Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (37)

Глава 37
Тифи

Не разбирам какво ме подтикна да бърборя за Джъстин по този начин. Не съм споменавала нищо за терапевтичните сеанси или за спомените в бележките си до Леон — тези лепящи листчета ме карат да се чувствам добре и ме сгряват, няма да ги съсипвам с разни тъпотии за Джъстин, — но изведнъж сега, когато съм лице в лице с Леон, ми се струва естествено да разговарям с него за нещата, които изпълват мислите ми. Той просто има едно от онези неосъждащи лица, които те карат да искаш, ами… да споделяш.

Потъваме в мълчание, докато влакът ускорява през откритата местност. Имам усещането, че Леон харесва мълчанието; чувството не е толкова неловко, колкото очаквах да бъде, а по-скоро сякаш това е нормалното му състояние. Странно е, защото, когато говори, наистина участва в разговора, макар и по един тих, напрегнат начин.

Сега гледа през прозореца, присвил очи заради слънчевата светлина, така че се възползвам от възможността да го погледна. Малко е развлечен, облечен е с износена сива тениска и колие от кожена връв около врата с вид на нещо, което много рядко сваля. Чудя се какво ли означава за него. Леон ми прави впечатление на човек, който би носил аксесоари единствено поради сантиментални причини.

Той вижда, че го гледам, и среща погледа ми. Стомахът ми се преобръща. Изведнъж усещам мълчанието по различен начин.

— Как е господин Прайър? — изстрелвам.

Леон изглежда стреснат.

— Господин Прайър?

— Да. Моят животоспасяващ плетач. За последно говорих с него в хосписа. — Усмихвам се предпазливо. — Когато ти беше зает да ме избягваш.

— А. — Той разтрива врата си, забил поглед надолу, след което ми отвръща с крива усмивка. Толкова е кратка, че едва не я пропускам. — Не беше от най-добрите ми моменти.

— Ммм. — Правя престорено строга физиономия. — Плаша ли те, това ли е причината?

— Малко.

— Малко! Защо?

Той преглъща, адамовата му ябълка подскача, и приглажда коса назад от лицето си. Мисля, че се суети от нерви. Страхотно сладурско е.

— Ти си много… — махва с ръка.

— Шумна? Безочлива? Огромна?

Леон трепва.

— Не — отвръща твърдо. — Не, не е това.

Чакам.

— Виж — започва, — някога очаквала ли си да прочетеш книга с такова нетърпение, че всъщност да не можеш да я започнеш?

— О, разбира се. През цялото време. Ако имах и грам самовъздържание, никога нямаше да мога да прочета последната книга за Хари Потър. Очакването беше болезнено. Нали знаеш, ами ако не е толкова хубава, колкото предишните? Ами ако не е онова, на което съм се надявала?

— Е, именно. — Той махва с ръка към мен. — Мисля, че беше нещо… такова.

— Но с мен?

— Да. С теб.

Поглеждам към ръцете си в скута ми и много усилено се опитвам да не се усмихна.

— А за господин Прайър… — Леон вече говори на прозореца. — Съжалявам. Не мога да обсъждам пациенти.

— О, разбира се. Ами надявам се да открием неговия Джони Уайт. Господин Прайър е чудесен. Заслужава щастлив край.

Докато продължаваме да приказваме, като преминаваме от един на друг удобен разговор, хвърлям още няколко дискретни погледа към Леон през масата. В един момент очите ни се срещат в стъклото на прозореца и двамата бързо извръщаме поглед, сякаш сме видели нещо, което не бива.

Тъкмо изпитвам чувството, че всякакво неудобство се е изпарило, когато пристигаме в Брайтън, но тогава той се изправя, за да вземе сака си от багажното над главата му, и изведнъж стои прав, а тениската му се е вдигнала нагоре, за да разкрие тъмната лента на боксерките му „Келвин Клайн“ над дънките, и аз отново не знам къде да се дяна. Опитвам се да изглеждам много заинтригувана от масата.

Когато пристигаме, в Брайтън грее слабо септемврийско слънце; все още не е съвсем есен. От площадката пред гарата мога да видя прострели се пред нас улици с бели градски къщи, изпъстрени с онези кръчми и кафенета, за които всички в Лондон биха надплащали, за да ги имат на ъгъла на улицата си.

Леон е уредил срещата с господин Уайт на кея. Когато стигаме крайморската част на града, аз издавам неволен развълнуван писък. Кеят се проточва в сиво-синьото море, сякаш това е картина на някой от онези стари морски курорти, в които са се разхождали хората от викторианската епоха с онези нелепи бански с дължина до коленете. Идеално е. Бъркам в чантата си, изваждам голямата си широкопола шапка за слънце от петдесетте години и я слагам на главата си.

Леон ме наблюдава развеселено.

— Ама че шапка — казва.

— Ама че ден — парирам аз, като разпервам ръце настрани. — Никоя друга шапка не би била достойна.

Той се усмихва.

— Към кея?

Шапката ми се полюлява заедно с кимването ми.

— Към кея!