Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (45)

Глава 45
Тифи

Събуждам се от дневната светлина, която е много по-малко приятна, отколкото хората твърдят. Снощи не дръпнахме завесите. Инстинктивно извръщам лице от прозореца, превъртам се и осъзнавам, че дясната страна на леглото е празна.

Първоначално това ми се струва съвсем нормално: все пак всеки ден се събуждам в леглото на Леон, без той да е там. Съненият ми мозък добавя: ама, разбира се… не, чакай малко…

На възглавницата му има бележка.

Издирвам закуска. Ще се върна скоро. Със сладкиши х

Усмихвам се и се претъркулвам обратно, за да погледна часовника на телефона си, който е на шкафчето до леглото.

По дяволите. Двайсет и седем пропуснати повиквания, всичките от непознат номер.

Какво, по…

Измъквам се от леглото, сърцето ми блъска в гърдите, след което извиквам от болка, когато удрям глезена си. Мамка му. Набирам гласовата си поща, лошо чувство назрява под лъжичката ми. Сякаш… вчера е било твърде хубаво, за да е истина. Случило се е нещо ужасно — знаех си, че не трябваше…

„Тифи, добре ли си? Видях статуса на Рейчъл във фейсбук. Наистина ли едва не си се удавила?“

Джъстин е. Стоя напълно неподвижно, докато съобщението продължава.

„Виж, знам, че в момента си ми ядосана. Но трябва да се уверя, че си добре. Обади ми се.“

Следват още съобщения от същия вид. Още дванайсет, за да сме точни. Изтрих този номер след един особено надъхващ в женската сила терапевтичен сеанс, затова тези обаждания излизат като от непознат номер. Мисля, че знаех от кого ще бъдат обаче. Никой друг никога не ми се е обаждал толкова пъти, освен Джъстин — обичайно след караница или раздяла.

„Тифи. Това е нелепо. Ако знаех къде си, щях да дойда. Обади ми се, чуваш ли?“

Потръпвам. Чувството е… аз се чувствам ужасно. Сякаш вчера с Леон никога не е трябвало да се случва. Ами ако Джъстин знаеше къде съм била и какво съм правила?

Отърсвам се. Осъзнавам, че в това няма никакъв смисъл, още докато си го помислям. Пак се плаша от себе си.

Пиша съобщение.

Добре съм, леко си изкълчих глезена. Моля те, не се обаждай повече.

След секунди получавам отговор.

О, слава богу! Виж само каква си, когато не съм наоколо да се грижа за теб, а? Толкова ме притесни. Ще бъда послушен и ще се съобразя с правилата ти, без контакти до октомври. Само знай, че ще си мисля за теб хх

Известно време гледам съобщението. „Виж само каква си.“ Сякаш съм такава смотанячка. Вчера Леон ме извади от морето и въпреки това сега е първият път през този уикенд, когато се чувствам като момиче, което има нужда да бъде спасено.

Я майната му. Натискам „Блокирай“ и изтривам всички гласови съобщения от телефона си.

* * *

Започвам да подскачам към банята. Това не е най-изисканият метод на придвижване — евтините лампи по стените леко вибрират, докато го правя, — но нещо в цялото това тропане действа доста терапевтично. Троп, троп, троп. Тъп, проклет, Джъстин. Затръшвам вратата на банята със задоволителна сила.

Слава богу, че Леон е излязъл за закуска, едновременно защото избегна да присъства на тази откачена сутрин и защото вероятно ще се върне с нещо висококалорично, което ще ми помогне да се почувствам по-добре.

След като съм се изкъпала и преоблякла с вчерашните дрехи — заради които, тъй като са покрити със ситен чакълест пясък, от списъка ми за деня отпада ексфолиирането, — подскачам обратно до леглото, пльосвам се на него със засилка и заравям лице във възглавницата. Уф. Вчера беше прекрасен ден, а сега се чувствам ужасно и омърсена, сякаш гласовите съобщения са оставили мръсотия по мен. И все пак го блокирах, нещо, което никога нямаше да мога да направя преди няколко месеца. Може би трябва да съм благодарна на всички тези съобщения, задето ме подтикнаха да го сторя.

Подпирам се на лакти и се протягам към бележката от Леон. Написана е на бланка от хотела — най-отдолу на листа е отпечатано с пищен шрифт „Заешка хралупа“. Почеркът обаче е същият както винаги — спретнатите дребни, заоблени букви на Леон. В момент на неловка сантименталност сгъвам листа по средата и се пресягам да го пъхна в чантата си.

Чува се тихо почукване на вратата.

— Влез — казвам.

Облечен е в огромна тениска с рисунка на три захарни пръчки отпред и „БРАЙТЪН Е ЖЕСТОК“ отдолу. Настроението ми моментално се подобрява десетократно. Нищо не може да освежи сутринта ти като мъж в интересна тениска — особено когато държи обещаваща на вид торба с надпис „Сладкарница «Валери»“ от едната страна.

— Някоя от тези на Бабс ли е? — питам, като посочвам тениската.

— Тя е новият ми личен стилист — отвръща Леон.

Той ми подава торбичката със сладкиши и сяда на края на леглото, като приглажда косата си назад. Отново е нервен. Защо намирам това притеснено нервничене за толкова очарователно?

— Успя ли да стигнеш без проблеми до душа? — пита след известно време, кимвайки към мократа ми коса. — С крака, имам предвид?

— Изкъпах се в стил „Фламинго“. — Вдигам едно коляно нагоре. Той се усмихва. Когато получа една от кривите му усмивки, се чувствам, сякаш съм спечелила някаква игра, която дори не съм подозирала, че играя. — Обаче вратата не се заключва. Мислех, че може да влезеш и да се натъкнеш на мен, но явно кармата е имала друга работа тази сутрин.

Леон издава някакво измъчено мммхммм и се залавя да яде кроасана си. Аз потискам усмивката си. Злополучен страничен ефект от това, че намирам притеснението му за очарователно, е, че изглежда, съм неспособна да устоя на порива да му казвам неща, които знам, че ще го накарат да се притеснява.

— Е, както и да е, ти в общи линии вече си ме виждал гола — продължавам. — Два пъти. До момента. Така че нямаше да те очакват никакви изненади.

Този път той ме поглежда.

— В общи линии — обяснява натъртено — не е същото като в действителност. Всъщност има някои ключови разлики.

Стомахът ми се преобръща. Каквато и да беше онази неловкост снощи, определено не съм си въобразила сексуалното напрежение. Въздухът е натежал от него.

— Аз трябва да се притеснявам за липсата на изненади — продължава Леон. — Ти в действителност си ме виждала гол.

— Знаеш ли, чудех се… когато влязох и те заварих под душа, ти имаше ли…

Той изчезва по посока на банята толкова бързо, че едва чувам извинението, което измънква в движение. Докато затваря вратата зад гърба си и пуска душа, се усмихвам. Предполагам, че вече имам отговор на въпроса. Рейчъл ще бъде очарована.