Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (40)

Глава 40
Леон

Облягам се на вратата на банята със затворени очи. Няма сътресение и глезенът е само изкълчен. Можеше да бъде много, много по-зле.

Сега вече имам време да помисля колко ми е студено; свалям мокрите дрехи и пускам горещата вода от душа. Набързо изпращам благодарствен есемес на Соша. Слава богу, телефонът все още работи, дори и леко влажен — беше в джоба на панталона ми.

Влизам под душа и се насилвам да стоя мирно, докато не спирам да треперя. Напомням си, че Бабс е при нея. И все пак се обличам по-бързо от всякога преди и дори не си правя труда да сложа колан, който да крепи нелепо огромния панталон, който Бабс ми е намерила; просто ще го нося смъкнат, в стил деветдесетте.

Когато влизам обратно в спалнята, Тифи е вързала косата си на кок. Лека розовина отново се е появила по страните и устните й. Тя ми се усмихва и усещам как нещо помръдва в гърдите ми. Трудно е за описване. Сякаш нещо си щраква на мястото.

Аз: Как е горещият шоколад?

Тифи побутва другата чаша по масата към мен.

Тифи: Опитай своя и ще разбереш.

Някой чука на вратата; вземам чашата със себе си, докато отивам да отворя. Джони Уайт Шести, с много тревожен вид и също обут с комично голям панталон.

Дж. У. Шести: Как е нашето момиче?

Имам чувството, че Тифи лесно става „нашето момиче“ — тя е от типа хора, с които далечни роднини и липсващи съседи все още обичат да се хвалят.

Тифи: Добре съм, господин Уайт! Не се тревожете за мен.

Кашлицата избира точно този момент, за да я налегне. Дж. У. Шести се суети на прага и изглежда нещастен.

Дж. У. Шести: Много съжалявам. Чувствам се отговорен. Беше моя идея да отидем да плуваме. Трябваше да се уверя, че и двамата можете да плувате!

Тифи, след като премина пристъпът: Мога да плувам, господин Уайт. Просто стъпих накриво и малко се паникьосах, това е всичко. Обвинете камъка, който се заби в глезена ми, ако изпитвате потребност да вините някого.

Сега Дж. У. Шести изглежда по-малко притеснен.

Бабс: Е, и двамата оставате тук тази вечер. Без спорове. Заведението черпи.

И двамата с Тифи се опитваме да възразим, но тя отново изпада в пристъп на полукашлица, полудавене, което донякъде противоречи на довода, който иска да изтъкне, че не е нужно да остава на легло.

Аз: Поне аз трябва да си вървя… Вече не съм необходим, след като…

Бабс: Глупости. За мен не е допълнителна работа, нали? Освен това Тифи има нужда от грижи, а моето медицинско образование не се простира много отвъд това какво може да постигне една чаша уиски. Джон, искаш ли да те откарам у дома?

Дж. У. Шести също се опитва да се измъкне от тази услуга, но Бабс е от онези страхотно мили хора, които не приемат „не“ за отговор. Минават пет минути, преди двамата да се съгласят един с друг и да излязат. Когато вече са изчезнали, тропването на вратата ме кара да издишам с облекчение. Не бях осъзнал колко искам тишина.

Тифи: Добре ли си?

Аз: Да. Просто не съм почитател на…

Тифи: Суматохата?

Кимвам.

Тифи се усмихва и придърпва одеялата по-нагоре.

Тифи: Ти си медицинска сестра, как можеш да я избегнеш?

Аз: На работа е различно. Но все още ме изтощава. След това ми трябва тишина.

Тифи: Ти си интроверт.

Правя физиономия. Не съм почитател на онези неща в стил Майърс-Бригс^[1], които ти казват какъв тип личност си, като хороскопите за бизнесмени.

Аз: Предполагам.

Тифи: Аз съм обратното. Не мога да осмисля нищо, без да се обадя на Гърти, Мо или Рейчъл.

Аз: Искаш ли да се обадиш на някого сега?

Тифи: О, мамка му, телефонът ми беше в…

Тя забелязва купчината с дрехите си, донесени от брега от някой от стотината непознати, които помагаха и ни следваха в процесия по плажа. Тифи плясва с ръце от радост.

Тифи: Би ли ми подал панталона?

Подавам й го и наблюдавам, докато тя преравя джобовете за телефона.

Аз: Ще отида да взема нещо за обяд. Колко време ти трябва?

Тифи отмята няколко кичура коса от лицето си и ме поглежда с телефон в ръка. Онова щракване отново прозвучава в гърдите ми.

Тифи: Половин час?

Аз: Разбрано.