Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (30)

Глава 30
Леон

Мама поне предлага разсейване от болезнено неловките спомени за тази сутрин.

Тя полага невероятни усилия. И изглежда, казва истината за това, че е сама — няма издайнически знаци за мъж в къщата (двамата с Ричи се научихме да ги разпознаваме много добре в детството ни) и не е променила прическата или дрехите си от последния път, когато я видях, което значи, че не се опитва да угоди на някой друг.

Говоря с нея за Кей. Чувството е учудващо приятно. Тя кима на правилните места и потупва ръката ми, като се просълзява от време на време, след това прави картофки с хапки във фурната и всичко това ме кара да се чувствам отново на десет. Не е неприятно обаче. Хубаво е да се грижат за теб.

Най-странната част е да се върна обратно в спалнята, която двамата с Ричи деляхме, когато се преместихме в Лондон, едва навлезли в юношеството. Връщал съм се тук само веднъж от делото насам. Дойдох да остана седмица след него; не мислех, че мама ще се справи сама. Не бях нужен дълго обаче — тя се запозна с Майк, който нямаше търпение къщата да остане само за двама им, затова се преместих пак в апартамента.

Стаята е същата. Прилича на черупка, която е отделена от своето морско създание. Пълна с дупки там, където трябва да има неща: дупчици по стената от сини кабарчета за плакати, свалени много отдавна, книги, наклонени по диагонал, без достатъчна опора, която да ги държи прави. Вещи на Ричи все още в кашони, откакто бившите му съквартиранти ги оставиха.

Отнема ми огромно усилие на волята да не ровя из тях. Би било ненужно разстройващо и той не би искал да го правя.

Лягам обратно на леглото и откривам, че умът ми се рее обратно към образа на Тифи — първо по червено бельо, след това в спалнята, увита с кърпа. Вторият образ ми се струва дори по-неприемлив, тъй като тя не знаеше, че я наблюдавам. Въртя се, неудобно ми е. Грешно е да ме привлича толкова. Това вероятно е реакция към раздялата с Кей.

Телефонът звъни. Паника се надига. Поглеждам екрана: Тифи.

Не искам да отговарям. Телефонът звъни ли, звъни — сякаш продължава вечно.

Тя затваря, без да се възползва от гласовата поща. Чувствам се странно виновен. Ричи ми каза, че трябва да говоря с нея. Но предпочитам варианта на пълно мълчание оттук нататък или, най-много, по някоя рядка бележка на чайника или гърба на врата.

Лягам обратно. Обмислям това. Чудя се дали е вярно.

Телефонът вибрира. Съобщение.

Хей. Та така. Хм. Имам чувството, че трябва да поговорим за тази сутрин? Тифи х

Споменът ме връхлита отново и откривам, че пак стена. Непременно трябва да отговоря. Оставям телефона. Зяпам тавана.

Телефонът пак вибрира.

Определено трябваше да започна с извинение. Аз съм тази, която не биваше да е там според правилата ни за споделяне на апартамента. А пък после дори отидох и те заговорих под душа. Така че, да, много, много съжалявам! хх

Странно, но се чувствам много по-добре след това съобщение. Не звучи като да е била травматизирана и също така звучи като познатата Тифи, така че е по-лесно да си представя, че съобщението идва от Тифи, която имах в главата си, преди да срещна истинската. Тя не беше точно… без значение, но в „безопасното място“ в ума ми. Човек, с когото да говоря, без напрежение или усложнение. Лесен и неизискващ. Сега Тифи определено не е в безопасната зона на ума ми.

Събирам смелост да започна отговор.

Не се извинявай. Неминуемо щяхме да се срещнем, рано или късно! Не се тревожи — вече е забравено.

Изтривам последна част. Очевидно това не е истина.

Не се извинявай. Неминуемо щяхме да се срещнем, рано или късно! Не се тревожи — с радост забравям случката, ако и ти направиш същото. Леон х

Изпращам, после съжалявам за целувката. Обичайно слагам ли целувка? Не помня. Преглеждам нагоре през последните няколко съобщения и откривам, че съм напълно непостоянен, което вероятно е най-добре. Настанявам се обратно на леглото и чакам.

И чакам.

Какво прави тя? Обикновено отговаря бързо. Поглеждам часа — единайсет вечерта. Може ли да е заспала? Изглежда, беше излизала снощи. Най-сетне обаче:

Да го забравим! Обещавам, че повече няма да се случи (нахлуването ИЛИ успиването, имам предвид). Надявам се, че Кей не е откачила напълно, задето съм нарушила правилата в апартамента…? И нали знаеш, задето заговорих гаджето й под душа… хх

Дълбоко поемане на дъх.

Двамата с Кей скъсахме преди две седмици. X

Отговор почти моментален.

О, мамка му, толкова съжалявам. Мислех, че нещо може да не е наред — беше толкова сдържан в бележките си (дори повече от обичайното, имам предвид!). Как се чувстваш?

Замислям се. Как се чувствам? Лежа в леглото в апартамента на мама, фантазирам си за голата ми съквартирантка, всички мисли за бившето ми гадже са за кратко, но искрено забравени. Вероятно не е съвсем здравословно, но… по-добре от вчера? Пробвам с:

Ще се оправя.

След това има дълга пауза. Чудя се дали не трябваше да напиша малко повече. Не че това някога е спирало Тифи преди.

Е, това може да те разведри: днес, докато още бях махмурлия, налетях право на принтера в работата.

Изсумтявам. Секунда по-късно се появява снимка на принтер. Гигантски е. Вероятно четири Тифита ще се поберат в него.

Не го ли… забеляза?

Мисля, че просто загубих способността да спирам да вървя в нужния момент. Обаче току-що бях говорила по телефона с разкошния ми зидар-понастоящем-дизайнер, така че…

А. Сигурно още си била с омекнали колене.

Вероятно! Днес беше от тези дни хх

Гледам това, докато екранът на телефона не загасва. „Тези дни“. Какви дни? Дни с омекнали колене? Но защо — защото тя…

Не, не, не може да е заради мен. Това е нелепо. Освен… какво тогава имаше предвид?

Надявам се, че всеки път, когато общувам с Тифи оттук нататък, няма да бъде като сега. Напълно изтощително е.