Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (11)

Глава 11
Тифи

— Това е нелепо.

— Знам — отвръщам.

— И това беше всичко?

Рейчъл вика. Потрепвам. Снощи изпих бутилка вино, пекох сладкиш в паника и спах съвсем малко; твърде крехка съм за крясъци.

Седим насред „креативното пространство“ в службата — то е като останалите две стаи за съвещания в „Бътърфингърс Прес“, само че, досадно, няма истинска врата (за да предава чувство за откритост) и по стените има бели дъски. Някой ги е използвал някога; сега бележките от креативната им сесия са само следи от изсъхнал маркер за писане по дъска, напълно неразбираеми. Рейчъл е принтирала видовете художествено оформление, които трябва да обсъдим на срещата си, и сега листовете са пръснати на масата помежду ни. Това е проклетата книга за готвене „Сготви и покажи“ и човек наистина може да познае, че съм била махмурлия и съм бързала, когато съм я редактирала първия път.

— Казваш ми, че си видяла Джъстин на круизен кораб, след което ти е хвърлил поглед „искам да те чукам“, а после си продължила да си вършиш работата и не си го видяла повече?

— Знам — повтарям отново, искрено нещастна.

— Нелепо! Защо не отиде да го потърсиш?

— Бях заета с Катрин! Която, между другото, ми нанесе истинска телесна повреда — обяснявам, като повдигам пончото си, за да не пречи да й покажа силно зачервеното петно на мястото, на което Катрин практически ме наръга в ръката посред демонстрацията.

Рейчъл му хвърля бегъл поглед.

— Надявам се, че си преместила датата за предаване на новия й ръкопис по-рано заради това — казва ми. — Сигурна ли си, че е бил Джъстин? А не някой друг бял мъж с кестенява коса? Искам да кажа, на круизен кораб може да бъде…

— Рейчъл, знам как изглежда Джъстин.

— Така е, добре — възкликва тя и разперва ръце настрани, като запраща хартии по цялата маса. — Не мога да повярвам. Това е толкова разочароващ край. Наистина мислех, че разказът ти ще завърши със секс в койката на каютата! Или на палубата! Или, или, или насред океана в малка гумена лодка!

Това, което се случи в действителност, беше, че прекарах остатъка от урока в парализирано, паническо напрежение, като отчаяно се мъчех да изглеждам, сякаш слушам инструкциите на Катрин — „Вдигни ръце, Тифи!“, „Пази косата, Тифи!“, — и едновременно да следя с поглед задната част на тълпата. Наистина започнах да се чудя дали не си го бях въобразила. Какъв беше шансът, по дяволите? Имам предвид, знам, че човекът си пада по круизи, но това е много голяма страна. Доста круизни кораби плават покрай нея.

— Разкажи ми пак — продължава Рейчъл — за погледа.

— Ъъм, не мога да го обясня — отвръщам, като облягам чело на страниците върху масата пред себе си. — Просто… познавам този поглед от връзката ни. — Стомахът ми се обръща. — Беше толкова неуместен. Имам предвид… боже… приятелката му… искам да кажа, годеницата му…

— Видял те е в другия край на претъпкана стая, разсъблечена, да бъдеш самата страхотна себе си и да се мотаеш с една ексцентрична авторка на средна възраст… и си е спомнил защо е обичал да си със смъкнати гащи — заключава тя. — Това е станало.

— Не е…

Но какво се случи наистина? Нещо, определено. Този поглед не беше нищо. Усещам лек пристъп на тревожност в основата на ребрата си. Дори след цяла нощ обмисляне на случилото се, все още не мога да разбера как се чувствам. В единия момент Джъстин, който се появява на круизен кораб и улавя погледа ми, ми се струва като най-романтичното съдбоносно нещо на света, а в следващия осъзнавам, че леко треперя и ми се гади. Направо се тресях по време на пътуването от кея към дома — мина известно време, откакто съм пътувала сама извън Лондон до където и да е другаде, освен до къщата на родителите ми. Джъстин наистина си падаше по това как вечно се озовавах на грешния влак и беше достатъчно мил да пътува с мен, за всеки случай. Докато чаках сама в мрака на гара Саутхамптън, бях напълно убедена, че накрая ще се кача на някой влак за Западните острови или нещо подобно.

Пресягам се, за да погледна телефона си — това „съвещание“ с Рейчъл е включено в календара ми само за половин час, след което наистина трябва да редактирам първите три глави на Катрин.

Имам едно ново съобщение.

Толкова се радвам, че те видях вчера. Присъствах по работа и когато видях „Катрин Роузън и помощничка“ в програмата, си помислих, ей, това сигурно е Тифи.

Само ти можеш да се засмееш, докато някой чете мерките ти на глас — на повечето момичета не би им било приятно. Но предполагам, че това те прави специална. Дж. хх

С трепереща ръка протягам телефона, за да покажа на Рейчъл. Тя ахва и дланите се озовават пред устата й.

— Той те обича! Този мъж все още те обича!

— Успокой се, Рейчъл — казвам й, макар сърцето ми в момента да прави опит да избяга през гърлото ми.

Изпитвам чувството, че едновременно се задушавам и дишам прекалено учестено.

— Можеш ли да му пишеш и да му кажеш, че подобни коментари са причината на жените толкова да им пука за мерките им? И че като обявява, че „на повечето момичета не би им било приятно“, той подпомага проблема с възприемането на женското тяло и настройва жените една срещу друга, което е един от най-големите проблеми, с които се е сблъсквал феминизмът до ден-днешен?

Присвивам очи и тя ми се усмихва широко.

— Или можеш просто да кажеш: „Благодаря, заповядай у нас и цяла нощ ми показвай колко съм специална!“.

— Уф. Не знам защо разговарям с теб.

— Ако не разговаряш с мен, ще трябва да е с Мартин — изтъква тя и събира листовете. — Ще нанеса тези промени. А ти отивай да си върнеш мъжа, става ли?

* * *

— Не — отвръща Гърти незабавно. — Не му пиши това. Той е най-долната отрепка на света, която се държа с теб като с боклук, опита се да те изолира от приятелите ти и почти със сигурност ти изневеряваше. Не заслужава подобно мило съобщение.

Настъпва мълчание.

— Какво те накара да искаш да отговориш на това съобщение, Тифи? — пита Мо, сякаш превежда на Гърти.

— Аз просто… исках да поговоря с него.

Гласът ми е много тих. Умората започва да ми влияе; свила съм се в пуфа си с чаша горещ шоколад, Мо и Гърти ме наблюдават от дивана, а на лицата им е изписано притеснение (всъщност на това на Гърти не е — тя просто изглежда ядосана).

Гърти отново прочита на глас неизпратеното ми съобщение:

— „Здрасти, Джъстин. Толкова се радвам, не ми писа. Съжалявам, че не можахме да се видим като хората, въпреки че бяхме на един и същи круизен кораб!“ Следват две целувки.

— Той ми беше изпратил две целувки — обяснявам отбранително.

— Целувките са последните от списъка с нещата, които искам да промениш в това съобщение — срязва ме тя.

— Сигурна ли си, че изобщо искаш да възобновиш контакта с Джъстин, Тифи? Изглеждаш доста по̀ на себе си, откакто се изнесе от апартамента му — започва Мо. — Чудя се дали между двете няма връзка. — Въздъхва, когато аз не отговарям. — Знам, че ти е трудно да мислиш с лошо за него, Тифи, но каквито и извинения да му намираш за всичко останало, дори ти не можеш да пренебрегнеш факта, че те остави заради друга жена.

Потръпвам.

— Съжалявам. Но е така и дори да не е вече с нея, за което нямаме никакво доказателство, той все пак те напусна заради нея. Не можеш да намериш оправдание за това или да се убедиш, че си си го въобразила, защото си срещала Патриша. Сети се за онова съобщение във фейсбук. Спомни си как се почувства, когато той се появи в апартамента с нея.

Уф. Защо хората продължават да ми говорят неща, които не искам да чувам? Рейчъл ми липсва.

— Какво мислиш, че цели той, Тифи? — пита Мо.

Изведнъж става толкова настоятелен, че започвам да се въртя на мястото си.

— Държи се приятелски. Опитва се отново да поддържаме контакт.

— Не те е помолил да се срещнете — изтъква Мо.

— И погледът, който ти е хвърлил, е бил доста повече от приятелски по това, което описваш — додава Гърти.

— Аз…

Истина е. Това не беше поглед „ей, толкова много ми липсваше, иска ми се пак да можем да си говорим“. Но беше… нещо. Истина е, че не мога да пренебрегвам годеницата му, но също така не мога да пренебрегвам и погледа му. Какво ли значеше? Ако той искаше… ако искаше да се съберем отново…

— Би ли се съгласила? — пита Гърти.

— Бих ли се съгласила какво? — контрирам аз, като си спечелвам малко време.

Тя не отговаря. Познава ме добре.

Замислям се колко нещастна бях през последните няколко месеца, колко безрадостно беше да се сбогувам с апартамента му. Колко много пъти съм проверявала профила на Патриша във фейсбук и съм плакала на клавиатурата на лаптопа си, докато не започнах да се тревожа, че ще ме удари ток.

Такава късметлийка бях да го имам. Джъстин винаги бе толкова… забавен. Всичко беше вихрушка; летяхме от страна до страна, опитвахме от всичко, стояхме до четири сутринта и се качвахме на покрива, за да наблюдаваме изгрева. Да, много се карахме и аз допуснах доста грешки в тази връзка, но най-вече се чувствах късметлийка, че съм с него. Без него се чувствам… загубена.

— Не знам — отвръщам. — Но на голяма част от мен й се иска.

— Не се тревожи — успокоява ме Гърти, като се изправя и ме потупва по главата, — ние няма да ти позволим.