Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (68)

Глава 68
Леон

Аз: Вероятно сега не е подходящият момент.

Тифи: Искрено се надявам, че се шегуваш.

Аз: Не се шегувам, но определено се надявам, че ти ще ми кажеш, че греша.

Тифи: Грешиш. Сега е идеалният момент. Сами сме, в нашия апартамент, заедно. Буквално няма как да бъде по-подходящо.

Гледаме се. Тя все още носи тази невероятна рокля. Изглежда така, сякаш ще падне от раменете й на пода с едно подръпване. Копнея да проверя. Обаче се въздържам — тя твърди, че е готова, но днес не беше от онези дни за „разкъсай ми дрехите“ секс. Бавен, прекрасен, „дрехите остават за мъчително дълго време“ секс може би.

Тифи: Легло?

Този глас — точно както го описа Ричи. Дълбок и секси. Освен това много по-секси, когато произнася думи като „легло“.

Стоим до края на леглото и отново се обръщаме един към друг. Навеждам се, за да обхвана лицето й с ръце и да я целуна. Усещам как тялото й се разтапя до моето, докато се целуваме, усещам как напрежението я напуска и се отдръпвам, за да видя, че зад синия цвят очите й пламтят. Желанието е мигновено в момента, в който устните ни се докосват, и ми коства огромно усилие само да сложа ръце на голите й рамене.

Тя се пресяга, за да развърже вратовръзката ми и да свали сакото ми. Разкопчава ризата ми бавно, целува ме, докато пръстите й се движат. Помежду ни още има въздух, сякаш спазваме почтителна дистанция, въпреки целувките.

Тифи се завърта и вдига коса, за да мога да разкопчая роклята й. Вместо това аз хващам косата й, подръпвам леко, докато я увивам около китката си, и тя изстенва. Не мога да издържа на звука. Затварям пространството между нас, целувам я по раменете, по врата до мястото между косата и врата й, притискам се толкова близо, колкото мога, докато тя не се помръдва, за да свали ципа сама.

Тифи: Леон. Съсредоточи се. Рокля.

Хващам ципа от пръстите й и бавно го дърпам надолу, по-бавно, отколкото иска тя. Върти се нетърпеливо. Притиска гръб към мен, докато краката ми не се удрят в леглото и двамата отново сме залепени, гола кожа и коприна.

Най-сетне роклята пада на пода. Почти като във филм — блясък на коприна и след това тя стои там по черно бельо и нищо друго. Завърта се в ръцете ми, очите й все още горят, и я отдръпвам от себе си, за да я погледна.

Тифи, с усмивка: Винаги правиш това.

Аз: Кое?

Тифи: Гледаш ме по този начин. Когато… сваля нещо.

Аз: Искам да видя всичко. Прекалено важно е, за да прибързвам.

Тифи повдига вежда, непоносимо секси.

Тифи: Без бързане?

Тя прокарва пръсти по горната линия на боксерките ми. Спуска ръка под нея само на косъм от мястото, на което я искам.

Тифи: Ще съжаляваш, че си го казал, Леон.

Вече съжалявам веднага щом споменава името ми. Пръстите й се движат по корема ми, а след това мъчително бавно посягат към катарамата на колана ми. След като сваля ципа, махам панталона от костюма си и изритвам чорапите си, усещайки как очите й ме следят като тези на котка. Когато отивам да я придърпам пак по-близо, тя твърдо слага ръка на гърдите ми.

Тифи, гърлено: Легло.

Въздухът между нас пак се връща за секунда; автоматично се придвижваме до своята страна от леглото. Тя отляво, а аз отдясно. Наблюдаваме се един друг, докато се пъхаме под завивките.

Лягам настрани и я гледам. Косата й се разпилява по възглавницата и макар Тифи да е под завивката, мога да усетя колко е гола, колко много от нея има за докосване. Слагам ръка на мястото помежду ни. Тя я взема, като прекрачва линията, която начертахме през февруари, и целува пръстите ми, после ги плъзва между устните си и изведнъж това място вече го няма. Тифи е притисната до мен, където и трябва да бъде, кожа до кожа, и помежду ни не е останал нито милиметър.