Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (75)

Епилог
Тифи

На вратата на апартамента има бележка, когато се прибирам от работа. Това не е точно необичайно, но като правило двамата с Леон се опитваме да държим бележките във вътрешността на дома си. Нали знаете, за да не демонстрираме странностите си на съседите.

Внимание: предстоящ романтичен жест.

(Доста нискобюджетен.)

Изсумтявам от смях и завъртам ключа. Апартаментът изглежда както винаги: претъпкан, разноцветен и точно като дом. Едва когато отивам да си оставя чантата на мястото до вратата, забелязвам следващата бележка на стената.

Първа стъпка: облечи се за приключение. Моля, сглоби тоалет от гардероба.

Гледам объркано бележката. Това е ексцентрично дори за Леон. Свалям палтото и шала си и ги оставям на гърба на дивана. (Напоследък е диван легло, който едва се побира във всекидневната ни дори след като жертвахме телевизора, но никоя къща няма да бъде дом, ако в нея няма легло за Ричи.)

От вътрешната страна на вратата на гардероба бележката е сгъната и залепена с тиксо. От външната страна пише:

Облече ли нещо тифинско вече?

Искам да кажа „да“, но това е по-скоро работно облекло, та прилича на нещо по-нормално от обичайното (опитах се да се постарая поне две дрехи да не са пълни противоположности по скалата с цветовете). Претърсвам гардероба в търсене на нещо подобаващо „приключенско“, каквото и да означава това.

Спирам се на синьо-бялата рокля, която купих преди две години. Онази, която Леон нарича роклята от „Великолепната петорка“. Малко е непрактична за студен ден, но с дебелия сив чорапогащник и жълтия шлифер от „Помогни на възрастните“…

Вече облечена, отлепям бележката от вратата и прочитам съобщението вътре.

Здравей отново. Сигурен съм, че изглеждаш прекрасно.

Трябва да събереш още няколко неща, преди да тръгнеш на приключение, ако нямаш против. Първото е на мястото, където се запознахме. (Не се тревожи. Водоустойчиво е.)

Ухилвам се и тръгвам към банята, като вече се движа по-бързо. Какво точно е намислил Леон? Къде се очаква да ходя? Сега, след като съм облякла роклята си за приключения, умората от края на работния ден е преминала — вероятно Леон е знаел, че ще се чувствам по-добре с нещо цветно — и започва да ме завладява някакво бълбукащо, лекомислено настроение.

Един плик за писма виси от душа, внимателно и много старателно увит във фолио. От външната му страна има лепящо листче.

Недей да ме четеш още, моля.

Следващото нещо, което ще ти трябва, се намира на мястото, където се целунахме за първи път. (Е, не точното място, понеже диванът се е променил. Но моля те, игнорирай това в името на романтичния жест.)

Намирам още един плик, пъхнат между възглавниците на дивана. На този пише „Отвори ме“ и аз правя каквото ми е наредено. Вътре има билет за влак от Лондон до Брайтън. Намръщвам се, напълно озадачена. Защо Брайтън? Не сме били там, откакто ходихме заедно, когато търсихме Джони Уайт.

На бележката зад билета пише:

Последното, което ще ти трябва, е на сигурно място при Боби. Той те очаква.

Боби е човекът, когото някога познавахме като Странен мъж от апартамент пет. Вече ни е истински приятел и слава богу, осъзна, че не можеш да правиш сайдер от банани, и затова премина към по-традиционния ябълков такъв. Много е вкусен и неизменно ми докарва ужасен махмурлук.

Вземам по две стъпала наведнъж и почуквам на вратата му, като пристъпвам нетърпеливо от крак на крак.

Той отваря, облечен в любимото си долнище на анцуг (заших дупката в него преди една година. Започваше да става неприлично. Обаче я закрих с няколко ивици розов раиран плат, който ми се намираше подръка, така че сега определено не изглежда по-малко странно).

— Тифани! — възкликва Боби и моментално изчезва, оставяйки ме на прага. Аз проточвам врат. След известно време се появява отново, хванал малка картонена кутийка със залепено листче отгоре. — Заповядай! — казва ми. — Хайде, тръгвай!

— Благодаря? — отвръщам аз, докато разглеждам кутийката.

Когато пристигнеш в Брайтън, отправи се към плажа до кея. Ще познаеш мястото, когато го видиш.

Това е най-мъчителното пътуване с влак през живота ми. Тръпна от любопитство. Трудно ми е да стоя мирно. До момента, в който пристигам в Брайтън, вече е тъмно, но лесно се ориентирам до морето; вървя толкова бързо към кея, че почти тичам — нещо, което правя само в екстремни ситуации, така че явно наистина съм развълнувана.

Виждам за какво говори Леон, когато пристигам. Няма как да пропусна мястото.

Върху камъчетата има кресло, на около трийсетина метра от морето. Покрито е с разноцветни одеяла, а пръснати около него, светят десетки чаени свещи.

Слагам ръка пред устата си. Сърцето ми бие тройно по-бързо. Докато вървя с препъване по камъчетата, се оглеждам за Леон, но от него няма и следа — целият плаж е пуст.

Бележката на креслото е затисната с голяма раковина.

Седни, завий се хубаво и отвори плика, когато си готова. След това кутийката.

Разкъсвам фолиото и плика веднага щом сядам. За моя изненада, вътре виждам почерка на Гърти.

Скъпа Тифи,

Леон помоли двама ни с Мо да помогнем с тази откачена история, защото ти цениш мнението ни. Подозирам, че всъщност е, защото малко го е страх и не иска да го прави сам. Няма да му го натяквам обаче. Малко смирение е добро за един мъж.

Тифани, никога не сме те виждали по-щастлива, отколкото си сега. Това дойде от теб — ти построи това щастие за себе си. Но няма нищо срамно да кажем, че и Леон помогна.

Ние го обичаме, Тифи. Той е добър за теб по начина, по който може да бъде само един наистина добър човек.

Решението е твое, разбира се, но Леон искаше да знаеш, че имаш благословията ни.

Мо и Гърти х

П. П. Помоли ме да ти предам, че не е искал благословията на баща ти, защото това било малко „архаично и патриархално“, но се чувствал „доста уверен, че Брайън е съгласен“.

Засмивам се несигурно и избърсвам сълзите от страните си. Баща ми обожава Леон. Нарича го „сине“ в неловки семейни ситуации от поне година.

Ръцете ми треперят, докато се пресягам към кутийката. Отнема ми мъчително дълго време да разхлабя лепенките, но когато успявам да сваля капака, започвам да плача наистина.

Вътре има пръстен, сгушен в намачкана мека хартия с цветовете на дъгата. Красив е: винтидж, малко изкривен, с овален кехлибар в центъра.

Ето я и последната бележка.

Тифани Роуз Мур от апартамент 3, Мадейра Хаус, Стокуел, би ли желала да ми станеш жена?

Помисли на спокойствие. Ако искаш да ме видиш, аз съм в „Заешка хралупа“, стая 6.

Обичам те х

Когато раменете ми са спрели да се тресат от плача от щастие, избърсала съм си очите и съм си издухала носа, се отправям обратно по плажа към топлата светлина на хотела.

Леон ме чака в леглото на шеста стая, седнал с кръстосани крака, притеснен. Нервен е.

Хвърлям се към него със скок. Той издава едно щастливо „ууф“, когато го изтърколвам обратно на леглото.

— Да? — пита ме след малко, като приглажда косата ми назад, за да вижда лицето ми.

— Леон Туоми — отвръщам, — само ти си способен да намериш как да предложиш по начин, който всъщност не те задължава да присъстваш. — Целувам го силно. — Да. Абсолютно, напълно да.

— Сигурна ли си? — пита той и се дръпва, за да ме погледне хубаво.

— Сигурна съм.

— Наистина?

— Наистина наистина.

— Не е ли прекалено?

— По дяволите, Леон! — възкликвам ядосано и се оглеждам за хартията на хотела върху нощното шкафче.

ДА. С удоволствие ще се омъжа за теб.

Сега, когато е написано черно на бяло, вече е недвусмислено и вероятно обвързващо в съда, макар че по-добре първо попитай Гърти, защото това току-що си го измислих. Хх

Размахвам бележката под носа му, за да прочете основното, след което я напъхвам в джоба на ризата му. Той ме дръпва и притиска устни към главата ми. Мога да усетя, че се усмихва по онзи крив начин, и всичко ми се струва толкова хубаво, сякаш не е възможно да го заслужаваме, сякаш вземаме прекалено много щастие и не оставяме достатъчно за другите.

— Това е моментът, в който пускаме телевизора и виждаме, че е започнала ядрена война — казвам аз, като лягам до него.

Леон се усмихва.

— Не мисля. Не става така. Понякога хубавите неща просто се случват.

— Виж се само, с целия този слънчев оптимизъм! Това обичайно е в мой стил, не в твой.

— Не съм сигурен какво го предизвика. Скорошен годеж? Светло бъдеще? Любовта на живота ми в обятията ми? Трудно е да кажа.

Изкикотвам се, заравям лице в гърдите му, вдишвам аромата му.

— Миришеш на дом — казвам му след малко.

— Ти си нашият дом — отвръща простичко той. — Леглото, апартаментът…

Той млъква по начина, по който го прави винаги, когато търси достатъчно думи за нещо голямо.

— Изобщо не беше дом, докато ти не дойде в него, Тифи.