Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (72)

Глава 72
Леон

Нося се из отделенията, преглеждам картони, давам течности. Говоря с пациенти и се изумявам от себе си, защото успявам да звуча нормално и да говоря за нещо различно от това, че брат ми най-сетне се прибира у дома.

У дома.

Ричи се прибира у дома.

Продължавам да се дърпам от тази мисъл, както винаги досега. Умът ми рисува Ричи обратно в живота ми, а после отскача назад, сякаш е докоснал нещо горещо, защото никога не си бях позволявал тази мисъл. Беше прекалено болезнена. Прекалено оптимистична.

Само че сега е реалност. Ще бъде реалност само след няколко часа.

Той ще се запознае с Тифи. Ще говорят точно както говорят и по телефона, само че лице в лице, на дивана ми. Буквално е прекалено хубаво, за да е истина. Докато не си спомня, че той изобщо никога не трябваше да е влизал в затвора, разбира се, но дори тази мисъл не убива еуфорията.

Намирам се в кухнята на хосписа и си приготвям чай, когато чувам името си да се повтаря, всеки път все по-силно.

Тифи: Леон! Леон! Леон!

Обръщам се тъкмо навреме. Тя връхлита отгоре ми, с коса мокра от дъжда, розови страни, голяма усмивка.

Аз: Еха!

Тифи, много близо до ухото ми: Леон Леон Леон!

Аз: Ох?

Тифи: Извинявай. Извинявай, просто…

Аз: Ти да не плачеш?

Тифи: Какво? Не.

Аз: Плачеш. Ти си невероятна.

Тя примигва към мен, изненадана, очите й са пълни със сълзи от щастие.

Аз: Никога дори не си срещала Ричи.

Тя ме хваща за ръце и ме завърта към чайника точно когато завира.

Тифи: Ами познавам теб, а Ричи е твоят малък брат.

Аз: Само да те предупредя, той не е толкова малък.

Тифи се пресяга към шкафа с чашите и изважда две, след което преравя пакетчетата с чай и налива вода от чайника, сякаш познава тази кухня от години.

Тифи: А и все едно, имам чувството, че познавам Ричи. Говорили сме си милион пъти. Не е нужно да си виждал някого лице в лице, за да го познаваш.

Аз: Като стана дума…

Тифи: Къде отиваме?

Аз: Просто ела. Искам да ти покажа нещо.

Тифи: Чаят! Чаят!

Спирам и чакам, докато тя добавя мляко болезнено бавно. Стрелва ми мъничък палав поглед през рамо; искам да я съблека на секундата.

Аз: Готови ли сме?

Тифи: Добре. Готови сме.

Тя ми подава чаша и аз я вземам заедно с предложилата я ръка. Почти всички, които подминаваме по коридора, възкликват: „О, здрасти, Тифи!“ или „Ти сигурно си Тифи!“, или „О, боже, Леон наистина има приятелка!“, но съм в прекалено добро настроение, за да намирам тези коментари за дразнещи.

Дръпвам Тифи назад, когато отива да отвори вратите към Коралово отделение.

Аз: Почакай, само погледни през прозорчето.

И двамата надникваме.

Джони Уайт не го е оставял от уикенда насам. Господин Прайър спи, но тънката му, на петна от слънцето ръка почива в дланта на Джони Уайт. Имаха цели три дни заедно — повече, отколкото можеше да се надява Дж. У.

Винаги си струва човек да мине през тези врати.

Тифи: Джони Уайт Шести е бил истинският Джони Уайт? Не е ли това най-страхотният ден? Да не би някъде да е било обявено? Еликсир в закуската на всички? Златен билет в кутията с мюсли?

Целувам я силно по устните. Зад нас един от младшите лекари казва на друг: „Удивително… винаги съм мислел, че Леон не харесва никой, който не е смъртно болен!“.

Аз: Смятам, че днес просто е хубав ден, Тифи.

Тифи: Е, предполагам, че беше крайно време за такъв.