Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (62)

Глава 62
Леон

Не мога да мисля. Не мога нищо. Някак намирам краката си и тръгвам обратно към залата, но чувството за сън се е превърнало в аура на нереалност около всичко. Механично се усмихвам на Ричи. Забелязвам колко блестящи са очите му, колко обнадежден изглежда. Не успявам да изпитам нищо.

Вероятно е от шока. Ще се възстановя скоро и пак ще внимавам по време на делото. Не мога да повярвам, че нещо е успяло да ме разсее от това. Изведнъж се чувствам бесен на Тифи, да избере днес от всички дни да ме зареже и да се върне при Джъстин, и не мога да не се замисля за мама, която винаги се връщаше при онези мъже, независимо от всичко, което двамата с Ричи й казвахме.

Някаква част от мозъка ми си спомня, че мама не искаше да бъде с тях. Тя просто не мислеше, че й е разрешено да бъде другаде. Не мислеше, че има някаква стойност, ако е сама.

Но Тифи не беше сама. Имаше Мо, Гърти, Рейчъл. Мен.

Ричи. Мисли за Ричи. Ричи има нужда от мен и няма никакъв шибан начин пак да го загубя. И него.

Гърти обобщава. На косъм, но все пак успявам да се заслушам — толкова е добра, че не можеш да не проследиш доводите й. След това без никакви фанфари делото е приключило. Всички се изправяме. Съдиите излизат. Ричи е откаран обратно на мястото, от което е изведен, където и да е то, и хвърля изпълнен с копнеж поглед през рамо. Вървим през сградата на съда в мълчание, Гърти пише нещо на телефона си, а мама не спира да си пука кокалчетата на пръстите.

Мама ме поглежда, когато стигаме до фоайето.

Мама: Лий? Какво има?

След това Гърти тихо ахва. Ръка пред устата. Извръщам празен поглед и забелязвам, че гледа видеото във фейсбук.

Гърти: О, боже мой.

Мама, притеснена: Какво се е случило?

Аз: Тифи.

Мама: Приятелката ти? Какво е направила?

Гърти: Не би го направила.

Аз: Би. Знаеш, че хората го правят. Връщат се. Трудно е да си тръгнеш от нещо познато. Вината не е нейна. Но знаеш, че хората го правят.

Мълчанието на Гърти говори достатъчно. Изведнъж повече от всичко искам да се махна от тук.

Аз: Няма да получим присъдата през уикенда, нали?

Гърти: Не, ще бъде следващата седмица. Ще се обадя, когато…

Аз: Благодаря.

И изчезвам.

* * *

Вървя и вървя. Не мога да заплача, само гърлото ми е пресъхнало и очите ме болят. Сигурен съм, че част от това е страх за Ричи, но всичко, за което мога да мисля, е Джъстин, разперил ръце, който вика „Тя каза «да»!“ на ревящата тълпа.

Припомням си всичко. Безкрайните бележки, Брайтън, нощта, в която ядохме сладкиш заедно на дивана, пътуването за празненството на Холи, целувките до печката. Стомахът ми се обръща при спомена как тялото й се вцепеняваше, когато се сетеше за него, но след това се стягам. Не искам да я съжалявам. Засега искам само да се чувствам предаден.

Не мога да го спра обаче. Не мога да спра да мисля за начина, по който трепереха коленете й.

А, ето ги и тях. Ето ги сълзите. Знаех си, че рано или късно, ще дойдат.