Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (18)

Глава 18
Леон

На път съм да се срещна с Джони Уайт Първи. Много е рано — четиричасово пътуване до там, после три различни автобуса, за да стигна от дома на Джони Уайт. Първи до затвор „Граундсуърт“, където имам посещение в три часа при Ричи. Краката ми са изтръпнали от седалките с ограничено пространство за мърдане на крака; гърбът ми е потен от вагони без климатик. Докато навивам ръкавите на ризата си още повече, откривам стара бележка от Тифи, завряна в маншета. Нещо от миналия месец за това какво прави странният мъж от апартамент пет в седем сутринта. Хмм. Неловко. Трябва да проверявам дрехите си за бележки, преди да изляза от апартамента.

Грийтън, домът на Джони Уайт, е учудващо красив малък град, прострял се по матовозелените полета на централните графства. Вървя от автобусната спирка до адреса на Дж. У. Писах му имейли няколко пъти, но не съм сигурен какво да очаквам на живо.

Когато пристигам, един много голям и заплашителен Джони Уайт ми излайва да влизам; осъзнавам, че веднага се подчинявам, и го следвам през оскъдно обзаведена всекидневна. Единствената отличителна черта е пиано в ъгъла. Не е покрито и изглежда добре поддържано.

Аз: Свирите ли?

Дж. У. Първи: Бях концертен пианист навремето. Сега вече не свиря толкова, но държа старото момиче тук. Без нея не го чувствам като дом.

Очарован съм. Идеално е. Концертен пианист! Най-готината професия на света! И без снимки никъде на жена или деца — отлично.

Дж. У. Първи ми предлага силен чай в масивна, захабена чаша. Напомня ми за чая при мама. Следва странен момент на тъга по дома — трябва по-често да ходя и да я посещавам.

Дж. У. Първи и аз се настаняваме на дивана и фотьойла, поставени един срещу друг. Осъзнавам изведнъж, че това е трудна тема за подхващане. Имали ли сте любовна авантюра с мъж по време на Втората световна война? Вероятно това не е нещо, което този човек иска да обсъжда с непознат от Лондон.

Дж. У. Първи: Е, какво точно ви интересуваше?

Аз: Чудех се. М-м.

Прочиствам гърло.

Аз: Служили сте в армията по време на Втората световна война, нали?

Дж. У. Първи: Две години, с кратка почивка, за да могат да изровят един куршум от корема ми.

Осъзнавам, че се взирам в корема му. Дж. У. Първи ми хвърля изненадващо енергична усмивка.

Дж. У. Първи: Мислите си, че сигурно им е било трудничко да го открият, нали?

Аз: Не! Мислех си, че има много жизненоважни органи в областта на корема.

Дж. У. Първи, кикотейки се: Немските копеленца не ги уцелиха, за мой късмет. Както и да е, повече се тревожех за ръцете си, отколкото за корема. Можеш да свириш на пиано без далак, но не можеш да свириш на пиано, ако измръзването е отхапало пръстите ти.

Взирам се в Дж. У. Първи с ужас и страхопочитание. Той пак се изкикотва.

Дж. У. Първи: О, не ви трябва да слушате моите стари военни перипетии. Не казахте ли, че разучавате семейната си история?

Аз: Не моята. На приятел. Робърт Прайър. Служил е в същия полк като вас, макар да не съм сигурен, че е било по съвсем същото време. Случайно да го помните?

Дж. У. Първи мисли усилено. Сбърчва нос. Накланя глава.

Дж. У. Първи: Не. Нищо не ми говори. Съжалявам.

Е, струваше си да опитам. Един отметнат обаче, имам още седем от списъка.

Аз: Благодаря, господин Уайт. Няма да ви задържам повече. Само един въпрос. Някога били ли сте женен?

Дж. У. Първи, по-рязък от всякога: Не. Моята Сали умря по време на въздушно нападение през четиридесет и първа и тя беше единствената за мен. Никога не открих друга като моята Сали.

Почти се просълзявам на това. Ричи би ми се изсмял — винаги ме нарича безнадежден романтик. Или по-груби неща със същия смисъл.

* * *

Кей, на друг край на линията: Сериозно, Леон, мисля, че ако зависеше от теб, всичките ти приятели щяха да бъдат над осемдесетгодишни.

Аз: Той беше интересен човек, това е. Приятно ми беше да говорим. И концертен пианист! Най-готината професия на света, нали?

Развеселено мълчание от Кей.

Аз: Имам още седем обаче.

Кей: Седем какво?

Аз: Седем Джони Уайтовци.

Кей: О, да.

Тя прави пауза.

Кей: Всичките си уикенди ли мислиш да прекарваш, влачейки се из Англия, в опити да откриеш гаджето на един стар човек, Леон?

Този път аз правя пауза. Това бях планирал да правя горе-долу, да. Кога иначе да открия Джони на господин Прайър? Не мога да го правя през работната седмица.

Аз, неуверено: Не…

Кей: Добре. Защото и сега те виждам достатъчно рядко с всичките ти посещения и смени. Забелязваш това, нали?

Аз: Да. Съжалявам. Аз…

Кей: Да, да, знам, грижа те е за работата ти, Ричи има нужда от теб. Наясно съм с всичко това. Не се опитвам да те тормозя, Леон. Просто имам чувството, че… това би трябвало повече да те тревожи. Толкова, колкото и мен. Това, че не се виждаме.

Аз: Тревожи ме! Но аз те видях тази сутрин?

Кей: За около половин час, за една много припряна закуска.

Залива ме прилив на раздразнение. Отказах се от половин час от тричасовия си сън, за да мога да закуся с Кей. Дълбок дъх. Поглеждам къде се намирам през прозореца.

Аз: Трябва да тръгвам. Спираме пред затвора.

Кей: Хубаво. Нека се чуем по-късно. Ще ми пишеш ли на кой влак се качваш?

Това не ми харесва — чуване, есемеси за влакове, винаги да си наясно с това къде е другият човек. Но… неразумно е от моя страна. Не мога да възразя. Кей вече ме мисли за връзкофоб. Това е неин любим термин в момента.

Аз: Ще пиша.

Но накрая не пиша. Имам намерение, но не го правя. Това е най-лошата разправия, която сме имали от много отдавна.