосва моята; кожата ми веднага настръхва. Чувам го как поема дъх, когато се докосваме, едно тихичко стреснато ахване, след което Леон вече е на крака, запътил се към банята, а аз съм оставена тук, настръхнала и с пърхащо сърце, загледана в тавана.