Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (19)

Глава 19
Тифи

— Това е идеалното място за теб, Катрин — превъзнася се Мартин, като разпръсва снимките на масата.

Аз се усмихвам окуражаващо. Макар първоначално да смятах цялото това огромно начинание за нелепо, сега започвам да се навивам. Бяха направени двайсет различни видеа в ютюб от различни интернет знаменитости, показващи неща, за които твърдяха, че са изплели сами по инструкциите на Катрин. След една напрегната непланирана среща с медийната директорка, в която завеждащият Пиар отдела свърши доста убедителна работа с преструването, че знае за какво става дума в тази книга, и още повече че за нея има заделен бюджет, целият офис на издателството сега жужи от вълнение. Всички, изглежда, са забравили, че миналата седмица пет пари не даваха за крошето; вчера чух директорката по продажбите да обявява, че тя „винаги е подозирала, че тази книга ще пожъне истински успех“.

Катрин е изумена от всичко това, особено от частта с Таша Чай-Лате. Първоначално реагира, както правят буквално всички, когато видят някакъв случаен човек да изкарва купища пари от ютюб. („И аз мога така!“ — обяви. Казах й да започне като инвестира в смартфон. С малки стъпчици.) А сега е просто ядосана, че Мартин превзе акаунта й в туитър. („Не можем да й се доверим с това! Трябва да поддържаме контрол“ — крещеше той на Руби тази сутрин.)

— Е, какво тогава представлява една подобаваща премиера на книга? — пита Катрин. — Искам да кажа, обичайно просто се мотая наоколо, пия вино и си приказвам с всяка възрастна дама, която благоволи да дойде. Но как се прави, когато ще има толкова много хора?

Тя посочва с ръка към снимката на гигантската зала „Айлингтън“.

— Виж сега, Катрин — обажда се Мартин, — радвам се, че попита. Двамата с Тифи ще те вземем със себе си на една от другите ни големи премиери след две седмици. Просто за да видиш как се организират подобни събития.

— Ще има ли безплатно пиене? — пита Катрин с оживление.

— О, разбира се, купища безплатно пиене — отвръща Мартин, който по-рано ми обясни, че изобщо няма да има нищо подобно.

Поглеждам си часовника, когато Мартин се връща на темата за огромното събитие, което се опитва да пробута на Катрин. Тя много се тревожи, че хората в задния край на залата няма да могат да виждат. Аз от своя страна много се тревожа дали ще стигнем до хосписа на Леон навреме.

Посещението ни е уговорено за тази вечер. Леон ще бъде там, което значи, че довечера, след пет и половина месеца съвместен живот, двамата с него най-сетне ще се запознаем.

Странно притеснена съм. Три пъти си смених дрехите тази сутрин, което е необичайно — обикновено не мога да си представя да изглеждам по друг начин в ден, в който вече съм избрала тоалета си. Сега съм сигурна, че съм уцелила всичко. Притъпила съм лимоненожълтата разкроена пола с дънково яке, клин и кубинките ми с лилии, но все още съм облечена с нещо, което шестнайсетгодишно момиче би облякло на бала си. В тюла просто има нещо фундаментално впечатляващо.

— Не мислиш ли, че вече трябва да тръгваме? — намесвам се, като прекъсвам Мартин насред тъпотиите му.

Искам да стигнем до хосписа навреме, за да намеря Леон и да му благодаря, преди да започнем. Бих предпочела той да не влита като Джъстин насред урока, точно когато Катрин забива карфици по мен.

Мартин ме изпепелява с очи, извърнал глава, така че Катрин да не види колко свиреп поглед ми хвърля. Тя, разбира се, въпреки това го забелязва, грейва при гледката и започва да се кикоти в чашата си с кафе. Беше ми ядосана, когато пристигнах, защото (очевидно) бях пренебрегнала наставленията й отново да нося „неутрални дрехи“. Извинението ми, че бежовото ми изсмуква живителните сили, не мина.

— Всички трябва да правим жертви за изкуството си, Тифи! — възкликна тя, размахала пръст.

Аз изтъкнах факта, че това всъщност не е моето изкуство, а нейното, но тя доби такъв наранен вид, че капитулирах и казах, че ще направя компромис, като махна бухналата фуста.

Радвам се да видя, че общата ни неприязън към Мартин отново ни е обединила.

* * *

Не съм сигурна защо си въобразявам, че знам как ще изглежда един хоспис — никога преди не съм стъпвала на подобно място. Този отговаря на няколко от представите ми: подове с линолеум в коридорите, медицинско оборудване с жички и тръбички, творби на изкуството с ниско качество в разнебитени рамки по стените. Но има по-приятелска атмосфера, отколкото очаквах. Сякаш всички се познават: доктори подхвърлят язвителни коментари, когато пътищата им се пресекат в коридора, пациенти задъхано се кикотят на съседите си по крило и в един момент дори чух една сестра да спори доста разгорещено с възрастен мъж от Йоркшир за това кой вид оризов пудинг ще подхожда най-добре на вечерното меню.

Рецепционистката ни отвежда през зашеметяваща плетеница от коридори до нещо като всекидневна. Има захабена пластмасова маса на мястото, на което ще преподаваме, както и купища неудобни на вид места за сядане, и телевизор като онзи в къщата на майка ми и баща ми — квадратен и огромен, сякаш трупат всички допълнителни канали за пазаруване в задната му част.

Оставяме торбите с вълна и куки за кроше. Някои от по-подвижните пациенти пристигат в помещението. Очевидно мълвата за нашето представление на тема плетене на една кука се е разпространила, вероятно чрез сестрите и лекарите, които сякаш търчат в съвсем случайни посоки през цялото време като топчета във флипер. Остават петнайсет минути, преди да започнем — предостатъчно време, за да издиря Леон и да го поздравя.

— Извинете — обръщам се към сестра, чийто път във флипера за кратко е преминал през всекидневната, — Леон тук ли е вече?

— Леон? — пита тя, като ме поглежда разсеяно. — Да. Тук е. Трябва ли ви?

— О, не, не се притеснявайте — обяснявам. — Не е, нали знаете, по медицински въпрос. Само исках да го поздравя и да му благодаря, че организира това събитие.

Размахвам ръка по посока на Мартин и Катрин, които разплитат вълна с различни степени на ентусиазъм.

Сестрата се оживява и ме поглежда истински.

— Ти Тифи ли си?

— Ъъ. Да?

— О! Здравей. Еха, здрасти. Ако искаш да го видиш, ще го намериш в Дорзалното отделение, мисля — просто следвай знаците.

— Много благодаря — казвам й, докато жената пак хуква нанякъде.

Дорзално отделение. Добре. Поглеждам знака, закачен на стената: наляво очевидно. След това надясно. След това ляво, ляво, дясно, дясно, дясно — дявол да го вземе. Тази сграда е безкрайна.

— Извинете — започвам, като докопвам един човек в лекарска престилка, — на прав път ли съм за Дорзалното отделение?

— Разбира се — отвръща той, без да забави крачка.

Хмм. Не съм сигурна, че обърна особено внимание на въпроса. Предполагам, че ако работиш тук, доста ти писва от посетители, които питат за посоката. Поглеждам следващия знак: Дорзалното отделение вече дори не се споменава.

Мъжът в престилката се появява до мен, изглежда, пак се е върнал по коридора. Аз подскачам.

— Извинете, вие не сте Тифи, нали? — пита ме.

— Да? Здравейте?

— Сериозно! Да ме вземат мътните. — Той ме оглежда обстойно от горе до долу, след което осъзнава какво прави и смутено се усмихва. — Божичко, съжалявам, просто никой от нас не го вярваше особено. Леон ще бъде в Келповото отделение. Завийте наляво по коридора.

— Какво не сте вярвали? — виквам след него, но човекът вече се е изпарил и е оставил една двойна врата да се полюшва зад гърба му.

Това е… странно.

Когато се обръщам, забелязвам мъж медицинска сестра със светлокафява кожа и тъмна коса, чиято морскосиня престилка изглежда овехтяла дори от тук — забелязала съм колко износени изглеждат униформите на Леон, когато ги оставя да съхнат на сушилнята. За секунда погледите ни се срещат, но след това човекът извръща глава, проверява пейджъра на колана си и хуква по срещуположния коридор. Висок е. Дали може да е бил Леон? Бяхме твърде далече един от друг, за да съм напълно сигурна. Тръгвам по-бързо, за да го настигна, леко се задъхвам, след което започвам да се чувствам като преследвачка и пак забавям крачка. Мамка му. Мисля, че пропуснах пътя, по който трябваше да завия към Келповото отделение.

Обмислям ситуацията по средата на коридора. Без тюлената фуста, полата ми се е спихнала и залепва за плата на клина ми; горещо ми е, нервна съм и нека бъдем честни, напълно съм се изгубила.

На знака пише, че следващият ляв завой води към Стаята за отдих, а тя е мястото, от което тръгнах. Въздъхвам и си поглеждам часовника. Остават само пет минути до началото на представянето ни — по-добре да се връщам. Ще издиря Леон след това, да се надяваме, без повече леко откачени срещи със странни непознати, които знаят името ми.

Събрала се е значителна тълпа, когато влизам обратно в помещението; Катрин ме забелязва с облекчение и веднага подхваща лекцията си. Покорно следвам инструкциите й и докато тя ентусиазирано възхвалява качествата на затворената бримка, аз оглеждам стаята. Пациентите са смесица от възрастни дами и господа, около две трети от които се намират в инвалидни колички, и няколко жени на средна възраст, които изглеждат доста болнави, но и са най-заинтригувани от думите на Катрин. Има и три деца. Едното е малко момиченце, чиято коса тъкмо започва отново да расте след химиотерапия, предполагам. Очите й са огромни и ги забелязвам, защото тя не гледа Катрин като всички останали, тя гледа към мен и се усмихва.

Махвам й лекичко. Катрин плясва ръката ми.

— Днес си ужасен манекен! — срязва ме и аз отново се връщам към онзи момент на круизния кораб през февруари, последния път, в който Катрин ме наместваше в различни неудобни пози в името на крошето.

За секунда успявам да си спомня точното изражение на Джъстин, когато погледите ни се срещнаха — не по начина, по който изглежда в паметта ми, избледняло и променено от времето, а точно каквото беше тогава. Побиват ме тръпки.

Катрин ме поглежда с любопитство и аз идвам на себе си с известно усилие, като успявам да се усмихна успокоително. Когато вдигам поглед, виждам един висок, тъмнокос мъж в престилка да преминава през двойна врата към едно от другите отделения и сърцето ми подскача. Но това не е Леон. Почти се радвам. Някак сега не е точният момент да го срещна — нервна и разконцентрирана съм.

— Вдигай ръцете, Тифи! — врясва Катрин в ухото ми и аз тръсвам глава и пак се заемам да изпълнявам нарежданията й.