Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (44)

Глава 44
Леон

Дишането й се забавя. Рискувам и я поглеждам; едва различавам нежното потрепване на клепачите й, докато сънува. Значи, е заспала. Издишвам бавно, опитвам се да се отпусна.

Наистина, наистина се надявам, че не съм оплескал нещата.

Беше много нетипично за мен да я вдигна така, да я сложа на леглото. Просто изглеждаше като… не знам. Тифи е толкова импулсивна, че е заразно. Обаче, разбира се, аз все още съм си аз, така че импулсивността се изчерпа в потенциално критичния момент, за да бъде заменена от познатата паникьосана нерешителност. Тя е пияна и ранена — човек не целува пияни и ранени жени. Нали? Или може би целува. Може би тя го е искала?

Ричи е този с репутация на романтик, но всъщност винаги съм бил аз. Когато бяхме тийнейджъри, ме наричаше женчо, защото той преследваше всичко живо, що го погледнеше, а аз скърбях по момичето, което харесвах още от основното училище и с което ме беше прекалено страх да говоря. Винаги съм бил човек, който мисли, преди да хлътне — макар и двамата да хлътваме еднакво здраво.

Преглъщам. Мисля за усещането от ръката на Тифи, опряна до моята, как косъмчетата на ръката ми се изправиха при най-лекото докосване на кожата й. Гледам тавана. След сума време осъзнавам, че завесите са все още отворени и светлината от уличната лампа се спуска в стаята ни.

Докато лежа и гледам как светлината се движи по пода, осъзнавам, че не съм бил влюбен в Кей от много дълго време. Обичах я, чувствах я близка, харесваше ми да бъде част от живота ми. Това беше безопасно и лесно. Но бях забравил изгарящата лудост „не мога да мисля за нищо друго“ на ранните дни след запознанството с някого. Нямаше останала дори искрица от това с Кей през последната… може би даже година?

Отново поглеждам към Тифи, миглите й хвърлят сенки по страните й, и се замислям за нещата, които ми е казвала за Джъстин. От бележките останах с впечатление, че не е бил особено добър с нея — защо е трябвало така изведнъж да връща парите? Но нищо не беше толкова притеснително, колкото онова, което ми каза във влака. И все пак, колкото и важни да са за мен, това бяха просто бележки. По-лесно е да се самозалъгваш в писмена форма и никой да не го забележи.

Главата ми е твърде пълна с паника, съжаление и алкохолна мъгла, за да спя. Гледам тавана. Слушам дишането на Тифи. Разигравам наум всички възможни развои: ако се бяхме целунали и тя ме бе спряла, ако се бяхме целунали и не беше…

По-добре да не мисля за това. Мислите ми тръгват в неподходяща посока.

Тифи се обръща и повлича завивката със себе си. Половината от тялото ми вече е изложена на нощния въздух. Не мога да я тормозя обаче. Важно е да се стопли след почти удавянето.

Пак се обръща. Още завивка. Сега само дясната ми ръка е покрита. Абсолютно не мога да спя така.

Просто ще трябва да я издърпам обратно. Първо се опитвам внимателно, но сякаш играем на теглене на въже. Тази жена е стиснала одеялото като в менгеме. Как може да е толкова силна, когато е в безсъзнание?

Ще трябва да опитам с настоятелно дръпване. Може би няма да се събуди. Може би просто ще…

Тифи: Ауу!

Тя се изтърколва заедно с одеялото и изглежда, аз също съм се преместил към средата на леглото, сега двамата сме лице в лице в мрака, мъчително близо.

Дишането ми се учестява. Бузите й са зачервени, очите й са натежали от съня.

Със закъснение осъзнавам, че тя току-що каза: „Ауу“. Движението сигурно е размърдало глезена й.

Аз: Извинявай! Извинявай!

Тифи, объркана: Да не би да се опита да ми издърпаш завивката?

Аз: Не! Опитвах се да си я върна.

Тифи примигва. Наистина искам да я целуна. Може ли да я целуна сега? Вероятно е поизтрезняла? Но след това тя потръпва от болката в глезена и аз се чувствам като най-ужасния човек на света.

Тифи: Да си я върнеш откъде?

Аз: Ами ти един вид… я отмъкна цялата.

Тифи: О! Прощавай. Следващия път просто ме събуди и ми кажи. Ще заспя веднага.

Аз: О, добре. Разбира се. Извинявай.

Тифи ме стрелва с полусънен, полуразвеселен поглед, после се обръща на другата страна и издърпва одеялото до брадичката си. Аз заравям глава във възглавницата. Не искам да види, че се усмихвам като влюбен тийнейджър, защото току-що каза „следващия път“.