Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (64)

Глава 64
Леон

Три пропуснати повиквания от Тифи.

Не мога да говоря с нея. Не искам да слушам как се обяснява. Все още вървя. Един господ знае накъде — може би обикалям в кръг. Наистина ми се струва, че виждам доста еднакви кафенета „Старбъкс“. Всичко е мизерно и Дикенсово в тази част на Лондон. Калдъръм и изцапани от замърсяването тухли, тесни, малки ивички небе над главата ми измежду мръсни прозорци. Не е нужно да вървиш дълго, за да стигнеш до блестящия бледосин свят на Ситито обаче. Завивам зад ъгъла и се оказвам очи в очи със себе си, отразен в огледалата на централната сграда на някаква счетоводна фирма.

Изглеждам ужасно. Изтощен и измачкан в този костюм — никога не са ми отивали костюми. Трябваше да опитам по-усилено да изглеждам добре; може това да е говорило зле за Ричи. Вече си имам мама, с която да си съпернича и чието разбиране за хубаво облекло е ботуши до коляното с малко по-висок ток.

Спирам, изненадан от свирепостта на тази мисъл. Жестока и осъдителна. Не ми харесва, че се роди в ума ми. Изминал съм дълъг път, за да простя на мама — или поне си мислех, че съм й простил. Но в момента самата мисъл за нея ме ядосва.

Днес просто съм ядосан човек. Ядосан, че ще се примиря с това да бъда щастлив, ако съдиите изслушат брат ми, докато за начало той изобщо не трябваше да бъде довеждан до съд. Ядосан, че се тревожех как да покажа на Тифи какво чувствам и не го направих навреме и че ме победи човек, който й докарва кошмари, но определено знае как да направи голям романтичен жест. Никой вече няма съмнения за чувствата на Джъстин. Няма опасност от това.

Наистина смятах, че тя няма да се върне при него. Обаче човек винаги мисли подобни неща, а такива хора винаги се връщат.

Поглеждам към телефона си: името на Тифи е изписано на дисплея. Пратила ми е съобщение. Не мога да понеса да го прочета, но и не мога да се справя с изкушението, затова изключвам телефона.

Чудя се дали да се прибера у дома, но там е пълно с вещите на Тифи. Миризмата й, дрехите, с които съм я виждал облечена, негативното пространство около нея. А и рано или късно, ще се върне от премиерата — апартаментът е неин за днес и за уикенда. Така че това отпада. Мога да остана при мама очевидно, но не знам защо изглежда, че и на нея също съм толкова бесен, колкото и на Тифи. Освен това не мога да понеса мисълта да спя в нашата стара спалня с Ричи. Не мога да бъда там, където е Тифи, и не мога да бъда там, където Ричи не е.

Няма къде да ида. Никъде не се чувствам у дома. Просто продължавам да вървя.

Този споделен апартамент. Иска ми се никога да не го бях правил. Иска ми се никога да не бях отварял живота си така и да не бях позволявал някой да влезе и да го запълни. Справях се добре — безопасно връзвах двата края. Сега апартаментът ми не е мой, а е наш, и когато я няма, всичко, което виждам, е липсата на сладкиш и книги за зидари, както и онзи проклет, тъп пуф. Това ще се превърне в още една стая, пълна с липсващи неща. Точно това, което не исках.

Може би все още мога да я спася от живот с него. „Да“ на предложението не значи със сигурност, че двамата ще се оженят, а и тя едва ли е могла да откаже с всички тези хора наоколо, нали. Изпитвам опасен прилив на надежда и правя всичко по силите си да го смачкам. Напомням си, че няма как да спасиш хората — те могат да се спасят единствено сами. Най-доброто, което можеш да направиш, е да им помогнеш, когато са готови.

Трябва да ям. Не помня кога ядох за последно. Миналата вечер? Вече ми се струва като преди цяла вечност. Сега, като осъзнах, че съм гладен, коремът ми започна да къркори.

Влизам в „Старбъкс“. Подминавам две момичета, които гледат видеото на Таша Чай-Лате с предложението на Джъстин към Тифи. Пия чай с много мляко, ям някакъв надценен сандвич с много масло и зяпам стената.

Когато барманът, който почиства масата, ме поглежда любопитно и със съжаление, осъзнавам, че отново плача. Изглежда, не мога да спра, така че не се и опитвам. В един момент обаче хората започват да забелязват, затова искам пак да вървя, сам.

Още ходене. Тези официални обувки разраняват кожата на краката ми. Мисля с копнеж за износените обувки, с които ходя на работа, колко удобно ми пасват, и след около петнайсет минути става ясно, че вече не просто вървя, а отивам нанякъде. Винаги има място за още една сестра в хосписа.