Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (17)

Глава 17
Тифи

Все още е светло, когато се прибирам. Обожавам лятото. Маратонките на Леон ги няма, затова предполагам, че днес е отишъл пеша на работа — толкова му завиждам, че може да го прави. В метрото е дори още по-гнусно от обичайно, когато е горещо.

Преглеждам апартамента за нови бележки. Напоследък невинаги са лесни за откриване — обичайно са лепящи листчета върху почти всичко, освен ако някой от двама ни не е сварил да разчисти.

Накрая я забелязвам на кухненския плот: плик за писма, с името и затворническия номер на Ричи от едната страна и нашия адрес от другата. До адреса има кратка бележка с почерка на Леон.

Писмото от Ричи дойде.

И след като отварям плика:

Скъпа Тифи,

Беше бурна и мрачна нощ…

Добре де, хубаво, не беше. Беше тъмна и гнусна нощ в нощния клуб „Дафи“ в Клапам. Вече бях фиркан, когато пристигнах — идвахме от купон по случай новия дом на един приятел.

Онази нощ танцувах с няколко девойки. По-късно ще разбереш защо ти казвам това. Тълпата беше разнообразна, много младежи от университета, много перверзници, които се навъртаха по края на дансинга и цакаха някое момиче да се напие прекалено, за да могат да направят своя ход. Но най в дъното на една от масите имаше няколко мъже, които изглеждаха така, сякаш мястото им не бе там.

Трудно е за обяснение. Изглеждаха така, сякаш бяха в клуба по причина, различна от тази на всички останали. Не искаха да свалят момичета, не искаха да се напиват, не искаха да танцуват.

Е, сега вече знам, че искаха да въртят бизнес. Известни са като банда „Кървавите“, както се оказа. Аз разбрах това много по-късно, когато вече бях тук и разказвах на останалите тази история, така че вероятно и ти никога не си ги чувала. Ако си просто човек от средната класа, който си живее живота в Лондон, като ходи на работа и така нататък, вероятно никога няма и да разбереш, че подобни банди съществуват.

Но те са важни. Мисля, че дори тогава го знаех, като ги гледах. Но също така бях и много пиян.

Един от мъжете дойде на бара с приятелката си. С бандата имаше само две жени и тази изглеждаше отегчена до смърт, просто й личеше. Улови погледа ми, докато седеше на бара, и изведнъж доби доста по-заинтригуван вид.

Аз отвърнах на погледа. Ако й е писнало от гаджето й, това си е негов проблем, а не мой. Няма да пропусна възможността да си разменям погледи с красива мацка само защото типът до нея изглежда по-здрав от повечето мъже, които посещават „Дафи“, нека сме наясно.

Той ме откри по-късно, в тоалетната. Блъсна ме до стената.

— Стой настрана от нея, чуваш ли?

Ясно ти е как стават нещата. Крещеше в лицето ми, а една вена пулсираше на челото му.

— Нямам представа за какво говориш — отвърнах, спокоен като лятно утро.

Той крещя още доста. И продължи да ме бута. Аз отстоявах позиция, но не го бутнах в отговор, нито го ударих. Каза, че ме е видял да танцувам с момичето, което не беше вярно. Знам, че тя не бе от момичетата, с които танцувах по-рано вечерта, щях да си я спомням.

Въпреки това успя да ми вдигне кръвното и когато тя отново се появи по-късно, точно преди клубът да затвори, вероятно бях по-склонен да си приказвам с нея, отколкото бих бил иначе, само и само за да го ядосам.

Флиртувахме. Почерпих я питие. Кървавите, някъде там отзад, обсъждаха бизнес дела и изглежда, не забелязваха. Целунах я. Тя отвърна на целувката. Спомням си, че бях толкова пиян, че ми се завиваше свят, когато затворех очи, така че я гледах, докато я целувах.

И това беше всичко. Тя някак просто изчезна в дъното на клуба — всичко ми е като в мъгла, бях здраво фиркан. Не бих могъл да ти кажа нито кога точно си тръгна тя, нито аз, нито каквото и да било.

От този момент нататък не мога да потвърдя всичко. Ако можех, очевидно нямаше да ти пиша това писмо от тук, а щях да се разполагам на прословутия ти пуф с чаша от кафето с мляко на Леон и това вероятно щеше да бъде просто една забавна случка, която да разказвам в кръчмата.

Но както и да е. Ето какво си мисля, че е станало.

Те са последвали мен и приятелите ми, когато сме си тръгнали. Другите се качиха на нощните автобуси, но аз не живеех далече, затова продължих пеша. Влязох в денонощния магазин за алкохол и цигари на Клапам Роуд и си купих цигари и шест кенчета бира. Дори не ги исках… и определено не ми бяха нужни. Беше почти четири сутринта и вероятно не съм вървял по права линия. Но все пак влязох, платих в брой и си тръгнах към къщи. Изобщо не ги видях, но не може да са били далече, когато излязох от магазина, защото според камерата „съм се върнал“ две минути по-късно с вдигната качулка и маска на лицето.

Когато гледаш записа, мъжът наистина малко прилича на мен. Но както посочих в съда — който и да е той, в онзи момент се справя по-добре с ходенето от мен. Аз със сигурност бях прекалено пиян, за да успея едновременно да избегна щандовете с намалени стоки и да извадя ножа от дънките си.

Нямах представа, че това изобщо се е случило, докато два дни по-късно не дойдоха в работата да ме арестуват.

Накарали са момичето, което работи там, да отвори сейфа. Вътре е имало четири хиляди и петстотин паунда. Били са умни или може би просто са били опитни — не са говорили повече от необходимото, така че, когато девойката е давала показания, не е имало почти нищо, което да си спомни. С изключение на ножа, насочен към лицето й, разбира се.

Камерата ме беше снимала. Имах предишно криминално досие. Прибраха ме.

След като ми повдигнаха обвинение, не ми позволиха да изляза под гаранция. Адвокатът ми се зае с мен, защото беше заинтересован и бе сигурен в единствения свидетел, момичето на касата, но накрая те стигнаха и до нея. Очаквахме тя да застане на скамейката и да каже, че човекът, който е влязъл втори, изобщо не е приличал на мен. Че ме е виждала в магазина и преди и че съм се държал напълно нормално и не съм се опитвал да крада нищо.

Но тя посочи право към мен в съда. Каза, че със сигурност съм бил аз. Беше истински кошмар, дори не мога да ти опиша. Виждах как се развива, гледах как физиономиите на съдебните заседатели се променят, но не можех да сторя нищо. Опитах се да се изправя и да кажа нещо, но съдията просто ми кресна: Не ти е позволено да говориш, преди да ти дойде редът. Обаче моят ред така и не изглеждаше да идва. До момента, в който започнаха да ме разпитват, всички вече бяха убедени във вината ми.

Сал ми задаваше скапани малоумни въпроси, а аз нямах възможността да кажа нищо смислено, бях адски объркан, просто не мислех, че ще се стигне до това. Прокурорът се позова на съмнителното ми минало отпреди няколко години — бях участвал в няколко сбивания при излизания нощем, когато бях на деветнайсет и се намирах в най-лошия си период (това е друга история и се кълна, че не е толкова зле, колкото звучи). Изкараха ме побойник. Дори изкопаха един тип, с който някога работехме заедно в едно кафене и който искрено ме мразеше — бяхме се скарали заради едно момиче, което той е харесвал в колежа, а пък аз накрая съм завел на бала или някаква подобна глупост. Беше някак изумително да гледам как извъртат фактите. Мога да разбера защо съдебните заседатели повярваха, че съм виновен. Тези адвокати дяволски добре се справиха със задачата да го изкарат истина.

Осъдиха ме на осем години за въоръжен грабеж.

Така че ето ме тук. Дори не мога да ти опиша. Всеки път, когато го пиша или го разказвам на някой друг, още повече не мога да повярвам на случилото се, ако това има някакъв смисъл. Само ставам все по-ядосан.

Случаят не беше сложен. Всички мислехме, че Сал ще се справи с обжалването. (Сал е адвокатът, между другото.) Но той все още не е стигнал до шибаното обжалване. Бях осъден миналия ноември, а обжалване дори не се очертава. Знай, че Леон се опитва да оправи нещата и обичам този тип за усилието, но истината е, че на никого, освен на него, не му дреме за това да ме измъкне от тук. Е, и на мама, предполагам.

Ще бъда честен с теб, Тифи, в момента се треса от нерви. Идва ми да крещя. Тези моменти са най-лошите — няма къде да отидеш. Лицевите опори могат да ти бъдат приятели, но понякога имаш нужда да тичаш, а когато разполагаш с три крачки между леглото и тоалетната си, няма много място за това.

Както и да е. Получи се страшно дълго писмо и знам, че ми отне доста време да го напиша — ти може би вече дори си забравила за разговора, който проведохме. Не е нужно да ми отговаряш, но ако искаш, Леон вероятно ще може да изпрати отговора ти със следващото си писмо — ако ми пишеш, моля те, изпрати марки и пликове.

Надявам се, че ми вярваш, дори повече от обичайното. Може би е, защото ти си важна за брат ми, а брат ми е нещо като единствения човек, който е наистина важен за мен.

Твой,

Ричи хх

На следващата сутрин препрочитам писмото в леглото, увита отвсякъде като в гнездо. Усещам хлад в корема си, а кожата ми е почти настръхнала. Идва ми да заплача за този човек. Не знам защо ми въздейства толкова силно, но каквато и да е причината, това писмо ме събуди в пет и половина в събота сутринта. Толкова много не мога да понеса тази история. Толкова е несправедлива.

Пресягам се за телефона си, преди наистина да съм се замислила за онова, което правя.

— Гърти, нали си разбираш от работата?

— Запозната съм с нея, да. Основно като причината да се будя в шест часа почти всяка сутрин, с изключение на събота.

Поглеждам часовника. Шест часът е.

— Извинявай. Но… с какво право точно се занимаваше?

— Наказателно право, Тифи. Занимавам се с наказателно право.

— Аха, да. Какво означава това обаче?

— Ще ти се доверя и ще предположа, че въпросът е спешен — отговаря Гърти. Ясно се чува как скърца със зъби. — Занимаваме се с престъпления срещу хората и тяхната собственост.

— Като въоръжен грабеж?

— Да. Това е добър пример, браво на теб.

— Мразиш ме, нали? В момента съм начело на омразния ти списък.

— Днес е единственият ден, в който мога да си поспя, и ти го провали, така че, да, задмина Доналд Тръмп и онзи шофьор от „Юбер“, който ми се пада понякога и който през цялото време си тананика.

Мамка му. Нещата не вървят на добре.

— Нали се сещаш за онези специални случаи, с които се занимаваш безплатно или за по-малко пари, или нещо подобно?

Гърти прави пауза.

— Накъде биеш, Тифи?

— Само ме изслушай. Ако ти дам едно писмо от мъж, осъден за въоръжен грабеж, ще може ли само да го погледнеш? Не е нужно да правиш нищо. Не е нужно да поемаш случая или каквото и да е, очевидно, знам, че имаш купища по-важни случаи. Но може ли само да го прочетеш и може би да напишеш списък с въпроси?

— Откъде получи това писмо?

— Дълга история е, а и няма значение. Просто знай, че ако не беше важно, нямаше да те моля.

Следва дълго, сънено мълчание от другия край на линията.

— Разбира се, че ще го прочета. Ела на обяд и донеси писмото.

— Обичам те.

— Мразя те.

— Знам. Обаче ще ти донеса лате от „Молс“. Доналд Тръмп никога не би ти донесъл лате от „Молс“.

— Хубаво. Ще взема решение за позицията ти в омразния списък, след като пробвам колко е горещо кафето. Не ми се обаждай повече преди десет.

Тя затваря.

* * *

Апартаментът на Гърти и Мо е напълно гъртифициран. Човек почти не може да познае, че Мо живее тук. Стаята в предишното му жилище представляваше купища прани и непрани дрехи (никаква система) и разни документи, които вероятно бяха поверителни, но тук всеки предмет си има предназначение. Апартаментът е миниатюрен, но сега изобщо не го забелязвам толкова, колкото първия път, когато го видях — някак си Гърти е отвлякла вниманието от ниските тавани и го е привлякла към огромните прозорци, които изпълват трапезарията с мека лятна светлина. И е толкова чисто. Вече имам ново уважение към Гърти и това, което може да постигне с чиста сила на волята или вероятно с тормоз.

Подавам й кафето. Тя отпива глътка, след което кимва одобрително. Аз свивам юмрук в знак на победа, задето официално се превръщам в по-малко ненавистно същество от човека, който иска да построи стена между Мексико и Съединените щати.

— Писмото — казва тя и протяга свободната си ръка.

Гърти не е човек, който си пада по празните приказки. Изравям го от чантата си и й го подавам, а тя моментално се запътва нанякъде, за да чете, като взема очилата си от страничната масичка до входната врата, където, не е за вярване, изглежда, никога не забравя да ги остави.

Аз се суетя. Започвам да пристъпвам от крак на крак. Разбърквам реда на книгите в купчината на края на масата им за хранене просто заради тръпката.

— Махай се — нарежда тя, без дори да повишава тон. — Разсейваш ме. Мо е в кафенето на ъгъла, където правят посредствено кафе. Той ще те забавлява.

— Добре. Хубаво. Значи… нали го четеш обаче? Какво мислиш?

Не ми отговаря. Превъртам очи, след което веднага офейквам, в случай че е забелязала.

Дори не съм стигнала до кафенето, когато телефонът ми иззвънява. Гърти е.

— Направо можеш да се връщаш — заявява тя.

— О?

— Дори с експресна услуга ще отнеме четиридесет и осем часа преписът на делото да стигне до мен. Не мога да ти кажа нищо полезно, преди да съм го прочела.

Усмихвам се.

— Изискала си преписа на делото?

— Хората често имат много убедителни истории за невинността си, Тифи, и бих препоръчала да не вярваш на обобщенията на съдебните им дела. Те са очевидно изключително пристрастни и също така обичайно не са добре запознати със сложността на закона.

Все още се усмихвам.

— Обаче си поискала преписа на делото.

— Недей да окуражаваш никого — отвръща Гърти и сега тонът й е мрачен. — Сериозна съм, Тифи. Просто ще го прочета. Не казвай нищо на този човек, моля те. Би било жестоко да му дадем неоснователни надежди.

— Знам — казвам, усмивката ми се стопява. — Няма. И благодаря.

— Моля. Кафето беше отлично. А сега се връщай. Щом се налага да съм будна толкова рано в събота, поне бих искала да бъда забавлявана.