Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (16)

Глава 16
Леон

Не мога да се сдържа да не се засмея. Това е толкова присъщо за Ричи. Опитва се да очарова съквартирантката ми дори от затворническия двор.

Кей се обляга на рамото ми и прочита бележката.

Кей: Ричи си е все същият, както виждам.

Замръзвам. Тя го усеща и също се напряга, но не си взема думите назад, нито се извинява.

Аз: Опитва се да гледа ведро. Всички да се смеят. Такъв си е.

Кей: Е, Тифи на пазара ли е?

Аз: Тя е човек, не крава, Кей.

Кей: Толкова си принципен, Леон! „На пазара“ е просто израз. Знаеш, че не се опитвам в действителност да продам бедното момиче на Ричи.

Има още нещо нередно в това изречение, но съм твърде изморен да го открия.

Аз: Тя е свободна, но е още влюбена в бившия си.

Кей, сега заинтригувана: Сериозно?

Не мога проумея защо би я интересувало — когато и да спомена Тифи, тя сменя темата или се ядосва. Това е за пръв път от месеци, в който сме в апартамента ми. Кей не е на работа сутринта, така че дойде на закучеря, преди да си легна. Малко се раздразни от залепените навсякъде бележки поради някаква причина.

Аз: Бившият изглежда средностатистически. Нищо общо със зидар-понастоящем…

Кей превърта очи.

Кей: Ще спреш ли да говориш за тази проклета зидарска книга!

Нямаше да съди така строго, ако я беше прочела.

* * *

Няколко седмици минават и днес е такъв слънчев ден, какъвто обичайно има само в чужбина. Англия не е свикнала с подобна топлина, особено когато връхлети така внезапно. Юни е, едва е станало лято. Отиващи на работа хора бързат покрай ъглите, със сведени глави, сякаш все още вали, а гърбовете на бледосини ризи са изцапани с тъмни петна във формата на V от пот. Момчета тийнейджъри свалят блузите си, докато наоколо не се изпълва с брашнено бели крайници, гърди и стърчащи навсякъде лакти. Едва мога да се движа, без да се изправя пред изгорена от слънцето кожа и/или неприятна телесна топлина, която се излъчва от мъж в костюм.

Връщам се от посещение на залата с архивите на Имперския военен музей, където последвах последната диря в търсене на Джони Уайт. В раницата имам списък с осем имена и адреси. Адресите бяха събрани чрез безкрайно ровене из документи, свързване с роднини и онлайн преследване, така че не е точно гаранция, но е начало — или по-точно, осем начала. Господин Прайър ми даде много информация, за да направи проучването ми по-мащабно. Накарай го да говори и той ще си спомни много повече, отколкото твърди.

Всеки мъж в списъка е наречен Джони Уайт. Не съм сигурен откъде да започна. Да си избера любим Джони? Най-близък Джони?

Изваждам телефона и пиша есемес на Тифи. Осведомих я за издирването на Джони Уайт на господин Прайър миналия месец. Направих го, след като прочетох обстойна нейна бележка за висините и спадовете в книгата за кроше; очевидно бил съм в споделящо настроение. Странно е. Сякаш прекомерното споделяне на Тифи е заразно. Винаги се чувствам леко засрамен, когато стигна в хосписа и си спомня онова, което в крайна сметка съм разкрил в написана вечерта бележка, докато съм си пил кафето, преди да се отправя към вратата.

Здрасти. Имам осем Джонита (ед.ч. Джони), от които да избирам. Как да избера откъде да започна? Леон

Отговорът идва след около пет минути. Тя работи по книгата на лудата авторка с крошето постоянно и изглежда, че не й стига концентрацията. Не съм изненадан. Крошето е странно и скучно. Дори се опитах да прочета малко от ръкописа, когато тя го остави на масичката за кафе, за да видя дали не е като книгата на зидаря, но не. Беше просто книга с подробни описания за кроше и крайните резултати, които изглеждат много трудни за постигане.

Лесно е. Онче, бонче, счупено пиронче, риба с кука, махай се от тука… хх

И две секунди по-късно:

Риба ЩУКА. Автоматичен коректор. Не мисля, че ще имаш полза да въвличаш риби с куки. Хх

Чудата жена. Въпреки това покорно спирам под сенника на една автобусна спирка и вадя списъка с имената, за да почна с „риба щука“. Спирам пръст на Джони Уайт (очевидно). Онзи, който живее близо до Бирмингам.

Добър избор. Мога да посетя този следващия път, когато отивам да видя Ричи — в района на Бирмингам е. Благодаря. Леон

Няколко минути мълчание. Вървя през натоварен, потен Лондон, който се къпе в жега, слънчевите ми очила са обърнати към небето. Скапан съм. Трябваше да си легна преди часове. Но прекарвам толкова малко време на истинска дневна светлина и свеж въздух напоследък и чувството на слънце по кожата ми липсва. Разсеяно се чудя дали ще имам недостиг на витамин Д, след което мислите ми се сменят и се чудя колко ли време навън е прекарал Ричи тази седмица. Според правителството трябва да го пускат вън за трийсет минути дневно. Това рядко се случва. Пазачите не достигат; времето, което прекарват затворниците извън килиите, е дори по-ограничено от обичайно.

Между другото, получи ли бележката ми за Ричи? И за това да ми кажеш какво се е случило с него? Не искам да досаждам, но това беше преди повече от месец и просто исках да знаеш, че ще се радвам да изслушам историята, ако ти искаш да я разкажеш. хх

Гледам към съобщението й, слънцето избелва екрана на телефона ми, докато думите не стават почти невидими. Закривам го с една ръка и прочитам пак. Странно е как се случи така, тъкмо си мислех за Ричи.

Не бях сигурен какво да правя след бележката на Ричи с указания да кажа на Тифи. Веднага щом разбрах, че са говорили, открих, че се чудя дали тя мисли, че е невинен, макар да не го познава и да не знае нищо за случая. Нелепо. Дори и да знаеше всичко, не би трябвало да има значение дали му вярва. Дори не я е срещал. Но винаги е така — постоянно дразнение, което усещаш с всички, независимо кои са те. Разговаряте напълно нормално и в следващия момент си мислиш: „Ще повярваш ли, че брат ми е невинен?“.

Не мога да питам хората обаче. Това е ужасен разговор и ужасен въпрос, който да ти зададат изневиделица, както ще потвърди Кей.

Отговарям с бележка, когато се прибирам. Не пиша много есемеси на Тифи; чувството е малко странно. Като да пиша имейли на мама. Бележките са просто… начинът, по който говорим.

На гардероба (последната редица бележки свършва тук):

Ще помоля Ричи да ти пише, ако нямаш против. Той може да разкаже най-добре.

И ми хрумна нещо: може ли твоята авторка по кроше да дойде някой път в „Свети Маркс“ (където работя)? Опитваме се да осигурим още развлечения на пациентите. Струва ми се, че плетенето на една кука, макар и скучно, може би ще заинтригува възрастните болни хора. х

Здрасти, Леон.

Разбира се. Нека Ричи пише, когато може.

И, да! Моля те! Пиар отделът винаги търси подобни възможности. Мога ли да добавя обаче, че си уцелил точния момент за това, защото Катрин току-що стана ЗНАМЕНИТОСТ! Погледни този неин туит.

Разпечатан скрийншот от туитър, сложен под бележката:

Катрин Роузън@ПлетящатаКатрин

Един от фантастичните шалове, които можете да си изплетете, от предстоящата ми книга „Как да си пробиеш път с кроше“. Отделете малко време и създайте нещо красиво!

17 коментара, 8 хил. споделяния, 23 хил. харесвания

И нова бележка под това:

Аха. ОСЕМ ХИЛЯДИ СПОДЕЛЯНИЯ! (И то за един от шаловете на господин Прайър — предай му го!)

Следваща бележка:

Предполагам, че не знаеш много за туитър, защото лаптопът ти дори не е бил местен през последните няколко месеца, а камо ли да е зареждан, но това са много споделяния, Леон. МНОГО. И всичко стана заради тази страхотна влогърка от ютюб, която се занимава с „направи си сам“ неща, на име Таиш Чай-Лате, която го сподели и каза следното:

Разпечатан скрийншот от туитър (вече залепен толкова ниско на вратата на гардероба, че трябва да клекна, за да го прочета):

Таша Чай-Лате@ЧайЛатеНаправиСиСам

„Крошето“ определено се превръща в новите книжки за оцветяване! Изумена съм от @ПлетящатаКатрин и прекрасните й дизайни. #отделетевреме #пробийпътскроше

69 коментара, 32 хил. споделяния, 67 хил. харесвания

И още две бележки отдолу:

Тя има петнайсет хиляди последователи. Маркетинговият и Пиар отделът на практика се попикават от вълнение. За съжаление, това означава, че ми се наложи да обяснявам какво е ютюб на Катрин, а тя е дори по-зле от теб с технологията (има една от онези стари нокии, които използват наркодилърите), освен това противният Мартин от Пиара вече „туитва на живо“ от всички нейни събития. Но все пак. Вълнуващо е! Прекрасната ми особнячка Катрин може наистина да има шанс да влезе в списъка с бестселъри! Е, очевидно не съвсем, но в някой от нишовите списъци на „Амазон“. Като например, знаеш, номер едно в занаятчийство и оригами или нещо подобно. хх

… Ще изчакам да се наспя, преди да се опитам да отговоря на това.