Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (24)

Глава 24
Леон

Ричи: Как се чувстваш, човече?

Как се чувствам? Развързан. Сякаш нещо се е разместило някъде в гърдите ми и тялото ми не функционира съвсем правилно вече. Сякаш съм сам.

Аз: Тъжен.

Ричи: Не си влюбен в Кей от месеци насам. Казвам ти го. Толкова се радвам, че се измъкна от тази връзка, човече. Тя беше по навик, а не по любов.

Чудя се защо фактът, че Ричи е прав, не отслабва болката особено. Кей ми липсва почти постоянно. Като досадно главоболие. Влошава се всеки път, когато вдигна телефона, за да й се обадя, а после нямам никого, на когото да се обадя.

Аз: Както и да е. Има ли новини от адвокатката, приятелка на Тифи?

Ричи: Още не. Не мога да спра да мисля за това. Знаеш ли, всяко нещо в писмото й ме караше да си казвам: „О, да, мамка му, защо ние не се сетихме първи за това?“.

Аз: И мен.

Ричи: Нали предаде отговора ми? И се увери, че тя го е получила?

Аз: Тифи й го даде.

Ричи: Сигурен ли си?

Аз: Сигурен съм.

Ричи: Добре. Хубаво. Извинявай. Просто съм…

Аз: Знам. И аз съм така.

* * *

През последните два уикенда отсядам по разни апартаменти из Англия в търсене на приятеля на господин Прайър. Действаше отлично за разсейване. Срещнах двама коренно различни Джони Уайтовци — един рязък, ядосан и притеснително консервативен, а другият живее в каравана и пушеше трева през прозореца, докато обсъждахме миналото му след войната. Поне забавлявах Тифи — бележките за Джони Уайтовци винаги са добре посрещнати. Получих тази, след като описах срещата си с Джони Уайт Трети:

Ако не внимаваш, ще ти осигуря поръчка да напишеш книга за тези мъже. Очевидно за да пасва на останалите от издателския ни списък, тя ще трябва да включва и някакъв „направи си сам“ елемент — можеш ли да научиш по някой различен занаят от всеки Джони или нещо подобно? Нали разбираш, например Джони Уайт Първи спонтанно те научава как да си сковеш етажерка, а после отиваш при Джони Уайт Втори точно когато приготвя захарна глазура и ти просто по случайност вземаш участие… О, боже, това май е най-добрата идея, която ми е хрумвала? Или може би най-лошата? Никак не съм сигурна. хх

Често си мисля, че сигурно е много изморително да си Тифи. Дори като пише бележки, изглежда, изразходва толкова много енергия. Обаче това е доста ободряващо, когато се прибираш у дома и ги завариш.

Посещението при Ричи тази седмица беше отменено — нямат достатъчно персонал в затвора. Ще станат пет седмици от последното ми ходене. Това е прекалено дълго за него и както осъзнавам, за мен също. Без Кей и с дори по-редки от обичайното обаждания от Ричи — малко персонал значи повече време затворени, по-малко достъп до телефон — откривам, че дори аз мога да страдам от недостатъчно приказване. Не е като да нямам приятели, на които мога да се обадя. Но те не са… хората, с които мога да говоря.

Бях запазил стая близо до Бирмингам за посещение при Ричи, но сега съм я отменил и съм принуден да се изправя пред факта, че предстоящия уикенд ще трябва да намеря къде да остана. Очевидно съм бил твърде самодоволен от състоянието на връзката си, когато съм уреждал тази жилищна ситуация. Сега съм бездомен през уикендите.

Обмислям какви варианти имам. Не се сещам за нищо. На път за работа съм; поглеждам часа на телефона. Това горе-долу е единственото време, по което мога да се обадя на майка си. Слизам от автобуса една спирка по-рано и й се обаждам, докато вървя.

Мама, с вдигането: Не ми се обаждаш достатъчно често, Лий.

Затварям очи. Дишам дълбоко.

Аз: Здрасти, мамо.

Мама: Ричи ми се обажда по-често от теб. От затвора.

Аз: Съжалявам, мамо.

Мама: Знаеш ли колко ми е трудно? Момчетата ми никога да не се обаждат?

Аз: Обаждам се сега, мамо. Имам няколко минути преди работа. Искам да поговорим за нещо.

Мама, изведнъж нащрек: За обжалването ли? Да не би Сал да ти се е обадил?

Не съм казал на мама за адвокатката, приятелка на Тифи. Не искам да й давам фалшиви надежди.

Аз: Не. Става дума за мен.

Мама, подозрително: За теб?

Аз: Двамата с Кей скъсахме.

Мама се разтапя. Изведнъж е цялата съчувствие. Това й трябва: синът й да й се обади и да моли за помощ за нещо, с което тя може да се справи. Майка ми я бива да се справя с романтични страдания. Имала е много лична практика.

Мама: О, миличък. Защо е сложила край?

Леко обиден съм.

Аз: Аз сложих край.

Мама: О! Така ли? Защо?

Аз: Аз…

Уф. Учудващо трудно е, дори с мама.

Аз: Не можеше да понесе работното ми време. Не ме харесваше какъвто съм. Искаше да бъда по-общителен. И… не вярваше, че Ричи е невинен.

Мама: Тя какво?

Чакам. Мълчание. Стомахът ми се свива; чувствам се ужасно да злословя за Кей, дори сега.

Мама: Тази крава. Винаги ни е гледала отвисоко.

Аз: Мамо!

Мама: Е, не съжалявам. Прав й път.

Това прилича донякъде на лошите приказки по адрес на починал човек. Отчаяно искам да сменим темата.

Аз: Мога ли да остана у дома този уикенд?

Мама: Да останеш? Тук? При мен?

Аз: Да. Преди оставах при Кей всеки уикенд. Беше част от… уговорката за апартамента. С Тифи.

Мама: Искаш да си дойдеш вкъщи?

Аз: Да. Само за…

Прехапвам език. Не е само за този уикенд. А докато открия решение. Но автоматично се опитвам да поставя твърд срок на подобни неща; само така се чувствам способен да избягам. Когато се прибера у дома, мама ще ме получи и няма да ме пусне.

Мама: Можеш да останеш толкова дълго, колкото ти е нужно и когато и да ти е нужно, чуваш ли?

Аз: Благодаря.

Момент мълчание. Мога да чуя колко доволна е; стомахът ми пак се бунтува. Трябва да я посещавам по-често.

Аз: Може ли да… Ти… Там има ли още някой? Да живее там?

Мама, неловко: Няма никой друг, скъпи. Сама съм от няколко месеца вече.

Това е хубаво. Необичайно, но хубаво. Мама винаги е с някой мъж и той винаги сякаш живее при нея, който и да е. Почти винаги някой, когото Ричи презира и когото бих предпочел да не трябва да виждам. Мама има пословично лош вкус. Винаги е била жена, тръгнала по грешния път от неподходящ мъж, стотици пъти.

Аз: Ще се видим в събота вечерта.

Мама: Нямам търпение. Ще поръчам китайско, става ли?

Мълчание. Така правим, когато Ричи се прибира у дома: китайско в събота вечер от „Щастливата патица“ на улицата на мама.

Мама: Или ще поръчам индийско. Мисля, че е време за промяна, а ти?