Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (66)

Глава 66
Леон

Ходя между отделенията като призрак. Дали съм в състояние да се съсредоточа достатъчно, за да взема кръв от вена, при положение че дори дишането ми коства усилия? Лесно е обаче — благословията на рутината. Ето нещо, в което ме бива. Леон, отговорната сестра, тих, но надежден.

След няколко часа забелязвам, че заобикалям Коралово отделение. Избягвам го.

Господин Прайър е там и умира.

Накрая младшият лекар на смяна казва, че доза морфин в Коралово отделение има нужда от подпис на сестра. Е. Без повече криене. Тръгвам. Сиво-бели коридори, голи и надраскани, и аз познавам всеки сантиметър от тях — може би по-добре, отколкото стените на собствения си апартамент.

Спирам. Пред отделението седи мъж в кафяв костюм, с ръце на коленете, загледан във вратата. Странно е да видя някой тук по това време — в нощната смяна не идват посетители. Той е много стар, с бяла коса. Познат.

Известна ми е тази поза: това е позата на човек, който събира смелост. Сам съм стоял в нея достатъчно пъти пред залите за посетители в затвора, за да знам как изглежда.

Отнема ми известно време да се сетя — едва успявам да мисля, просто се движа на автопилот. Но този белокос мъж, загледан в пода, е Джони Уайт Шести от Брайтън. Мисълта ми се струва нелепа. Дж. У. Шести е човек от стария ми живот. Онзи, изпълнен с Тифи. Но ето го, така че, изглежда, все пак съм открил Джони на господин Прайър, дори да му е отнело известно време да го признае.

Трябва да се чувствам доволен, но не мога.

Поглеждам го. Деветдесет и две годишен, той е издирил господин Прайър, облякъл е най-хубавия си костюм, пропътувал е целия път от крайбрежието до тук. Всичко това за един мъж, когото е обичал преди цял живот. Седи тук със склонена глава, като човек по време на молитва, който събира сила да се изправи пред изоставеното някога.

На господин Прайър му остават броени дни живот. Дори часове може би. Поглеждам към Джони Уайт и чувството е като удар в стомаха. Оставил го е за толкова. Шибано. Късно.

Джони Уайт вдига поглед, вижда ме. Не говорим. Мълчанието се проточва по коридора помежду ни.

Джони Уайт: Мъртъв ли е?

Гласът му излиза пресипнал и се пречупва по средата.

Аз: Не. Не сте закъснели.

Само дето е. В действителност. Колко ли трябва да боли да изминеш целия този път с ясното съзнание, че го правиш просто за сбогом?

Джони Уайт: Отне ми известно време да го открия. След посещението ви.

Аз: Трябваше да кажете нещо.

Джони Уайт: Да.

Поглежда пак към вратата. Аз пристъпвам напред, прекрачвам мълчанието, сядам на стола до него. Заедно разглеждаме изподраскания линолеум. Тук не става дума за мен. Това не е моята история. Но… Джони Уайт на тази пластмасова седалка, склонена глава, така изглежда другата страна на „без да се опитваш“.

Джони Уайт: Не искам да влизам там. Мислех да си тръгвам, когато те видях.

Аз: Стигнали сте дотук. Сега остават само вратите.

Той вдига глава, сякаш му тежи.

Джони Уайт: Сигурен ли си, че ще иска да ме види?

Аз: Може и да не е в съзнание, господин Уайт. Но дори и да е така, не се съмнявам, че ще е по-щастлив, ако сте там.

Джони Уайт се изправя, приглажда панталона на костюма си и стисва изваяната си холивудска челюст.

Джони Уайт: Ами. По-добре късно, отколкото никога.

Той не ме поглежда, само бута двойните врати. Гледам как се люлеят след него.

Ако зависи от мен, аз съм от онези хора, които никога няма да минат през тези врати. И това с какво е помогнало на някого?

Изправям се. Време е да тръгвам.

Аз, към младшия лекар: Дежурната сестра ще подпише за морфина. Аз не съм на смяна.

Младши лекар: Чудех се защо не си с престилка. Какво, по дяволите, правиш тук, когато не си на смяна? Отивай си вкъщи!

Аз: Да. Добра идея.

* * *

Два сутринта е. Лондон е неподвижен и притихнал в мрака. Включвам телефона си, докато тичам за автобуса, сърцето ми блъска високо в гърлото.

Безкрайни пропуснати повиквания и съобщения. Гледам ги стреснат. Не знам откъде да започна. Не се налага обаче, защото телефонът иззвънява с непознат номер от Лондон почти веднага след като го включвам.

Аз: Ало?

Гласът ми е несигурен.

Ричи: О, слава богу, мамицата му. Охраната започва наистина да се изнервя. Звъня ти през последните десет минути. Трябваше да предоставя дълго обяснение, че това все още е едното ми телефонно обаждане, защото ти не вдигаш. Имаме около пет минути на разположение, между другото.

Аз: Добре ли си?

Ричи: Дали аз съм добре? Добре съм, задръстен мизерник такъв, като изключим, че съм ти зверски ядосан. На теб и на Гърти.

Аз: Какво?

Ричи: Тифи не е казала „да“. Онзи откачалник Джъстин просто е отговорил вместо нея, не си ли забелязал?

Спирам на място, на десет метра от спирката на автобуса. Аз… не мога да го осмисля. Примигвам. Преглъщам. Леко ми се гади.

Ричи: Да. Гърти й се е обадила и е започнала да й се кара, че се е върнала при Джъстин, след което Мо й се разкрещял. Казал й, че е ужасна приятелка, задето няма достатъчно вяра в Тифи поне да й зададе въпроса, преди да предположи, че се е върнала при него.

Намирам гласа си.

Аз: Тифи добре ли е?

Ричи: Ще бъде много по-добре, ако можеше да поговори с теб, човече.

Аз: Вече се прибирах, но…

Ричи: Така ли?

Аз: Да. Посети ме Призракът на бъдещите Коледи.

Ричи, объркан: Малко е рано по това време от годината за подобни неща, а?

Аз: Ами знаеш какво казват хората. Всяка година подранява все повече.

Облягам се на спирката на автобуса. Замаян и с гадене едновременно. Какви ги вършех? Да идвам до тук, да изгубя цялото това време?

Аз, със закъснение и прилив на страх: Тифи в безопасност ли е?

Ричи: Джъстин все още е на свобода, ако това питаш. Но приятелчето й Мо е при нея, а според Гърти Джъстин няма да се появява известно време, ще отиде да си поближе раните и да измисли нов план. Явно има план за всичко, това е част от цялата работа, така казва Мо. Знаеш ли, че този задник е използвал Мартин от работата на Тифи да намира информация за това къде е Тифи през цялото време?

Аз: Мартин. И… о. Мамка му.

Ричи: Всичко това е било, за да ви раздели, човече. Накарал е онази влогърка да заснеме всичко, за да е сигурен, че ще го видиш.

Аз: Не мога… не мога да повярвам, че просто предположих.

Ричи: Ей, братле, просто отиди и оправи нещата, ясно? И й разкажи за мама.

Аз: Да й разкажа за мама?

Ричи: Не е нужно да съм терапевт, за да се досетя, че да зарежеш мама и Гърти в съда и да не се върнеш у нас е имало нещо общо с всичко това. Виж, разбирам те. И двамата имаме майчин проблем.

Автобусът приближава.

Аз: Не… съм напълно сигурен как това е свързано?

Ричи: Само защото мама винаги се връщаше при мъжете, които се държаха зле с нея, или намираше нова версия на същия мъж, не значи, че и Тифи е такава.

Аз, автоматично: Вината не беше на мама. Тормозеха я. Манипулираха я.

Ричи: Да, да, знам, винаги го повтаряш. Но това не прави нещата по-лесни, когато си на дванайсет, нали?

Аз: Мислиш, че…

Ричи: Виж, налага се да затварям. Но просто отиди и кажи на Тифи, че съжаляваш, че си се издънил и че си отгледан от тормозена самотна майка и на практика беше принуден сам да се грижиш за по-малкия си брат. Това трябва да свърши работа.

Аз: Това е малко… като емоционално изнудване, не мислиш ли? Освен това ще й хареса ли сравнението с майка ми?

Ричи: Ясно, разбрах те. Хубаво. Действай в твой стил. Просто оправи нещата и си я върни, защото тази жена е най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало. Ясно ли е?