Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (36)

Глава 36
Леон

Имаме среща? Имаме среща?!

Какво ми стана? Трябваше да напиша „ще се видим там“. Вместо това използвах „имаме среща“. Каквато не е. Вероятно. Освен това не съм човек, който казва подобни неща дори когато е среща.

Разтривам очи и се суетя на място. Под таблото за заминаващи на гара „Виктория“ в Лондон съм, заедно с още стотина души, но докато всички те гледат таблата, аз държа под око изхода от метрото. Чудя се дали Тифи ще ме познае, когато съм облечен. По този въпрос: ужасно горещ ден е за септември. Не трябваше да обличам дънки.

Проверявам дали картата с указания от гара Брайтън е качена на телефона ми. Проверявам часовника. Проверявам перона. Суетя се още малко.

Когато тя най-после се появява, няма никаква опасност да я пропусна. Носи канарено жълто сако и тесен панталон; оранжево-червената й коса е разстлана по раменете й и подскача, докато върви. Също така е по-висока от повечето други хора покрай нея и носи жълти сандали с токче, които добавят още няколко сантиметра в нейна полза пред останалата част от населението.

Изглежда, сякаш е в пълно неведение за това колко погледи улавя, докато върви, което прави целия ефект още по-привлекателен.

Усмихвам се и махам, когато ме забелязва. Продължавам да стоя неловко с усмивка, докато се приближава, и тогава, в този изключително късен момент, ме връхлита въпросът дали трябва да се прегърнем за поздрав. Можех да прекарам последните десет минути от чакане в чудене за това. А аз го оставих, докато Тифи е точно пред мен, очи в очи, страните й са зачервени от задушната жега, която виси във въздуха на гарата.

Тя се отдръпва назад; твърде късно е за прегръдка.

Тифи: Хей.

Аз: Здравей.

И след това, двамата едновременно:

Тифи: Съжалявам, че закъснях…

Аз: Не съм виждал тези жълти обувки преди…

Тифи: Извинявай, ти давай пръв.

Аз: Не се притеснявай, изобщо не си закъсняла.

Слава богу, че заговорихме заедно. Защо бих привличал внимание към факта, че съм запознат с повечето й обувки? Звучи изключително зловещо.

Вървим по перона един до друг. Не спирам да я поглеждам; не мога да превъзмогна колко е висока поради някаква причина. Не си я представях висока.

Тифи поглежда настрани към мен, улавя погледа ми и се усмихва.

Тифи: Не е ли това, което очакваше?

Аз: Моля?

Тифи: Аз. Такава ли съм, каквато очакваше?

Аз: О, аз…

Тифи повдига вежда.

Тифи: В смисъл, преди да се срещнем миналия месец.

Аз: Ами не съм очаквал да си толкова…

Тифи: Едра?

Аз: Щях да кажа гола. Но също така висока, да.

Тифи се засмива.

Тифи: Аз не бях толкова гола, колкото беше ти.

Аз, потръпвайки: Не ми напомняй. Толкова съжалявам за…

Ъъгххх. Как да завърша това изречение? Може и да си въобразявам, но страните й сега изглеждат малко по-розови.

Тифи: Сериозно, вината беше моя. Ти просто невинно се къпеше.

Аз: Не е твоя. Всеки се успива.

Тифи: Особено когато е изпил почти цяла бутилка джин.

Вече сме във влака, така че разговорът спира, докато вървим по пътеката. Тя ни избира място с маса; на секундата решавам, че е по-малко неловко да седим един срещу друг, отколкото един до друг, но докато се плъзгам на мястото, осъзнавам грешката си. Този начин е много зрително-контактен.

Тя сваля сакото си; отдолу носи блуза, покрита с огромни зелени цветя. Ръцете й са голи, а блузата се спуска в ниско V на гърдите й. Тийнейджърът в мен се опитва да завладее контрола върху погледа ми и се улавям точно навреме.

Аз: Е… цяла бутилка джин?

Тифи: О, да. Бях на една премиера на книга, след което Джъстин се появи и… както и да е, в резултат участваше много джин.

Намръщвам се.

Аз: Бившият? Това е… странно?

Тифи разтърсва коса и добива леко нервен вид.

Тифи: Първоначално и аз си го помислих и се зачудих дали не ме е издирил, или нещо такова, но ако искаше да ме види, можеше просто да дойде в работата ми… или очевидно в апартамента ми, съдейки по купищата цветя. Явно просто съм параноичка.

Аз: Той ли така каза? Че си параноичка?

Тифи, след пауза: Не, никога не е казвал точно това.

Аз, след като схванах: Чакай. Не си ли му казала къде живееш?

Тифи: Не, не съм сигурна как ме е открил. Вероятно фейсбук или нещо такова.

Тя превърта очи, сякаш случилото се е леко неудобство, но аз още се мръщя. Това не звучи логично. Имам гадното подозрение, че познавам подобни мъже от живота на майка ми. Мъже, които ти казват, че си луд, задето подозираш поведението им, които знаят къде живееш, без да го очакваш.

Аз: Дълго ли бяхте заедно?

Тифи: Две години. Всичко обаче беше страшно емоционално. Много раздели, викане, плач и така нататък.

Изглежда леко изненадана от себе си, отваря уста, сякаш за да поправи казаното, след това решава да не го прави.

Тифи: Да. Две години общо.

Аз: А приятелите ти не го харесват?

Тифи: Всъщност никога не са го харесвали. Дори и в началото. Гърти каза, че е усетила „нещо лошо“ още като го видяла отдалече.

Харесвам Гърти все повече и повече.

Тифи: Както и да е, той се появи и се опита да ме заведе някъде да пийнем и съответно да обясни всичко.

Аз: Ти каза „не“?

Тя кимва.

Тифи: Казах, че трябва да изчака известно време, преди да ме покани на питие. Поне два месеца.

Заглежда се през прозореца, очите й се присвиват, докато наблюдава как Лондон се плъзга покрай нас.

Тифи, тихо: Просто имах чувството, че не мога да кажа „не“. Джъстин има такъв ефект. Кара те да искаш това, което иска той. Много е… не знам. Веднага завладява вниманието, разбираш ли? Много е убедителен.

Опитвам се да игнорирам предупредителните сирени в ума си. Изобщо не ми харесва тази ситуация. Не съм добил такова усещане за положението от бележките… но може би самата Тифи не е имала такова усещане доскоро. Може да отнеме време на един човек да забележи и осмисли емоционален тормоз.

Тифи: Както и да е! Извинявай. Божичко. Неловко е.

Усмихва се.

Тифи: Това е много сериозен разговор за водене с човек, с когото току-що си се запознал.

Аз: Ние не сме се запознали току-що.

Тифи: Вярно е. Имаше го и онзи паметен сблъсък в банята.

Още едно повдигане на вежда.

Аз: Имах предвид чувството, че се познаваме от години.

Тифи се усмихва на това.

Тифи: Така е, нали? Предполагам, затова е толкова лесно да говорим.

Да. Вярно е. Лесно е да разговаряме, което е дори по-изненадващо за мен, отколкото за нея, вероятно защото на този свят има около трима души, с които ми е лесно да говоря.