Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (35)

Глава 35
Тифи

Това е първият ми сеанс с Някой Различен От Мо.

Самият Мо го предложи. Каза, че реално посещение при терапевт ще ми се отрази добре, както и да говоря с човек, който не ме познава. И тогава Рейчъл ми каза, че невероятно, но работните ни облаги включват до петнайсет терапевтични сеанса, за които плащат от „Бътърфингърс“. Нямам представа защо са склонни да предложат това, а не желаят да плащат нищо над минималната работна заплата — може би им е писнало от служители, които напускат заради стрес.

Та ето ме тук. Много е странно. Някой Различен От Мо се казва Луси и носи огромен пуловер за крикет вместо рокля, което очевидно моментално ме кара да я харесам и да я попитам откъде си купува дрехите. Поговорихме малко за винтидж магазини в Южен Лондон, после Луси ми донесе вода и ето ни сега, в офиса й, седнали една срещу друга в две еднакви кресла. Изключително нервна съм, макар да нямам никаква представа защо.

— Е, Тифи, какво те накара да пожелаеш да дойдеш при мен днес? — пита тя.

Отварям уста, след което пак я затварям. Господи, има толкова много за обясняване. Откъде изобщо да започна?

— Просто започни с това — обажда се Луси. Има уменията за четене на мисли на Мо очевидно. Сигурно ги обучават, когато ги акредитират. — Нещото, което те накара да поискаш да вдигнеш телефона и да си запишеш час.

— Искам да поправя онова, каквото и да е то, което ми причини бившето ми гадже — изстрелвам, след това млъквам стреснато.

Как успях да кажа това на напълно непозната пет минути след като се запознах с нея? Ама че неловко.

Но Луси дори не мигва.

— Разбира се — отвръща. — Би ли искала да ми поразкажеш още малко?

* * *

— Изцерена ли си? — пита ме Рейчъл и пльосва чаша с кафе на бюрото ми.

Ах, кафе, еликсирът на преработените. Напоследък то е изместило чая от челното място на любимите ми напитки — знак за това колко малко спя. Изпращам на Рейчъл въздушна целувка, докато се отправя към монитора си. Както обикновено, продължаваме разговора си по месинджър.

Тифани [09:07]: Беше много странно. Буквално й разказах най-срамните моменти за себе си в първите десет минути след запознанството ни.

Рейчъл [09:08]: Разказа ли й за онзи път, когато си повърна в косата в нощния автобус?

Тифани [09:10]: Ами всъщност не повдигнахме темата.

Рейчъл [09:11]: А за онзи път, когато счупи пениса на оня тип в университета?

Тифани [09:12]: И това не беше повдигнато.

Рейчъл [09:12]: И той така каза.

Тифани [09:13]: Тази шега наистина ли работи?

Рейчъл [09:15]: Е, както и да е, сега съм спокойна, че аз знам повече от срамните ти тайни, отколкото тази нова натрапница в чувствата ти. Добре. Продължавай.

Тифани [09:18]: Тя всъщност не говореше особено много. Дори по-малко от Мо. Мислех, че ще ми каже какво не ми е наред. Но вместо това някак разбрах някои неща сама… което никога нямаше да направя, ако тя не седеше там. Толкова е странно.

Рейчъл [09:18]: Какви неща?

Тифани [09:19]: Например… че Джъстин беше жесток понякога. И контролиращ. И други лоши неща.

Рейчъл [09:22]: Мога ли само да кажа, че официално си променям мнението за него. Гърти е права. Той е една голяма отрепка.

Тифани [09:23]: Осъзнаваш ли, че току-що написа „Гърти е права“?

Рейчъл [09:23]: Забранявам ти да й го кажеш.

Тифани [09:23]: Вече изпратих скрийншота.

Рейчъл [09:24]: Кучка. Добре, значи, ще отидеш пак?

Тифани [09:24]: Три посещения тази седмица.

Рейчъл [09:24]: Брей.

Тифани [09:25]: Опасявам се, че понеже първият спомен ме връхлетя, когато онзи тип Кен ме целуна…

Рейчъл [09:26]: Да?

Тифани [09:26]: Ами ако вече това ще се случва? Ами ако Джъстин ме е, да речем, препрограмирал и НИКОГА ПОВЕЧЕ НЯМА ДА МОГА ДА ЦЕЛУНА МЪЖ!?

Рейчъл [09:29]: Леле, това е страшно ужасяващо, мамка му.

Тифани [09:30]: Благодаря, Рейчъл.

Рейчъл [09:31]: Трябва да поговориш с някого за това.

Тифани [09:33] (гневен емотикон): Благодаря ти, Рейчъл.

Рейчъл [09:34]: О, хайде стига. Знам, че това те разсмя. В смисъл че току-що буквално те видях да се смееш и след това се опита да го изиграеш, все едно кашляш, когато осъзна, че шефът на Редакторския отдел тъкмо минава покрай теб.

Тифани [09:36]: Сработи ли, как мислиш?

— Тифи? Имаш ли минутка? — виква шефът на отдела.

Мамка му. „Имаш ли минутка?“ винаги е лошо. Ако беше спешно, но не проблемно, просто щеше да извика въпроса през стаята или да ми изпрати имейл с една от онези пасивно — агресивни червени удивителни. А „имаш ли минутка“ означава, че е нещо поверително и че почти със сигурност е по-лошо от това просто да се кикотя на бюрото си, защото си пиша за целуване с Рейчъл.

Какво е направила Катрин? Да не е качила снимка на вагината си в туитър, както заплашва да стори буквално всеки път, когато я помоля да се съгласи на още някое интервю, за което настоява Мартин?

Или е някоя от много многото книги, които напълно съм пренебрегнала покрай лудостта с „Проправи си път с кроше“? Вече дори не мога да си спомня заглавията им. Променях дати на издаване, сякаш играя на Бананаграми^[1], и определено не съм обсъждала промените с шефа на отдела. Това ще бъде, нали? Пренебрегвала съм нечия книга толкова дълго, че всъщност е влязла в печатницата без никакви думи по страниците?

— Разбира се — отвръщам, докато се отблъсквам от бюрото по, както се надявам, пъргав и професионален начин.

Вървя след него и влизам в офиса му. Той затваря вратата след мен.

— Тифи — започва, като се подпира на края на бюрото си. — Знам, че последните няколко месеца бяха натоварени за теб.

Преглъщам.

— О, всичко е наред — казвам. — Благодаря обаче!

В този момент той ме поглежда леко особено, което е напълно разбираемо.

— Справи се фантастично с книгата на Катрин — продължава. — Това беше истинско звездно публикуване. Ти забеляза тази тенденция… не, ти я оформи. Действително превъзходна работа.

Примигвам, изумена. Нито съм забелязала тази тенденция, нито съм я оформяла — подготвям за публикуване книги за кроше още откакто започнах работа в „Бътърфингърс“.

— Благодаря! — повтарям, като се чувствам леко виновна.

— Толкова сме впечатлени от работата ти напоследък, Тифи, че бихме искали да те повишим в редактор — обявява той.

Отнема ми цели няколко секунди, докато осъзная какво е казал, и когато това най-сетне става, издавам един доста особен задавен звук.

— Добре ли си? — пита шефът ми намръщено.

Прочиствам си гърлото.

— Чудесно! Благодаря! — изписквам. — Искам да кажа, просто не очаквах…

… някога да бъда повишена. Буквално никога. Изцяло бях изоставила всяка надежда.

— Напълно заслужено е — продължава той и се усмихва доброжелателно.

Успявам да се усмихна в отговор. Изобщо не знам какво да правя. Това, което искам да направя, е да попитам колко повече пари ще получавам, но няма достоен начин човек да зададе подобен въпрос.

— Много ви благодаря! — възкликвам вместо това, след което се чувствам жалка, защото, нека бъдем честни, трябваше да ме повишат преди две години, а е недостойно да раболепнича. Изправям се в цял ръст и му се усмихвам по-решително. — По-добре да се връщам на работа — заключавам.

Началниците винаги обичат да чуват подобни неща.

— Разбира се — кимва шефът. — От отдел „Човешки ресурси“ ще изпратят подробностите за повишението на заплатата и така нататък.

Харесва ми звученето на това „и така нататък“.

Поздравления за повишението! По-добре късно, отколкото никога? Направих ти „Строганов“ с гъби, за да отпразнуваш. х

Усмихвам се. Бележката е залепена на хладилника, който вече е покрит с един слой листчета. Любимото ми в момента е една драсканица на Леон, изобразяваща мъжа от пети апартамент върху огромна купчина банани. (Все още не знаем защо държи толкова много сандъци от банани на паркомястото си.)

Облягам чело на хладилника за миг, след това прокарвам пръсти по слоевете късчета хартия и лепящи листчета. Пълни са с безброй неща. Шеги, тайни, истории, бавното развитие на двама души, чийто живот се е променял паралелно — или, не знам, в синхрон. Различни моменти, същото място.

Пресягам се за химикалка.

Благодаря ти. Доста танцувах из апартамента, за да отпразнувам, да знаеш. От рода на доста непохватни опити за лунната походка. Някак не мога да си представя това като нещо, в което ти някога би участвал…

Може ли да попитам какво ще правиш този уикенд? Предполагам, че пак ще отседнеш при майка си? Просто се чудех дали може би не би искал да излезем на по питие или нещо подобно, за да отпразнуваме заедно, хх

Очакването на отговора ме кара да искам за първи път двамата с Леон да си комуникирахме през уатсап като нормални хора. Бих убила за двойна синя отметка в момента. После, след като се прибирам у дома, намирам следната бележка, внимателно залепена под моята:

Пристрастен съм към придвижването от време на време между кухнята и трапезарията с лунна походка.

Не мога да дойда за по питие, за съжаление, защото издирвам Джони Уайтовци. Сегашният е в Бирмингам.

След това, отдолу, с друг цвят химикалка:

Може би е нелепа идея, но ако искаш да се разходиш до крайбрежието, и ти би могла да дойдеш?

Стоя в кухнята срещу хладилника и направо сияя.

Ще дойда с удоволствие! Обожавам крайбрежието! Оправдава носенето на шапка, като за начало, или чадър, две прекрасни неща, които НЯМАМ възможността да правя достатъчно. Къде искаш да се срещнем? хх

Отговорът отнема два дни. Чудя се дали Леон не е загубил смелост, но тогава, накрая, виждам изписано набързо със синьо мастило:

Гара „Виктория“ в десет и половина в събота. Имаме среща! x