Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (71)

Глава 71
Тифи

Не мога да повярвам, че Мартин имаше наглостта да дойде на работа. Винаги съм го смятала за страхливец, но всъщност от нас двамата аз, изглежда, съм по-притеснена от сблъсъка с него. Сякаш… разговарям с Джъстин чрез заместник. Което, честно казано, си е ужасяващо, независимо колко повтарям на Леон, че съм добре. Мартин, от друга страна, се разхожда наоколо както обикновено и се фука с успеха на събитието. Предполагам, че вероятно още не знае, че аз знам.

Забелязвам, че още не е споменал предложението. Както и никой друг в офиса. Рейчъл разпрати съобщение, че всъщност не съм сгодена, което поне ме спаси от сутрин, прекарана в избягване на поздравления.

Рейчъл [10:06]: Мога просто да отида до него, да го ритна в топките и да приключим.

Тифани [10:07]: Изкушаващо.

Тифани [10:10]: Не знам защо се държа като такава пъзла. Бях планирала целия разговор в ума си вчера. Сериозно, имах подготвени някои страхотни реплики. А сега просто ги няма, а пък аз се чувствам изплашена.

Рейчъл [10:11]: Как мислиш, какво би казал Някой Различен От Мо?

Тифани [10:14]: Луси? Щеше да ми каже, че е нормално да се чувствам така след случилото се в петък, предполагам. И че разговорът с Мартин донякъде наистина прилича на изправяне лице в лице с Джъстин.

Рейчъл [10:15]: Ясно, разбирам, обаче… Мартин си е Мартин. Мършавият, жалък, злонамерен Мартин. Който подритва стола ми, подронва репутацията ти по време на срещи и целува задника на шефката на Пиар отдела, сякаш е лицето на Меган Фокс.

Тифани [10:16]: Права си. Как е възможно да ме е страх от Мартин?

Рейчъл [10:17]: Искаш ли да дойда с теб?

Тифани [10:19]: Жалко ли е от моя страна, ако кажа „да“?

Рейчъл [10:20]: Ще ми оправиш деня.

Тифани [10:21]: Тогава, да. Моля.

Изчакваме да приключи сутрешното съвещание на екипа. Аз скърцам със зъби по време на всички поздрави, които получава Мартин за събитието. Няколко любопитни погледа се хвърлят в моята посока, но са прикрити. Независимо от това пак се изчервявам от срам. Мразя факта, че всички в тази стая знаят, че имам проблеми с бившия. Обзалагам се, че всеки си съчинява собствени чудати причини защо вече не съм сгодена и на нито един от тях не му е хрумнала истината.

Рейчъл хваща ръката ми и силно я стисва, след което леко ме побутва в посоката на Мартин, докато той си събира книжата и документите.

— Мартин, може ли да поговорим? — питам.

— Моментът не е удобен, Тифи — отвръща той с изражението на много важен човек, който рядко има време за спонтанни срещи.

— Мартин, приятелю, или идваш в онази зала за съвещания с нас, или се прехвърляме на моя план, който беше да те ритна в топките веднага и пред всички — обажда се Рейчъл.

Върху лицето му за секунда се изписва страх и моето притеснение се изпарява. Вижте го само. Подозира, че знаем, така че сега дава назад. Изведнъж вече нямам търпение да чуя какви простотии ще измисли.

Рейчъл го подбутва към единствената свободна зала за съвещания с врата и я затваря зад гърба ни. Подпира се на нея и кръстосва ръце пред гърдите си.

— Какво става тук? — пита Мартин.

— Защо не се опиташ да познаеш, Мартин? — отвръщам аз.

Гласът ми излиза учудващо небрежен и мил.

— Наистина нямам представа — сопва се той. — Проблем ли има?

— Ако има, колко време ще мине, преди Джъстин да бъде информиран за него? — интересувам се аз.

Мартин среща погледа ми. Прилича на котка, притисната в ъгъла.

— Не знам за какво… — опитва се да излъже.

— Джъстин ми каза. Доста е променлив за подобни неща.

Раменете на Мартин увисват.

— Виж, опитвах се да ви помогна — започва той. — Свърза се с мен за апартамента ни през февруари, като каза, че ти помага да си намериш място за живеене, и сключи сделка с нас, за да ти предложим свободната си стая за петстотин на месец.

Още през февруари? Да ме вземат мътните.

— Откъде изобщо е знаел кой си?

— Приятели сме във фейсбук от сума време. Мисля, че ме добави около времето, когато нещата между вас станаха сериозни. Тогава реших, че проверява мъжете, с които работиш, нали знаеш, че е от покровителстващия вид. Но там публикувах обявата за апартамента и така той се свърза с мен.

— Колко ти предложи?

— Каза, че ще плаща разликата — обяснява Мартин. — Двамата с Хана решихме, че е много мило от негова страна.

— О, такъв си е Джъстин — изсъсквам през стиснати зъби.

— И после, когато ти не нае стаята, той изглеждаше толкова разочарован. Заговорихме се, когато дойде, за да обсъдим наемането, след което ме пита дали може от време на време да му пиша как си и с какво се занимаваш, за да не се тревожи.

— И това не ти се стори, де да знам, зловещо? — пита Рейчъл.

— Не! — Мартин поклаща глава. — Не ми се стори зловещо. И той не ми плащаше или нещо такова. Единственият път, когато взех пари от него, беше, за да накарам Таша Чай-Лате да дойде и да снима, ясно?

— Взел си пари от него, за да следиш Тифи? — изумява се Рейчъл и направо се издува от гняв.

Мартин се свива.

— Задръж — вдигам ръце. — Върни се в началото. Той те е помолил да му казваш къде съм от време на време. Значи, така е разбрал за онази премиера в Шордич и за круизния кораб?

— Предполагам — съгласява се Мартин.

Той пристъпва напред-назад като дете, на което му се ходи до тоалетната, и аз осъзнавам, че започвам леко да го съжалявам, после моментално смачквам това чувство, защото единственото, което ме крепи по време на този разговор, е гневът.

— А пътуването до Уелс за снимките? — питам.

Мартин видимо започва да се поти.

— Аз, ъъ, той ми позвъни за това, след като му писах къде ще бъдеш…

Потръпвам. Толкова е гнусно, че искам веднага да отида и да си взема душ.

— … и попита за мъжа, когото ще водиш, за да помогне като модел. Дадох му физическото описание, което ти даде на мен. Той притихна за известно време, а после звучеше много разстроен. Каза ми колко много те обича все още, че познава този тип и че той ще съсипе всичко…

— Значи, си прекарал целия уикенд в опити да се намесваш.

— Мислех, че помагам!

— Е, така или иначе, не те биваше, защото се измъкнахме и се натискахме в кухнята в три сутринта, така че, ХА! — злорадствам аз.

— Има опасност да си загубиш предимството така, Тифи — обажда се Рейчъл.

— Да, да. Значи, информирал си Джъстин, след като се върнахме?

— Да. Той не беше доволен от начина, по който се бях справил със ситуацията. Изведнъж се почувствах наистина зле, знаеш ли? Не бях направил достатъчно.

— О, този тип си го бива — измърморва под нос Рейчъл.

— Както и да е, после той искаше да планира това голямо предложение. Всичко беше наистина романтично.

— Особено частта, в която ти е платил, за да накараш Таша Чай-Лате да го снима — намесвам се.

— Каза, че иска целият свят да го види! — възразява Мартин.

— Искал е Леон да го види. Колко изобщо му струва това? Трябваше да се досетя, че не е платено от бюджета на книгата.

— Петнайсет хиляди — казва смутено Мартин. И две за мен, заради организацията.

— Седемнайсет хиляди паунда?! — крясва Рейчъл. — Господи!

— И останаха малко пари, така че наех за Катрин онази лимузина, в случай че това ще я убеди да направи интервюто с Пиърс Морган. Аз просто… реших, че Джъстин наистина те обича — допълва той.

— Не, не си — отвръщам му равно. — Не ти е пукало. Искал си само Джъстин да те харесва. Той има такъв ефект върху много хора. Свързвал ли се е с теб, откакто ми предложи?

Мартин поклаща глава нервно.

— От начина, по който ти си тръгна от премиерата, реших, че не всичко е минало точно както се е надявал. Мислиш ли, че ще ми бъде сърдит?

— Дали мисля… — Поемам си дълбоко дъх. — Мартин. Не ми дреме дали Джъстин ти е сърдит. Скоро ще го призова в съда за тормоз или преследване, зависи кое от двете ще избере адвокатката ми.

Мартин става по-блед дори от обичайното си, което е постижение. Изненадвам се, че не виждам бялата дъска през него.

— Значи, си готов да свидетелстваш? — питам енергично.

— Какво? Не!

— Защо не?

— Ами това… ще бъде много злепоставящо за мен, а сега е наистина важен момент в работата…

— Ти си един страшно слаб човек, Мартин — отсичам аз.

Той примигва. Долната му устна леко трепери.

— Ще си помисля — казва най-сетне.

— Добре. Ще се видим в съда, Мартин.

Излизам от стаята с Рейчъл по петите си и докато вървя към бюрото си, се чувствам ободрена. Особено защото Рейчъл тихо, но ясно доловимо си тананика Eye of the Tiger^[1], докато минаваме през офиса.

* * *

Светът ми се струва малко по-добро място, след като се изправих срещу Мартин. Седя по-изправена и решавам, че не се срамувам от станалото на премиерата. Бившето ми гадже ми предложи и аз казах „не“ — какво толкова? В това няма нищо лошо. Всъщност следобед Руби тихичко плясва ръката ми за „дай пет“ на път към тоалетната, а с песните за женска сила, които Рейчъл ми изпраща на всеки петнайсет минути, започвам да се чувствам доста… права за всичко това.

Необходимо ми е огромно усилие да се съсредоточа в работата, но накрая успявам: проучвам нов тренд в глазурата за кексчета, когато получавам обаждането. Почти веднага осъзнавам, че винаги ще помня този уебсайт за накрайници на шприцове за глазура. От този вид обаждания е.

— Тифи? — казва Леон.

— Да?

— Тифи…

— Леон, добре ли си?

Сърцето ми бие лудо.

— Той е навън.

— Той е…

— Ричи.

— О, божичко. Повтори го отново.

— Ричи е свободен. Невинен.

Изписквам по начин, който кара всички в офиса да обърнат глави към мен. Правя физиономия и закривам телефона за секунда.

— Приятел спечелил от лотарията! — оформям с устни към Франсин, най-близката любопитка до мен, и я оставям да тръгне и да разпространи тази конкретна новина.

Ако не пресека нещата още в началото, всички ще си мислят, че пак съм сгодена.

— Леон, дори не знам… Наистина мислех, че ще бъде утре!

— И аз. И Гърти.

— Значи… той просто е… навън? По света? Не мога да си представя Ричи по света! Как изобщо изглежда, между другото?

Леон се засмива и от звука стомахът ми се обръща.

— Ще бъде у дома довечера. Най-накрая можеш да се запознаеш с него.

— Това е невероятно.

— Знам. Направо не мога… Продължавам да мисля, че е сън.

— Дори не знам какво да кажа. Къде си сега? — питам, докато подскачам в стола си.

— На работа.

— Не си ли беше взел почивен ден?

— Не знаех къде да се дяна. Искаш ли да дойдеш тук, след като приключиш? Не се притеснявай, ако ти е много далече. Ще се върна до седем, просто помислих…

— Ще бъда там в пет и половина.

— Всъщност трябва да дойда да те взема…

— Ще се справя и сама. Честно. Имах хубав ден, ще се справя. Ще се видим в пет и половина!