Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (15)

Глава 15
Тифи

Докато свалям лепящите бележки и залепените късчета хартия от вратите на шкафовете, масите, стените и (в един случай) капака на кошчето за боклук, осъзнавам, че се хиля. Това беше странен начин да опозная Леон, написването на всички тези бележки през последните няколко месеца, и някак се случи, без да забележа — в един момент му пишех бърза бележка за остатъците от храна, а в следващия се бе превърнало в естествена всекидневна кореспонденция.

Макар че, докато проследявам редицата бележки с излияния по гърба на дивана, не мога да не забележа, че в общия случай аз пиша около пет пъти повече думи от него. И че моите бележки са много по-лични и разкриващи от неговите. Малко е странно, когато ги препрочитам всичките наново — личи си например колко са непостоянни мислите ми. В една от бележките си споменавам колко ужасно неловко е, че съм забравила да предам на Джъстин поканата на Рейчъл за рождения й ден миналата година, но сега си спомням — аз го поканих. Накрая жестоко се скарахме по повод дали аз мога да отида. Джъстин винаги е твърдял, че паметта ми е ужасна; много е дразнещо да видя писмено доказателство, че е прав.

Пет и половина е. Приключих работа рано, защото всички излязоха от офиса за едно прощално парти, на което аз не мога да си позволя да отида, така че взех генерално решение да се прибера у дома в отсъствието на истински генерали, които да го решат вместо мен. Сигурна съм, че това биха искали.

Мислех, че може да се засека с Леон тази вечер, тъй като се прибрах около пет следобед. Чувството беше малко особено. Всъщност не ми е позволено да се прибирам по-рано и да се сблъсквам с него според официалните правила на договора ни. Когато се съгласих на това, знаех, че двамата няма да бъдем в апартамента едновременно — затова и беше толкова добра идея. Но не осъзнавах, че буквално никога няма да се срещнем. Наистина никога, изобщо, за цели четири месеца.

Позачудих се дали да не прекарам този един час в кафенето зад ъгъла, но след това реших… започва да става малко странно, да сме приятели, но никога да не сме се виждали. И наистина такова е чувството, сякаш сме приятели — не мисля, че би могло да бъде другояче по начина, по който всеки от нас постоянно окупира пространството на другия. Знам точно колко изпържени обича яйцата си, макар никога да не съм го виждала да ги яде (винаги има купища течен жълтък, оставен в чинията). Бих могла да опиша стила му на обличане доста точно, макар никога да не съм го виждала облечен в някоя от дрехите, които съхнат във всекидневната. И най-странното от всичко — знам как мирише.

Не намирам никаква причина, поради която да не трябва да се срещаме — това не би променило уговорката за съжителстването ни тук. Ще означава само, че наистина бих могла да разпозная съквартиранта си, ако го срещна на улицата.

Телефонът започва да звъни, което е странно, защото не знаех, че притежаваме телефон. Първоначално тръгвам към джиесема си, но моят тон на звънене с щастлива, звънтяща мелодийка от списъка с тонове на „Самсунг“, а не старовремското „дзън, дзън“, което понастоящем се чува от някакво невидимо място във всекидневната.

След известно време успявам да открия стационарен телефон на кухненския плот, под един от шаловете на господин Прайър, както и редица бележки за това дали Леон е използвал цялото масло, или не (определено го беше използвал).

Стационарен телефон! Ти да видиш! Мислех, че те са просто реликви, за които плащаш, колкото да ти прокарат интернета.

— Ало? — обаждам се колебливо.

— О, здрасти — отвръща мъжът в другия край на линията.

Звучи изненадан (вероятно защото съм повече жена, отколкото е очаквал) и има странен акцент — нещо средно между лондонски и ирландски говор.

— Тифи е — продължавам. — Съквартирантката на Леон.

— Ей! Как е! — Изглежда, е доста развеселен от този факт. — И нямаш ли предвид леглоквартирантката?

— Предпочитаме да използваме „съквартирант“ — обяснявам с потръпване.

— Добре, ще играя по правилата — съгласява се той и някак сякаш го чувам, че се усмихва широко. — Е, приятно ми е да се запознаем, Тифи. Аз съм Ричи. Братът на Леон.

— И за мен е удоволствие, Ричи. — Не знаех, че Леон има брат. Но предполагам, че има огромен брой неща, които не знам за него, дори и да знам какво чете в момента преди заспиване („Стъкленият похлупак“, много бавно). — Вероятно за малко си го изпуснал. Аз се прибрах преди половин час и вече беше излязъл.

— Този човек се преработва — отсича Ричи. — Не осъзнавах, че вече е пет и половина. Кога ви е времето за смяна на местата?

— Шест, обичайно. Но приключих работа по-рано — допълвам. — Можеш да му звъннеш на мобилния?

— Хм, виждаш ли, Тифи, не мога — казва Ричи.

Намръщвам се замислено.

— Не можеш да му се обадиш на мобилния?

— За да бъда честен с теб, това е малко дълга история. — Ричи прави пауза. — Кратката версия е, че съм в строго охраняван затвор и единственият телефонен номер, който съм нагласил за позвъняване, е домашният на Леон. Пък и разговор с джиесем струва двойно повече, а аз печеля около четиринайсет паунда на седмица с работата си като чистач на крилото, за която впрочем трябваше да платя на друг човек, та да ми я уреди… така че те не ми стигат за много.

Чувствам се леко шокирана от сведенията.

— Мамка му! — възкликвам. — Това е ужасно. Добре ли си?

Думите просто излизат. Почти със сигурност не са най-подходящото нещо, което да кажа при тези обстоятелства, но ето ни тук — това си мисля и това излиза от устата ми.

За моя изненада — и може би и за негова — Ричи започва да се смее.

— Добре съм — отговаря след секунда. — Не се безпокой. Вече станаха седем месеца. Предполагам, че… как му вика Леон? Се аклиматизирам. Уча се как да живея, както и просто да се справям с всяка минута.

Кимвам.

— Е, поне това е нещо. Как е там? По скалата на, да речем, от „Алкатраз“ до „Хилтън“?

Той се засмива отново.

— Определено някъде по скалата е, да. Къде точно, зависи от това как се чувствам в този конкретен ден. Но имам късмет в сравнение с доста хора, нека ти го кажа. Вече си имам собствена килия и може да ми идват на свиждане два пъти месечно.

От моя гледна точка не изглежда голям късметлия.

— Не искам да те задържам на телефона, щом ти струва скъпо. Да предам ли нещо на Леон?

От другия край на линията се чува някак подсилено мълчание, само звуците от шумотевицата на заден план.

— Няма ли да попиташ защо съм в затвора, Тифи?

— Не — отвръщам стреснато. — Искаш ли да ми кажеш?

— Да, малко. Но обичайно хората ме питат.

Свивам рамене.

— Не е моя работа да съдя. Ти си брат на Леон и се обади, за да говориш с него. А и така или иначе, стана дума колко е ужасно в затвора и това е вярно, независимо от онова, което си сторил. Всички знаят, че затворът не върши работа. Нали?

— Да… искам да кажа, наистина ли го знаят?

— О, разбира се.

Още мълчание.

— Вътре съм за въоръжен грабеж. Но съм невинен.

— Божичко. Съжалявам. Значи, наистина е ужасно.

— До голяма степен, да — отвръща той. След това чака. И пита: — Вярваш ли ми?

— Дори не те познавам. Какво значение има?

— Не знам. Просто… има.

— Е, имам нужда от малко факти, преди да ти повярвам. Иначе не би имало голямо значение, нали?

— Тогава това е съобщението ми за Леон. Кажи му, че искам да ти предостави фактите, за да можеш да ми кажеш дали ми вярваш.

— Задръж. — Пресягам се към едно снопче листчета и химикалка. — „Здрасти, Леон — произнасям на глас, докато пиша. — Това е съобщение от Ричи. Той казва…“

— Бих искал Тифи да узнае какво се случи с мен. Искам тя да повярва, че не съм го направил. Струва ми се много мила дама и се обзалагам, че освен това е красива, просто можеш да познаеш, човече, има един такъв глас… дълбок и секси, нали разбираш…

Засмивам се.

— Това няма да го напиша!

— Докъде стигна?

— „Секси“ — признавам и Ричи се засмива.

— Добре. Вече можеш да подпишеш бележката. Но остави последната част, ако не възразяваш. Ще накара Леон да се усмихне.

Поклащам глава, но и аз се усмихвам.

— Добре. Ще я оставя. Беше ми приятно, Ричи.

— И на мен, Тифи. Грижи се за брат ми вместо мен, става ли?

Млъквам, изненадана от молбата. Първо, струва ми се, че Ричи е онзи, който има нужда от грижи, и второ, аз определено не съм най-подходящият човек, който да се грижи за някого от семейство Туоми, предвид факта, че никога не съм срещала никого от тях. Но докато си отворя устата, за да отговоря, Ричи е затворил телефона и всичко, което мога да чуя, е сигналът за свободно.