Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (67)

Глава 67
Тифи

Напълно забравихме да ядем, а сега е два и половина през нощта и аз току-що си спомних, че съм гладна. Мо излезе да вземе храна за вкъщи. Остави ме на балкона с голяма чаша червено вино и още по-голяма купа сладки от шкафа, за които съм доста сигурна, че бяха на Леон, но на кого му пука — ако смята, че ще отида и ще се омъжа за някой друг, най-добре да ме мисли и за крадла на сладки.

Вече не съм сигурна на кого съм ядосана. Седях тук толкова дълго, че краката ми са се схванали, преминах горе-долу през всички налични емоции за това време и сега всички те са смесени заедно в една голяма, грозна супа от мъка. Единственото, в което съм сигурна, е, че ми се ще никога да не бях срещала Джъстин.

Телефонът ми звъни.

Леон е.

Чаках цяла нощ, за да видя това име. Стомахът ми се преобръща. Дали е говорил с Ричи?

— Ало?

— Здрасти.

Гласът му звучи дрезгав и непознат. Сякаш нещо му е изпило енергията.

Чакам да каже нещо друго, гледайки движението по улицата долу и оставяйки фаровете да рисуват жълто-бели ивици от вътрешната страна на клепачите ми.

— Държа огромен букет цветя — продължава той.

Аз не казвам нищо.

— Имах чувството, че се нуждая от физически символ за големината на извинението си. Но осъзнах, че Джъстин също ти остави огромен букет цветя, всъщност много по-хубави и по-скъпи цветя, та сега си мисля, че букетът може би не е толкова добра идея. След това реших просто да се прибера и да ти го кажа лично. Но тогава, като стигнах, осъзнах, че оставих ключа от апартамента при майка ми, защото тази вечер трябваше да спя там. Така че щеше да ми се наложи да почукам на вратата, което си помислих, че вероятно ще те изплаши, след като имаш да се оправяш с откачено бивше гадже.

Гледам как минават кола след кола. Това може би е единственият път, в който съм чувала Леон да говори толкова много наведнъж.

— Е, къде си сега? — питам накрая.

— Погледни нагоре по улицата. Отсрещният тротоар, до пекарната.

Сега го виждам. Силуетът му се очертава от ярката жълта светлина на надписа на пекарната, с телефон до ухото, другата му ръка държи букет цветя. Носи костюм — разбира се, не си е сменял дрехите след съда.

— Предполагам, че се чувстваш много обидена — продължава Леон; гласът му е нежен и това ме разтапя.

Отново плача.

— Толкова съжалявам. Изобщо не трябваше да предполагам това. Днес си имала нужда от мен, а аз не бях до теб.

— Наистина имах нужда от теб — изхълцвам. — Мо, Гърти и Рейчъл са страхотни и ги обичам, и ми помогнаха толкова много, но аз исках теб. Ти ме накара да вярвам, че случилото се с Джъстин няма значение. Че ти пука за мен, независимо от него.

— Така е. И наистина няма значение. — Сега вече пресича улицата и идва на тротоара от тази страна. Мога да различа лицето му, гладките, остри линии на скулите му, нежната извивка на устните. Гледа нагоре към мен. — Всички ми повтаряха как ще те загубя, ако не ти кажа какво изпитвам към теб, и тогава идва Джъстин, кралят на романтичните жестове…

— Романтични? — изплювам аз. — Романтични? И така или иначе, не искам романтични жестове! Защо бих искала? Вече ги имах и беше ужасно!

— Знам — казва Леон. — Права си. Трябваше да се досетя.

— И ми харесваше, че не пришпорваш нещата. Идеята за сериозна връзка ме плаши до смърт! Имам предвид, виж колко трудно ми беше да се измъкна от последната!

— О — възкликва Леон. — Да. Това е… да, разбирам.

Той измърморва и още нещо, което звучи като „проклет Ричи“.

— Вече те чувам и без телефона, нали знаеш — заявявам и повишавам тон достатъчно, че да се чувам долу и през движението. — А и много ми харесва, че имам извинение да викам.

Той затваря и отстъпва малко назад.

— Да викаме тогава!

Присвивам очи, след което оставям всички одеяла, чашата с вино и сладките и се приближавам до парапета.

— Еха! — възкликва Леон, гласът му се губи, така че успявам да доловя само думите: — Изглеждаш невероятно.

Хвърлям поглед към себе си, малко изненадана да открия, че все още съм облечена в роклята с откритите рамене от празненството. Един господ знае на какво прилича косата ми, а гримът ми определено е поне два сантиметра по-надолу от мястото, на което го положих върху лицето си сутринта, но роклята наистина е доста впечатляваща.

— Не бъди мил! — крясвам. — Искам да съм ти сърдита!

— Да! Добре! Викане — казва Леон, докато стяга вратовръзката си и закопчава отново яката на ризата си, сякаш се подготвя.

— Никога няма да се върна при Джъстин! — изкрещявам и след това, заради прекрасното усещане, го повтарям отново: — Никога няма да се върна при Джъстин, мамка му!

Аларма на кола се включва някъде наблизо и знам, че е случайно, но въпреки това чувството е чудесно — сега имам нужда само някоя котка да нададе вой и купчина боклукчийски кофи да се изтъркалят. Поемам си дълбоко дъх и отварям уста, за да продължа да крещя, след това спирам. Леон е вдигнал ръка.

— Може ли да кажа нещо? — виква той. — Тоест да изкрещя нещо?

Един шофьор забавя, докато минава, загледан с интерес в двама ни, докато си крещим един на друг през два етажа. Сега ми хрумва, че Леон вероятно никога преди не е викал на улицата. Затварям уста, малко зашеметена, след това кимвам.

— Издъних се! — виква той. Прочиства гърло и опитва малко по-силно. — Изплаших се. Знам, че не е оправдание, но всичко това ми е страшно. Делото. Ти. Ние. Не ме бива, когато нещата се променят. Ставам…

Колебае се, сякаш са му свършили думите, и нещо топло се размърдва в гърдите ми.

— Неспокоен? — предлагам.

Под светлината на уличното осветление виждам как устните му се разтягат в крива усмивка.

— Да. Хубава дума. — Леон отново прочиства гърло и се придвижва по-близо до балкона. — Понякога просто ми е по-лесно да бъда такъв, какъвто бях преди теб. По-безопасно. Но… виж ти колко много постигна. Колко смела беше. И аз искам да бъда такъв. Разбираш ли?

Подпирам се на парапета и поглеждам към него.

— Доста приказваш там долу, Леон Туоми — казвам му.

— Явно в спешни случаи мога да бъда доста приказлив! — виква той.

Засмивам се.

— Недей да се променяш твърде много обаче. Харесвам те такъв, какъвто си.

Леон се ухилва. Доста е рошав и красив по един дрипав начин в този костюм и изведнъж всичко, което искам, е да го целуна.

— Е, Тифи Мур, и аз те харесвам.

— Я пак? — виквам, като слагам ръка около ухото си.

— Наистина, наистина те харесвам! — реве той.

Един прозорец над мен се отваря с трясък.

— Ей, бихте ли престанали? — крясва странният човек от апартамент пет. — Опитвам се да спя! Как се очаква да стана и да правя антигравитационната си йога, ако не мога да спя цяла нощ?

— Антигравитационна йога! — оформям само с устни към Леон, очарована.

Чудех се какво прави всяка сутрин от деня, в който се нанесох!

— Не оставяй славата да те заслепи, Леон — предупреждава го странният мъж от апартамент пет, след което се пресята, за да затвори прозореца отново.

— Чакайте! — виквам.

Той поглежда надолу към мен.

— Ти коя си?

— Аз съм другата ви съседка. Здравейте!

— О, приятелката на Леон?

Поколебавам се, после се усмихвам.

— Да — отвръщам твърдо и чувам тих насърчителен вик от улицата. — И имам въпрос.

Той просто ме зяпа с изражението на човек, който се чуди какви ли още ще ги свърши някое малко дете.

— Какво правите с всички тези банани? Нали знаете, онези от празните сандъци, които стоят на паркомястото ви?

За моя изненада, той се ухилва с широка, с полубеззъба усмивка. Изглежда доста приятелски настроен, когато се усмихва.

— Дестилирам ги! Прекрасен сайдер!

И с тези думи затръшва прозореца.

Двамата с Леон се споглеждаме и едновременно избухваме в кикот. Не след дълго се смея толкова силно, че съм започнала да плача; държа се за корема, смеейки се ужасно, боря се за глътка въздух, а цялото ми лице е изкривено.

— Антигравитационна йога! — долавям шепота на Леон, гласът му стига до мен в едно затихване на уличния шум. — Бананов сайдер!

— Не те чувам — казвам, но не викам от страх да не предизвикам отново гнева на странния мъж от апартамент пет. — Ела по-близо.

Леон се оглежда наоколо, след което прави две стъпки назад.

— Дръж! — виква с театрален шепот, след което хвърля букета към мен.

Той се понася накриво през въздуха, от него летят листенца и от време на време по някоя хризантема, но с опасно навеждане напред и едно почти мише изписукване аз успявам да го хвана.

Докато стисна цветята здраво и ги оставя на масата, Леон е изчезнал. Объркано се навеждам над парапета.

— Къде отиде? — питам.

— Марко! — долита глас отнякъде наблизо.

— Поло?

— Марко.

— Поло! Това не ми помага!

Катери се по улука. Отново избухвам в смях.

— Какво правиш?

— Идвам по-близо!

— Не те смятах за човек, който се катери по водосточните тръби — отбелязвам, потръпвайки, когато той се пресяга към поредната скоба и се изтегля малко по-нагоре.

— Нито пък аз — отговаря и се обръща да ме погледне, докато се чуди къде да сложи левия си крак. — Очевидно изкарваш най-добрите ми страни.

Вече е само на няколко метра от мен; тръбата минава точно вдясно от балкона ни и Леон почти може да стигне до парапета.

— Ей! Това моите сладки ли са? — възкликва, докато пробно протяга ръка.

Аз само го поглеждам.

— М-да, имаш право — отвръща. — Би ли помогнала на човека?

— Това е лудост — казвам му, но все пак тръгвам да му помогна.

Внимателно той оставя единия си крак без опора, след това и другия, докато не увисва само на ръце от парапета на балкона ни.

— О, господи — изпъшквам.

Почти твърде ужасяващо е да го гледам, но не мога да извърна поглед най-вече защото тогава може да не видя, ако се пусне, а тази идея е много по-лоша от това да го гледам как виси там и търси по долната част на балкона място, на което да стъпи.

Издърпва се нагоре; аз му подавам ръка за последното усилие, пръстите ми се вкопчват в неговите, когато се залюлява, за да прескочи.

— Ето! — казва и се отупва.

Спира, останал без дъх, и ме поглежда.

— Здрасти — подхвърлям, като изведнъж започвам да се чувствам леко неудобно в твърде официалната си рокля.

— Толкова съжалявам — продължава Леон и разперва ръце за прегръдка.

Облягам се на него. Костюмът му мирише на есен, онази миризма на въздуха навън, която полепва по косата на човек по това време на годината. Останалата част от него мирише на Леон точно така, както искам, и докато ме придърпва по-близо, затварям очи и вдишвам, усещайки силата на тялото му до своето.

Мо се появява на прага с риба и картофки в найлонова торбичка с надпис „Нещо рибно“ в ръка. Дори не го чух да влиза и леко подскачам, но с ръцете на Леон около мен, идеята за Джъстин, който може да се появи в апартамента, вече изобщо не е толкова ужасяваща.

— А — изненадва се Мо, когато ни вижда заедно. — Значи, да си отнеса храната другаде тогава?