Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (21)

Глава 21
Тифи

Когато стигаме до частта, в която понасяме куки за кроше и вълна към публиката, аз се отправям към момиченцето, което ме гледаше по-рано. Тя се усмихва широко, докато приближавам, цялата големи предни зъбки и дързост.

— Здравей — казва ми. — Ти ли си Тифи?

Поглеждам я, след което клякам до нивото на инвалидната й количка, защото усещането да се извисявам отгоре й е странно.

— Да! Хората не спират да ми задават този въпрос днес. Как позна?

— Наистина си хубава! — отвръща ми радостно. — Мила ли си, освен това?

— О, всъщност съм ужасна — обяснявам й. — Защо реши, че съм аз? И — сещам се впоследствие — че съм хубава?

— Споменаха името ти в началото — изтъква детето. О, вярно, естествено. Макар че това не обяснява всички странни медицински сестри. — Не си ужасна, наистина. Мисля, че си мила. Беше мило от твоя страна да оставиш онази дама да ти премери краката.

— Така си беше, нали? — съгласявам се. — Всъщност смятам, че това конкретно мило действие бе останало недооценено до този момент, така че ти благодаря. Искаш ли да се научиш да плетеш на една кука?

— Не — отвръща тя.

Засмивам се. Поне е честна, за разлика от мъжа зад нея, който храбро се опитва да направи хлабав възел под погледа на Катрин.

— Какво искаш да правим тогава?

— Искам да говорим за Леон — отсича момиченцето.

— Я! Ти познаваш Леон!

— Аз съм любимата му пациентка.

Усмихвам се.

— Обзалагам се. Значи, той ме е споменавал, така ли?

— Не особено — обяснява детето.

— О. Ами. Добре…

— Но аз му казах, че ще проверя дали си хубава.

— Виж ти! Той ли те помоли да го направиш?

Тя се замисля.

— Не. Но мисля, че му се искаше да знае.

— Не съм убедена…

Осъзнавам, че не знам името й.

— Холи — довършва момиченцето вместо мен. — Като коледното растение^[1].

— Е, Холи, двамата с Леон сме просто приятели. Приятелите нямат нужда да знаят дали приятелите им са хубави.

Изведнъж Мартин се озовава до рамото ми.

— Можеш ли да позираш с нея? — промърморва в ухото ми.

Божичко, този човек знае как да ти изкара акъла. Трябва да носи звънче като котките, които ядат птици.

— Да позирам? С Холи?

— Момичето с левкемията, да — потвърждава той. — За съобщението във вестниците.

— Нали знаеш, че те чувам — обявява Холи силно.

Мартин има точно толкова благоприличие, че да добие засрамен вид.

— Здравей — казва й някак надуто. — Аз съм Мартин.

Холи вдига рамене.

— Добре, Мартин. Майка ми не е дала разрешение да ме снимате. Аз не искам да ме снимате. Хората винаги ме съжаляват, защото нямам много коса и изглеждам болна.

По лицето на Мартин е изписано, че точно такава е била и неговата идея. Залива ме внезапна, но не необичайна нужда да го фрасна или поне да го ритна по пищяла. Вероятно бих могла да се препъна в инвалидната количка на Холи и да направя така, че да изглежда като нещастен случай.

— Хубаво — измърморва той, докато вече се отправя по посока на Катрин, без съмнение, с надеждата, че тя ще е открила също толкова сладък пациент с по-малко опасения за това как ще бъде разпространяван из целия интернет в полза на по-нататъшното развитие на кариерата на Мартин.

— Той е ужасен — небрежно подхвърля Холи.

— Да — потвърждавам, без да се замисля особено. — Така е, нали?

Поглеждам си часовника; приключваме след десет минути.

— Искаш ли да отидем да намерим Леон? — пита Холи, добила доста лукаво изражение.

Поглеждам към Катрин и Мартин. Работата ми като модел приключи и дори не ме бива в крошето, камо ли пък да го преподавам на други хора. Ще им отнеме сума време да съберат всичката тази прежда и би било доста добре да не присъствам в този момент.

Набързо пиша есемес на Катрин. Отивам само да намеря съквартиранта си, за да му благодаря за организацията. Ще се върна навреме, за да разчистим. хх (Определено няма да се върна.)

— Насам — казва Холи и след като напълно се провалям да помръдна количката й, се засмива и посочва към спирачката: — Всички знаят, че трябва да свалиш спирачката.

— Аз пък просто реших, че си много тежка — отвръщам й.

Момиченцето се кикоти.

— Леон ще бъде в Кораловото отделение. Не следвай знаците, те водят по дългия път. Завий наляво!

Правя каквото ми казва.

— Наистина познаваш това място, а? — обаждам се, след като ме е насочила през десетина коридора и веднъж през един килер.

— Тук съм от седем месеца — обяснява ми тя. — И съм приятелка на господин Роби Прайър. Той се намира в Кораловото отделение и е бил много важен по време на една от войните.

— Господин Прайър! Той плете ли?

— През цялото време — потвърждава Холи.

Отлично! На път съм да се запозная с моя животоспасяващ плетач и с пишещия ми бележки съквартирант. Чудя се дали Леон ще говори по същия начин, по който пише, с кратки изречения и лаконично.

— Ей, доктор Пател! — виква Холи изведнъж към една преминаваща лекарка. — Това е Тифи!

Доктор Пател спира, сваля очилата по носа си и ми се усмихва.

— Я виж ти — е всичко, което казва, преди да изчезне в най-близката болнична стая.

— Добре, госпожице Холи — започвам аз, като завъртам количката така, че да се гледаме в очите. — Какво става тук? Защо всички знаят името ми? И защо изглеждат толкова изненадани, че ме виждат?

Холи добива палаво изражение.

— Никой не вярва, че си истинска — обяснява. — Казах им, че Леон живее с момиче и й пише бележки, а тя го разсмива, и никой не ми повярва. Всички твърдяха, че Леон не би могъл… — детето сбърчва носле — да толерира съквартирант. Мисля, че това значи, че не би искал такъв, защото е толкова тих. Те обаче не знаят, че той всъщност пази всичките си приказки за наистина добрите хора, като мен и теб.

— Сериозно?

Поклащам глава и се усмихвам, след което отново тръгваме по коридора. Забавно е да слушам за Леон от някой друг. До момента единствената ми справка е била Кей, която напоследък много рядко се отбива.

С инструкциите на Холи най-сетне стигаме до Кораловото отделение. Тя се оглежда наоколо, като се хваща за ръкохватките на инвалидната количка, за да вижда по-добре.

— Къде е господин Прайър? — виква.

Един възрастен джентълмен в стол до прозореца се обръща и й се усмихва, лицето му представлява куп дълбоки бръчки.

— Здравей, Холи.

— Господин Прайър! Това е Тифи. Хубава е, нали?

— А, госпожице Мур — казва ми господинът, опитвайки се да стане, протегнал напред ръка. — За мен е удоволствие.

Аз се запрепъвам към него, като отчаяно искам да седне обратно в стола си. Изглежда, сякаш да се разгъне от настоящата си поза би било неразумно.

— За мен е чест да се запознаем, господин Прайър. Трябва да ви кажа, че обожавам творбите ви, и не мога да ви благодаря достатъчно, задето изплетохте всички онези шалове и шапки за книгата на Катрин.

— О, беше ми много приятно. Бих дошъл на демонстрацията ви, но — той се потупва разсеяно по гърдите — се опасявам, че не се чувствах съвсем във форма.

— О, всичко е наред — отвръщам. — Не е като да се нуждаете от тези уроци. — Правя пауза. — Предполагам, че не сте виждали…

Господин Прайър се усмихва.

— Леон?

— Ами да. Исках само да го открия, за да го поздравя.

— Ммм — казва господин Прайър. — Ще установите, че Леон е малко труден за улавяне. Всъщност той току-що се измъкна. Мисля, че някой го предупреди, че идвате.

— О. — Свеждам засрамен поглед към краката си. Нямах намерение да го преследвам като хрътка из болницата. Джъстин винаги е казвал, че не знам кога да престана. — Ако той не иска да ме вижда, тогава сигурно…

Господин Прайър размахва ръка.

— Не ме разбрахте, скъпа — обяснява. — Нещата не стоят така. Бих казал, че Леон доста се притеснява от срещата ви.

— Защо пък ще се притеснява? — питам, сякаш аз самата не се тревожа цял ден.

— Не бих могъл да го заявя със сигурност — отвръща възрастният мъж, — но Леон не харесва нещата… да се променят. Бих казал, че му е много приятно да живее с вас, госпожице Мур, и се чудя дали не ви отбягва, защото не иска да развали всичко. — Той млъква за малко. — Бих предложил, ако искате да внесете промяна в рутината на Леон, най-добре да го направите много бързо и наведнъж, така че да няма как да избяга.

— Като изненада — обажда се Холи тържествено.

— Добре — кимвам. — Хубаво. Както и да е, беше ми много приятно да се запознаем, господин Прайър.

— Още нещо, госпожице Мур — продължава човекът. — Леон изглеждаше малко емоционален. И държеше писмо. Предполагам, че не знаете нещо по този въпрос, нали?

— О, божичко, надявам се, че не съм казала нещо, което не е трябвало — възкликвам, като отчаяно се опитвам да си спомня какво съм писала в писмото си до Ричи.

— Не, не, той не беше разстроен. Просто бе объркан. — Господин Прайър сваля очилата си и ги избърсва в ризата си с треперещи, загрубели пръсти. — Бих казал, ако трябва да предполагам, че беше доста… — очилата се връщат на носа му — изненадан.