Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (46)

Глава 46
Леон

Никога преди не съм мислил толкова усилено върху бележките. Бе много по-лесно, когато просто пишех разни случайни мисли на приятел, когото не бях срещал. Сега внимателно творя съобщения към жена, за която мисля почти постоянно.

Ужасно е. Сядам с химикалка и листче и изведнъж забравям всички думи. Нейните бележки са забавни, флиртуващи, ясно нейни. Тази беше първата след уикенда в Брайтън, закачена на вратата на спалнята с кабарче.

Е, здрасти, съквартиранте. Как беше днес преминаването към нощен живот? Виждам, че Фатима и семейство отново са преровили боклука, докато ни е нямало — малки палавници.

Исках да ти пиша и отново да кажа благодаря, задето ме измъкна от морето. Само гледай да паднеш в някой голям водоем по-нататък, за да мога да ти върна услугата, нали знаеш, в името на равенството. Също така, защото смятам, че страшно ще ти отива целият вид на „Господин Дарси, току-що излязъл от езерото“. хх

Моите са сковани и премислени твърде. Пиша ги, когато се прибера след работа, и после ги пренаписвам, преди да изляза, след което съжалявам за тях по цяла нощ в хосписа. Докато не се прибера у дома при отговора и отново не се почувствам по-добре. И така цикълът се повтаря.

Накрая, в сряда, събирам кураж да оставя това на кухненския плот:

Планове за уикенда? х

Бях парализиран от съмнения в себе си веднага щом излязох от сградата и се отдалечих толкова, че връщането да изглежда немислимо. Като погледна назад, това беше много кратка бележка. Може би твърде кратка, за да бъде ясен смисълът? Може би обидно кратка? Защо това е толкова трудно?

Сега обаче се чувствам по-добре.

Ами ще си бъда у дома през уикенда. Искаш ли да дойдеш и да ми сготвиш своя „Строганов“? Яла съм го само претоплен и се обзалагам, че е дори по-вкусен току-що приготвен. хх

Вземам едно листче и надрасквам отговор.

И сладкиш за десерт? х

Ричи: Нервен си, нали?

Аз: Не! Не, не.

Ричи изсумтява. В добро настроение е — вече като цяло е в добро настроение. Обажда се на Гърти поне през ден, за да му обясни докъде е стигнала с делото за обжалването. Имат толкова много за обсъждане, че обажданията през ден явно са жизненоважни. Преразглеждат се доказателства. Излизат нови свидетели. И най-сетне записът от видео наблюдението е взет.

Аз: Добре де. Малко нервен.

Ричи: Ще се справиш чудесно, човече. Знаеш, че тя си пада по теб. Какъв е планът? Днес ли ще бъде вечерта?

Аз: Разбира се, че не. Прекалено скоро е.

Ричи: Избръсна ли си краката за всеки случай?

Не удостоявам това с отговор. Ричи се кикоти.

Ричи: Харесвам я, човече. Добра жена си имаш.

Аз: Не съм сигурен дали я „имам“ все още.

Ричи: Моля? Да не мислиш за… бившия?

Аз: Тя вече не го обича. Но е сложно. Малко се тревожа за нея.

Ричи: Той задник ли е бил?

Аз: М-м.

Ричи: Наранил ли я е?

Стомахът ми се свива при мисълта.

Аз: До известна степен, мисля. Тя не говори особено по въпроса с мен, но… имам лошо усещане за него.

Ричи: Мамка му, човече. Да не би тук да си имаме работа с някаква посттравматична ситуация?

Аз: Мислиш ли?

Ричи: Разговаряш с краля на нощните изпотявания. Не знам, не я познавам, но ако все още осмисля разни неща, с които е трябвало да се справя, всичко, което можеш да направиш, е да бъдеш до нея и да я оставиш да реши дали е готова за нещо.

Травмата от процеса и първия месец в затвора повали Ричи около шест седмици по-късно. Треперещи ръце, внезапни втрисания, натрапчиви спомени, подскачане при най-малкия шум. Последното винаги го дразнеше най-много — смяташе, че определени видове посттравматичен стрес трябва да са запазени за хора, чиято травма в действителност е била свързана със силен шум, като войниците.

Ричи: И не се опитвай да вземаш решения вместо нея. Не предполагай, че вече не може да се чувства по-добре. Това решение е нейно.

Аз: Ти си добър човек, Ричи Туоми.

Ричи: Задръж тази мисъл и я сподели със съдиите след три седмици, братко.

* * *

Пристигам в апартамента около пет. Тифи днес е при Мо и Гърти.

Странно е да бъда тук през уикенда. Сега апартаментът е неин.

Спирам се далеч преди да си обръсна краката, но прекарвам необичайно дълго време, за да се приготвя. Не мога да спра да мисля за това кой къде ще спи тази вечер. Да се върна ли при майка си, или да остана тук? Вече сме делили едно легло в Брайтън…

Обмислям да й пиша и да й кажа, че ще остана при майка си, да покажа добра воля. Но решавам, че това слага пирон в ковчега по-рано от необходимото и е пример за това как вземам решения вместо нея, което Ричи ме посъветва да не правя, така че се спирам.

Ключ във вратата. Опитвам се да стана от пуфа, но това би било невъзможно дори за човек с бедра от стомана, така че Тифи влиза, за да ме открие полуклекнал, в опит да се измъкна.

Тифи, засмяна: Като плаващи пясъци е, нали?

Изглежда прекрасно. Тясна синя блуза и дълга ефирна сива пола с яркорозови обувки, които сваля, като балансира на здравия си крак.

Тръгвам да й помогна, но тя махва с ръка и се отправя да седне на кухненския плот, което ще улесни процедурата. Глезенът й обаче изглежда по-подвижен — добър знак. Явно заздравява добре.

Тя вдига вежди.

Тифи: Глезените ми ли оглеждаш?

Аз: Чисто медицински интерес.

Тифи ми се усмихва, плъзва се от плота и докуцуква до мен, за да огледа тенджерата на котлона.

Тифи: Мирише невероятно.

Аз: Нещо ми подсказа, че ще се зарадваш на „Строганов“.

Тя се усмихва през рамо, а аз искам да застана зад нея, да обвия кръста й с ръце и да я целуна по врата. Устоявам на изкушението, защото е твърде самонадеяно и неподходящо.

Тифи: Това беше в пощенската ти кутия долу, между другото.

Посочва към малък бял плик на кухненския плот, адресиран до мен. Отварям го. Покана, написана на ръка с внимателно, малко нескопосано съединени букви.

Скъпи Леон,

Имам рожден ден в неделя защото ставам на осем. Моля ела!!! Доведи приятелката си Тифи която обича да плете. Съжалявам че това е закъсняло, мама казва че истинската пукана се е загубила в Свети Марк заради една от сестрите, която е тъпичка и после казаха че не могат да дадат адреза ти но ще ти пратят това от наше име така че се надявам да са успели все едно моля ела!!

Холи хохохохохох

Усмихвам се и я показвам на Тифи.

Аз: Може би не си планирала точно това за утре?

Тифи, която изглежда очарована: Тя ме помни!

Аз: Тя беше обсебена от теб. Обаче не е нужно да ходим.

Тифи: Ти занасяш ли се? Разбира се, че ще отидем. Моля те. Човек става на осем само веднъж, Леон.