Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (23)

Глава 23
Тифи

В деня след посещението в хосписа се прибрах у дома, за да заваря най-дългата и несвързана бележка, която някога съм имала от Леон, оставена на плота в кухнята до една неизядена чиния спагети.

Здравей, Тифи.

При мен е малка лудница, но страшно много ти благодаря за бележката за Ричи. Не мога да ти благодаря достатъчно. Определено се нуждаем от всяка помощ, която можем да получим. Той ще бъде във възторг.

Съжалявам, че не те намерих в работата. Вината беше изцяло моя — оставих за последния момент да те открия, първо исках да прочета твоето писмо до Ричи, както ме помоли, но ми отне много време да стигна дотам, след което просто оплесках всичко и вече беше много късно, винаги ми отнема дълго да осмисля нещата… съжалявам, просто ще лягам, ако нямаш против, до скоро х

Известно време стоя и се взирам в бележката. Е, поне не ме е отбягвал цяла вечер, защото не е искал да се запознаем. Но… неизядена вечеря? Всички тези дълги изречения? Какво означава това?

Слагам едно лепящо листче до бележката му, като го притискам внимателно към плота.

Здрасти, Леон,

Добре ли си? Ще приготвя лек обяд, за всеки случай.

Тифи хх

Необичайната словоохотливост на Леон веднага издава, че нещо не е наред. През следващите две седмици бележките му са дори по-лаконични от обикновено. Не искам да си вра носа, но нещо определено го е разстроило. Да не би двамата с Кей да се карат? Тя не е идвала скоро, а той не я е споменавал от седмици. Не знам как да му помогна, като не ми казва нищо, така че просто пека малко повече и не се оплаквам, че Леон не чисти апартамента добре напоследък. Вчера чашата му за кафе не беше от лявата страна на мивката, нито от дясната — все още си стоеше в шкафа, а той сигурно е отишъл на работа без никакъв кофеин.

В момент на вдъхновение оставям на Леон следващия ръкопис на моя зидар-понастоящем-дизайнер, онзи, който написа „Построен“. Книга втора — „Небостъргачи“ — е може би дори още по-хубава и се надявам, че ще разведри съквартиранта ми.

Прибирам се и заварвам следната бележка върху папката с ръкописа:

Този мъж. Ама че човек!

Благодаря, Тифи. Съжалявам, че в апартамента цари кочина. Ще изчистя скоро, обещавам.

Леон х

Броя тази удивителна за видим признак на подобрение.

* * *

Днес е денят на нашата изпитателна премиера на книга, онази, на която ще водим Катрин, за да могат от Пиар отдела да я убедят, че подобно помпозно събитие е точно онова, което винаги с искала.

— Без чорапогащник — отсича Рейчъл решително. — Август е, за бога!

Приготвяме се заедно в тоалетните на офиса. От време на време някой влиза, за да пишка, и издава стреснат писък, когато види как помещението се е преобразило в съблекалня. Съдържанието и на двете ни чантички с грим е пръснато около мивките; въздухът е изпълнен с миризмата на парфюм и спрей за коса. Всяка от нас има по три различни облекла, от които да избира, закачени по огледалата, плюс дрехите на гърба си. (Последният ни избор: Рейчъл е облякла копринена рокля тип „прегърни ме“ в цвят лайм, а аз нося чайна рокля, покрита с огромни принтове на „Алиса в Страната на чудесата“ — открих плата в едно благотворително магазинче в Стокуел и подкупих една от най-услужливите си шивачки на свободна практика, за да я превърне в рокля за мен.)

Започвам да се гърча и си свалям чорапогащника. Рейчъл кимва в знак на одобрение.

— Така е по-добре. Хубаво е да се вижда повече крак.

— Ако зависеше от теб, щях да нося бикини.

Тя ми се усмихва палаво в огледалото, докато си оправя червилото.

— Ами може да срещнеш някой красив млад скандинавец — подхвърля.

Тази вечер е посветена изцяло на „Лесовъдство за обикновения мъж“, последната придобивка на нашия редактор по дърводелството. Авторът е норвежки отшелник. Доста голямо събитие е, че е изпълзял от къщичката си на дървото за достатъчно дълго време, за да дойде до Лондон. Двете с Рейчъл се надяваме той да получи тотален нервен срив и да си го изкара на Мартин, който организира това събитие и действително трябваше да приеме отшелническия начин на живот на автора като явен знак, че вероятно не желае да изнася реч в помещение, пълно с фанатици по дърворезбата.

— Не съм сигурна, че съм готова за красиви млади скандинавци. Не знам. — Усещам, че си мисля за онова, което ми каза Мо за Джъстин преди няколко месеца, когато му се обадих притеснена и го попитах дали смята, че Джъстин някога ще се свърже отново с мен, или не. — Изпитвам затруднения с… готовността за срещи. Макар Джъстин да ме напусна преди толкова време.

Рейчъл спира да се черви, за да ме огледа загрижено.

— Добре ли си?

— Мисля, че да — отвръщам. — Да, мисля, че съм добре.

— Значи, е заради Джъстин?

— Не, не, нямам това предвид. Може би в момента просто не се нуждая от такова нещо в живота си.

Зная, че не е истина, но го изричам, защото Рейчъл ме гледа, сякаш съм вдигнала температура.

— Напротив — казва ми тя. — Просто не си правила секс от много отдавна. Забравила си колко е невероятно.

— Не мисля, че съм забравила какво представлява сексът, Рейчъл. Това не е ли като, знаеш, карането на колело?

— Подобно е — признава тя, — но ти не си била с мъж от Джъстин насам, а тази връзка приключи, кога, миналия ноември? Та това значи, че са минали повече от… — Брои на пръсти. — Девет месеца.

— Девет месеца?

Еха. Наистина е много дълго време. Цяло бебе можеш да си отгледаш за такъв период. Не че аз го правя очевидно, защото, ако случаят беше такъв, тази чайна рокля нямаше да ми стане.

Обезпокоена, започвам да си слагам руж твърде ентусиазирано и в крайна сметка заприличвам на човек със слънчево изгаряне. Пфу. Ще трябва да започна отначало.

* * *

Мартин от Пиар отдела може и да е трън в задника, но умее да организира купон с дърводелски мотиви. Намираме се в кръчма в Шордич с надвиснали ниско над главите ни голи греди, в центъра на всяка маса има купчинка цепеници, а барът е украсен с борови клонки.

Оглеждам се наоколо, уж в опит да открия Катрин, но всъщност пробвам да намеря норвежкия автор, който не е виждал човешко същество от шест месеца насам. Проверявам ъглите, където подозирам, че ще се скатава.

Рейчъл ме завлича на бара, за да разбере, веднъж и завинаги, дали питиетата са безплатни. Очевидно са за първия един час — проклинаме се, задето пристигнахме двайсет минути по-късно, и си поръчваме джин с тоник. Тя се сприятелява с бармана, като започва да приказва за футбол, нещо, което всъщност сработва учудващо често, макар да е най-неоригиналната тема, за която човек може да предположи, че би заинтригувала някого.

Ние, естествено, пием много бързо, защото това е единствената разумна реакция на едночасовия прозорец за безплатни питиета, така че, когато Катрин пристига, аз я приветствам с особено възторжена прегръдка. Тя изглежда доволна.

— Малко декадентско ми се вижда — отбелязва. — Книгата на този човек ще покрие ли всичко това?

Без съмнение, в момента мисли за предишните си хонорари.

— О, не — обяснява Рейчъл лекомислено и с жест си поисква доливане на чашата от новия си най-добър приятел и събрат, почитател на „Арсенал“ (Рейчъл подкрепя „Уест Хам“). — Не е много вероятно. Но подобни неща трябва да се организират, иначе всички ще започнат да си издават книгите сами.

— Шшт — изсъсквам й.

Не искам на Катрин да й хрумнат разни идеи.

Няколко джина с тоник по-късно, Рейчъл и барманът са повече от приятелски настроени, а други хора изпитват сериозни затруднения да бъдат обслужени. За мое учудване, Катрин е в стихията си. В момента се смее на нещо, което е казал завеждащият Пиар отдела, и аз съм сигурна, че се преструва, защото този човек буквално никога не е забавен.

Подобни събития са идеални за наблюдаване на хората. Завъртам се на високото си столче, за да огледам по-добре помещението. Наистина има доста красиви скандинавци наоколо. Обмислям възможността да се поразходя, докато някой услужливо не ме запознае с някой от тях, но просто не мога да се насиля да го направя.

— Като да наблюдаваш мравки, нали? — казва някой до мен. Обръщам се. От лявата ми страна на бара се е облегнал добре облечен мъж с вид на бизнесмен. Усмихва ми се печално. Светлокестенявата му коса е подстригана късо, със същата дължина като наболата му брада, а очите му са симпатично синьо-сивкави, с бръчици по краищата. — Това звучеше доста по-добре в ума ми, отколкото изречено на глас.

Връщам поглед към тълпата.

— Знам за какво говориш — отвръщам. — Всички изглеждат толкова… заети. И целенасочени.

— С изключение на него — обръща ми внимание мъжът, като кимва към някакъв човек в срещуположния ъгъл, който току-що бе изоставен от младата жена, с която говореше.

— Той е изгубена мравка — съгласявам се. — Как мислиш, дали не е нашият норвежки отшелник?

— О, не знам — замисля се мъжът и поглежда към човека оценяващо. — Не е достатъчно красив според мен.

— Защо, да не си виждал снимка на автора? — питам.

— М-да. Красавец. Зашеметяващ, както биха казали някои хора.

Присвивам очи към него.

— Ти си, нали? Ти си авторът.

Той се усмихва, а бръчиците в крайчетата на очите му се издължават.

— Виноват.

— Много добре си облечен за отшелник — продължавам аз, леко обвинително.

Чувствам се подведена. Той дори няма норвежки акцент, по дяволите.

— Ако беше прочела това — отвръща мъжът и размахва една от листовките, които са на разположение при вратата, — щеше да знаеш, че преди да избера да живея сам в гористия район Нордмарка, бях инвестиционен банкер в Осло. Последният път, в който носих този костюм, бе в деня на напускането ми.

— Сериозно? Какво те накара да го сториш?

Той отваря брошурата и започва да чете:

— „Изморен от корпоративния свят, Кен получил просветление след уикенд, прекаран в планината с един стар приятел от училище, който сега си изкарвал прехраната с дърводелство. Кен винаги бил обичал да използва ръцете си — и сега погледът, който ми хвърля, определено е свалячески — и когато се върнал в работилницата на приятеля си, изведнъж се почувствал у дома си. Само след секунди станало ясно, че той е невероятно талантлив дърводелец.“

— Ех, само ако винаги имахме предварително написана биография за пред хората, с които се запознаваме — въздъхвам и повдигам вежда. — Толкова по-лесно е да се изфукаш така.

— Дай ми твоята тогава — отвръща той и рязко затваря брошурата с усмивка.

— Моята биография? Хмм. Да видим. „Тифи Мур избяга от незначителното си детство на село и го замени с велико приключение в Лондон при първа възможност. Там тя откри живота, за който винаги бе мечтала: надценено кафе, мизерни квартири и невероятна липса на работни места, невключващи електронни таблици, за току-що завършили студенти.“

Кен се засмива.

— Добра си. И ти ли си от Пиар отдела?

— Редактор съм — обяснявам. — Ако бях част от Пиара, сега щеше да ми се налага да бъда там с мравките.

— Е, радвам се, че не си — казва той. — Предпочитам да стоя встрани от тълпата, но нямаше как да устоя и да не поздравя красивата жена в рокля по Луис Карол.

Той ме поглежда. Много страстно. Стомахът ми се преобръща. Но… мога да го направя. Защо не?

— Искаш ли да излезем на въздух? — осъзнавам, че го питам.

Той кимва, аз свалям якето си от стола и се запътвам към градината на заведението.

Навън е идеална лятна вечер. Въздухът все още е изпълнен с топлина, макар слънцето да е залязло преди часове; от кръчмата са закачили крушки между дърветата и те хвърлят жълто сияние в градината. Навън има малко хора, основно пушачи — всички са добили онзи прегърбен вид, който имат пушачите, сякаш целият свят е срещу тях. Двамата с Кен сядаме на пейката край една маса.

— И така, когато казваш „отшелник“… — започвам аз.

— Не съм го казал — изтъква той.

— Прав си. Но какво точно се включва в това?

— Да живееш сам на някое уединено място. С много малко хора.

— Много малко?

— Някой приятел понякога, жената, която доставя покупките. — Кен вдига рамене. — Не е толкова тихо, колкото го изкарват хората.

— Жената, която доставя покупките, а?

Този път аз го поглеждам.

Той се засмива.

— Признавам, че това е една от лошите страни на самотата.

— О, моля ти се. Не е нужно да живееш сам в къща на дърво, за да не правиш никакъв секс.

Прехапвам устни. Не съм съвсем сигурна откъде излезе това — вероятно от последния джин с тоник, — но Кен просто се усмихва, бавна, наистина доста сексапилна усмивка, след което се навежда, за да ме целуне.

Докато затварям очи и също се навеждам към него, се чувствам зашеметена от възможностите си. Нищо не ме спира да се прибера у дома с този човек и това е момент на „слънце, показало се през облаците“ — сякаш нещо се е вдигнало. Вече мога да правя каквото поискам. Свободна съм.

И тогава, със задълбочаването на целувката, си спомням нещо с дезориентираща внезапност.

Джъстин. Аз плача. Току-що сме се скарали и вината е била изцяло моя. Джъстин е станал дистанциран, обърнал ми е гръб в огромното ни бяло легло с целия му модерен четкан памук и безбройни възглавници.

Чувствам се дълбоко нещастна. По-нещастна, отколкото си спомням да съм била някога преди, и въпреки това усещането изобщо не ми е непознато. Джъстин се завърта към мен и изведнъж, шеметно, ръцете му ме прегръщат и ние се целуваме. Объркана съм, изгубена. Толкова съм благодарна, че вече не ми е сърдит. Знае точно къде да ме докосне. Тъгата не си е отишла, все още е тук, но сега той ме иска и облекчението кара всичко останало да изглежда незначително.

Обратно тук, в градината в Шордич, Кен отдръпва устни от моите. Усмихва се. Не мисля, че въобще е разбрал колко влажна е станала кожата ми и че сърцето ми бие до пръсване заради напълно погрешни причини.

Мамка му. Мамка му. Какво, по дяволите, беше това?