Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (4)

Глава 4
Леон

Разговорът за апартамента не мина изобщо както предполагах. Кей беше необичайно ядосана. Изглеждаше разстроена от идеята някой друг да спи в моето легло, освен нея? Но тя никога не идва. Мрази тъмнозелени стени и възрастни съседи — това е част от нейната теза за „ти прекарваш твърде много време с възрастни хора“. Винаги сме в нейния апартамент (светлосиви стени, готини млади съседи).

Спорът завърши изтощено в задънена улица. Тя иска да сваля обявата и да отпратя жената от Есекс, но аз няма да променя решението си. Това е най-добрата идея за лесни пари всеки месец, която съм измислил, като печалба от тотото, която не може да бъде включена във финансовото планиране. Не искам пак да ми се налага да вземам назаем онези триста и петдесет паунда. Кей беше тази, която го каза: няма да е добре за връзката ни.

Стигнала е дотук обаче. Ще й мине.

* * *

Мудна вечер. Холи не можеше да заспи; играхме на дама. Тя вдига пръсти и ги размахва над дъската, сякаш прави магическо заклинание, преди да докосне някой пул. Това очевидно е психологически трик — кара другия играч да следи ръката, вместо да планира следващия си ход. Откъде е научило такива номера едно седемгодишно?

Задавам въпроса.

Холи: Ти си доста наивен, Леон, нали?

Произнася го „нейвен“^[1]. Вероятно никога преди не го е казвала на глас, а само го е чела в книгите си.

Аз: Аз съм много обигран, благодаря, Холи!

Поглежда ме снизходително.

Холи: Всичко е наред, Леон. Просто си твърде мил. Обзалагам се, че хората те тъпчат като изтривалка.

Това го е научила отнякъде, определено. Вероятно от баща си, който наминава веднъж на две седмици в контешкия си сив костюм, понесъл зле подбрани сладки и киселата миризма на цигарен дим.

Аз: Да си мил, е нещо хубаво. Можеш да бъдеш и силен, и добър. Не е нужно да си едното или другото.

Пак снизходителният поглед.

Холи: Виж. Нещата са… Кей е силна, а ти си мил.

Тя разперва ръце, сякаш иска да каже: „Такъв е животът“. Аз съм стреснат. Не знаех, че знае името на Кей.

* * *

Ричи звъни точно когато влизам. Трябва да тичам, за да стигна домашния телефон — знам, че ще бъде той, само той се обажда, — и удрям главата си в ниско висящата лампа в кухнята. Най-малко любимото ми нещо в този прекрасен апартамент.

Потривам глава. Затварям очи. Вслушвам се внимателно в гласа на Ричи за треперене и улики как е наистина и просто да чуя все още истинския, жив, все още добре Ричи.

Ричи: Разкажи ми някоя хубава история.

Стисвам очи по-силно. Значи, неговият уикенд не е бил добър. Уикендите са лоши — тогава са затворени за по-дълго. Мога да позная, че е паднал духом, по акцента, който използва, толкова странен и за двама ни. Обичайно е отчасти Лондон, отчасти графство Корк, но ирландската част надделява, когато е тъжен.

Разказвам му за Холи. Уменията й на дама. Обвиненията й в мошеничество. Ричи слуша и после изтърсва.

Ричи: Тя ще умре ли?

Трудно е. Хората имат проблеми да видят, че не става дума за това дали тя ще умре — Палиативното отделение не е просто място, в което влизаш, за да си отидеш бавно от този свят. Повече хора оживяват и си тръгват от нашето отделение, отколкото умират в него. Става дума за това да ти е удобно, докато преминаваш през нещо необходимо и болезнено. Трудните моменти да бъдат по-лесни.

Обаче Холи… може да умре. Тя е много болна. Прекрасна, много зряла за възрастта си и много болна.

Аз: Статистическите данни за деца с левкемия на нейната възраст са добри.

Ричи: Не искам статистически данни, човече. Искам хубава история.

Усмихвам се, защото си спомням времето, когато бяхме деца и разигравахме сценария на „Съседи“ през месеца, в който телевизорът се счупи. Ричи винаги е обичал хубавите истории.

Аз: Тя ще се оправи. Ще порасне и ще стане… програмист. Професионален програмист. Ще използва всички свои умения по дама, за да разработи нови дигитално генерирани храни, които ще сложат край на глада по света и ще оставят Боно без работа покрай Коледа.

Ричи се засмива. Не е кой знае колко, но достатъчно, за да успокои нервния възел в моя стомах.

Известно време следва мълчание. Може би дружеско мълчание или просто липса на подходящи думи за изразяване.

Ричи: Тук е ад, човече.

Думите ме халосват като удар в корема. Твърде често през последната година съм усещал тази връзка като свит юмрук в стомаха си. Винаги в подобни моменти, когато реалността ме блъсне наново, след като дни наред съм я блокирал.

Аз: До обжалването не остава много. Ще стигнем дотам. Сал казва…

Ричи: Ей, Сал казва, че си иска парите. Знам каква е сметката, Лий. Не е постижимо.

Гласът е бавен, тежък, почти завален.

Аз: Какво чувам? Какво, да не си изгубил вяра в големия си брат? Преди ми казваше, че ще стана милиардер!

Долавям колеблива усмивка.

Ричи: Дал си достатъчно.

Никога. Това е невъзможно. Никога няма да дам достатъчно, не и за това, макар достатъчно пъти да съм си мечтал двамата с него да можехме да си разменим местата, за да го избавя.

Аз: Имам план. План за изкарване на пари. Ще ти хареса.

Боричкане.

Ричи: Ей, човече, дай ми секунда…

Приглушени гласове. Сърцето ми започва да тупти по-бързо. Когато говорим по телефона, е лесно да си представям, че той е на някое безопасно и тихо място, където съществуват само неговият и моят глас. Но той е в двора, зад него има опашка, направил е избор дали да използва този половин час извън затворническата си килия, за да се обади, или да изпробва единствената си възможност да се изкъпе.

Ричи: Трябва да вървя, Лий. Обичам те.

Свободно.

* * *

Осем и половина в събота. Дори и да тръгна сега, ще закъснея. А очевидно аз не излизам сега. Според доктор Пател сменям мръсни чаршафи в Дорзално отделение; според главната сестра на Коралово отделение вземам кръв от господин Прайър; според Соша, младшата лекарка, помагам й с пациент, който умира в Келпово отделение.

Соша печели. Обаждам се на Кей, докато тичам.

Кей, с вдигането: Не можеш да се измъкнеш от работа, нали?

Останал съм без дъх за подобаващо обяснение. Отделенията са твърде далече едно от друго при спешни случаи. Попечителският борд на болницата би трябвало да инвестира в по-къси коридори.

Кей: Няма проблем. Аз ще се срещна с това момиче вместо теб.

Препъвам се. Изненадан. Възнамерявах да питам, очевидно — затова се обадих на Кей, а не на жената от Есекс, за да отменя. Но… беше много лесно.

Кей: Виж, не ми харесва тази идея за споделения апартамент, но знам, че парите ти трябват, и те разбирам. Обаче. Ако искаш да нямам проблем с тази ситуация, всичко трябва да мине през мен. Ще се срещна с тази Тифи, ще се оправя с уговорките и по този начин случайната жена, която ще спи в леглото ти, няма да стане човек, с когото ти фактически си контактуваш. В такъв случай всичко няма да ми бъде чак толкова странно, а на теб няма да ти се налага да се занимаваш с това, което, нека бъдем честни, и бездруго нямаш време да правиш.

Пробожда ме любов. Или само ме бодва, разбира се, трудно е да съм сигурен на този етап от връзката ни, но все пак.

Аз: Ти… сигурна ли си?

Кей, твърдо: Да. Такъв е планът. И няма да работиш през уикендите. Става ли? Уикендите са за мен.

Звучи справедливо.

Аз: Да. Благодаря. И… би ли… й казала…

Кей: Да, да, да й кажа за онзи особняк от апартамент пет и да я предупредя за лисиците.

Определено любовно пробождане.

Кей: Знам, че смяташ, че не те слушам, но всъщност не е така.

Остава още поне минута тичане, докато стигна Келпово отделение. Не съм си преценил темпото адекватно. Новобранска грешка. Разсеян съм от ужасното настояще на тази смяна с умиращи хора, декубитални рани и трудни пациенти с деменция и забравям основните правила за оцеляването в болнична обстановка. Върви бързо, а не тичай. Винаги знай колко е часът. Никога не си губи химикалката.

Кей: Леон?

Забравих да говоря на глас. Само дишах тежко. Вероятно доста злокобно.

Аз: Благодаря. Обичам те.