Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (14)

Глава 14
Леон

Ръце протегнати встрани, крака — разкрачени. Охранителка със строг поглед ме претърсва много ентусиазирано. Предполагам, пасвам на нейния профил за човек, който може да внесе наркотици или оръжия в стаята за посещения. Представям си как отмята в ума си списък. Пол: мъжки. Раса: неопределена, но малко по-кафява от предпочитаното. Възраст: достатъчно млад, че да няма акъл. Вид: раздърпан.

Опитвам се да се усмихна по незаплашителен начин като порядъчен гражданин. Като се замисля, вероятно изглежда надуто. Започва леко да ми се гади, реалността на това място ме достига, въпреки положените усилия да не обръщам внимание на бодливата тел над дебелите стоманени огради, сградите без прозорци, агресивните знаци за последиците от внасяне на наркотици в затвора. Въпреки че съм идвал поне по веднъж месечно от ноември.

Минаването от проверката до стаята за посещения вероятно е най-лошата част. Включва лабиринт от бетон и бодлива тел и по целия път те съпровождат различни пазачи, свалящи от хълбоците си вериги с ключове за портите и вратите, които трябва да заключат зад теб, преди да направиш дори крачка към следващите. Красив пролетен ден е, небето, обвинително синьо, едва се вижда над телта.

В стаята за посещения е по-добре. Деца сноват между маси или пищят, когато мускулести татковци ги вдигат над главите си. Затворниците носят ярко оцветени нагръдници, за да се различават от нас. Мъже в оранжеви дрехи се приближават до приятелките си повече, отколкото им е разрешено, и преплитат пръсти. Тук има повече чувства, отколкото на терминал „Пристигащи“ на летището. „Наистина любов“ са пропуснали да се възползват от тази ситуация.

Сядам на посочената маса. Чакам. Когато докарват Ричи, стомахът ми се надига, сякаш се опитва да се обърне от вътре навън. Той изглежда изморен и немит, хлътнали бузи, набързо обръсната глава. Носи единствения си чифт дънки — не би искал да го видя в затворнически панталон, — но те вече са му много хлабави на кръста. Мразя това, мразя това, мразя това.

Ставам и се усмихвам, протягам ръце напред за прегръдка. Чакам той да ме доближи; не мога да напускам определеното място. Пазачите, наредени покрай стените, наблюдават безизразно всичко.

Ричи ме плясва по гърба: Добре, братле, добре изглеждаш!

Аз: Ти също.

Ричи: Лъжец. Изглеждам като претоплено лайно. Няма вода след някаква случка в крило „Е“ — нямам идея кога пак ще има, но дотогава те съветвам да не се опитваш да ползваш тоалетните.

Аз: Отбелязвам си. Как си?

Ричи: Прекрасно. Някакви новини от Сал?

Мислех, че мога да избягвам тази тема поне една минута.

Аз: Да. Той съжалява за онези документи, които бавят обжалването, Ричи. Работи по въпроса.

Лицето му се приближава.

Ричи: Не мога да продължавам да чакам, Лий.

Аз: Ако искаш, ще се опитам да намеря някой нов, ще го направя.

Мрачно мълчание. Ричи знае точно като мен, че това вероятно ще забави нещата още повече.

Ричи: Взел ли е записите от камерата на магазин „Алди“?

Дали въобще е поискал записите от камерата на „Алди“ е въпросът. Започвам да се съмнявам, макар да ми каза, че ги е поискал. Потривам врата си, поглеждам обувките си, искам по-силно от всякога двамата с Ричи да бяхме навсякъде другаде, но не тук.

Аз: Още не.

Ричи: Това е основното, човече, казвам ти. Онази камера в „Алди“ ще им покаже. Ще видят, че не съм аз.

Иска ми се това да беше вярно. С какво качество е записът обаче? Колко вероятно е да бъде достатъчно ясен, за да противодейства на разпознаването от свидетели?

Разговаряме за делото за обжалване почти през целия час. Не мога да го откача от темата. Експертизи, недогледани доказателства, винаги видео наблюдението. Надежда, надежда, надежда.

Тръгвам с разтреперани колене, вземам такси до гарата. Трябва ми захар. Имам лек обяд от Тифи в раницата; изяждам около три хиляди калории от него, докато влакът минава през селска област, равна нива след равна нива, отдалечавайки ме от брат ми и връщайки ме обратно към мястото, където всички са го забравили.

* * *

Намирам торбата с шалове по средата на спалнята, когато се прибирам, с бележка от Тифи, лепната отстрани.

Господин Прайър плете шалове за двеста паунда? Дори не му отнема дълго! Еее. Замислям се за всеки път, когато съм му отказвал предложението за нов шал, шапка, ръкавица или калъф за чайник. Можех бъда милиардер досега.

На вратата на спалнята:

Здрасти, Тифи.

БЛАГОДАРЯ, че ми каза за шаловете. Да, парите ми трябват. Ще ги продам — можеш ли да препоръчаш къде/как?

Един джентълмен в работата ги плете. На практика ги раздава на всеки/всички, които ги искат (иначе би ми било неудобно да взема парите…).

Леон

Хей,

О, непременно — трябва да ги продадеш на сайтовете Етси или Прилавд. Там ще има купища клиенти, които ще се влюбят в тях.

Ммм. Странен въпрос, но дали е възможно този джентълмен да се интересува да прави кроше срещу заплащане?

Тифи х

Нямам идея какво значи това. Между другото, избери си любим шал — ще пусна останалите в интернет довечера.

Леон

Паднала на пода до вратата на спалнята (доста трудна за намиране):

Добро утро!

Значи, че работя по книга, наречена „Как да си пробиеш път с кроше“ (знам — това е едно от най-добрите ми заглавия, трябва да призная), и се нуждаем от някого, който да ни оплете четири шала и осем шапки много, много бързо, така че да можем да ги снимаме, за да включим снимките в книгата. Ще трябва да следва насоките на моята авторка (за цвят, плетка и така нататък). Мога да му платя, но не много. Можеш ли да ми кажеш как да се свържа с него? Много съм отчаяна, а той очевидно е адски талантлив.

О, боже, ще нося този шал постоянно (не ми пука, че всъщност е пролет). Обожавам го. Благодаря ти!

Тифи х

Пак на обратната страна на вратата на спалнята:

Е. Не мога да видя причина защо да не стане, макар че трябва да питам старшата. Напиши ми писмо и ще й го дам, а след това на джентълмена плетач, ако тя разреши.

Ако ще носиш този шал постоянно, може ли да изхвърлиш останалите петстотин, които сега окупират твоята част от гардероба?

Други новини: първият шал току-що бе продаден за двеста трийсет и пет паунда! Истинска лудост. Дори не е хубав!

Леон

На бара в кухнята, до незапечатан плик:

Хей,

„Моята част“ са ключовите думи в това изречение, Леон. „Моята част“ и аз искам да я напълня с шалове.

Писмото е тук — кажи ми, ако мислиш, че има нужда от промени. В някакъв момент може да се наложи да въведем известен ред в бележките помежду си, между другото. Апартаментът започва да прилича на сцена от „Красив ум“.

Тифи х

Предавам писмото на Тифи на старшата сестра, която ми позволява да предложа възможността на господин Прайър да плете за книгата на Тифи. Или да плете кроше. Изключително неясна ми е разликата. Без съмнение, Тифи ще ми напише дълга бележка в даден момент с подробно обяснение, без да съм го искал. Тя обича дългите обяснения. Защо да използваш един параграф, когато можеш пет? Странна, нелепа, забавна жена.

Една нощ по-късно и господин Прайър вече е изплел две шапки — те изглеждат като шапки и са вълнени, та предполагам, всичко е наред.

Единственият недостатък на тази уговорка е, че сега господин Прайър е запленен от Тифи.

Господин Прайър: Значи, е редактор на книги.

Аз: Да.

Господин Прайър: Каква интересна професия.

Пауза.

Господин Прайър: И живее с теб?

Аз: М-м.

Господин Прайър: Колко интересно.

Поглеждам го с крайчеца на окото си, докато записвам в картона му. Той примигва невинно с очи като мъниста.

Господин Прайър: Просто не си представях, че би ти харесало да живееш с друг човек. Толкова много държиш на независимостта си. Не беше ли това причината да не се преместиш да живееш при Кей?

Трябва да спра да обсъждам личния си живот с пациентите.

Аз: Различно е. Не е нужно да виждам Тифи. Всъщност само си оставяме бележки.

Господин Прайър кима замислено.

Господин Прайър: Изкуството на писането на писма. Нещо дълбоко… интимно е писмото, нали?

Гледам го подозрително. Не съм сигурен какво намеква.

Аз: Лепящи бележки на хладилник, господин Прайър, не ръчно доставени писма на парфюмирана хартия.

Господин Прайър: О, да. Сигурен съм, че имаш право. Разбира се. Лепящи бележки. В това няма грам изкуство, убеден съм.

* * *

На следващата нощ дори Холи е чула за Тифи. Удивително как подобни скучни новини пътуват толкова бързо между крила с преобладаващо приковани на легло пациенти.

Холи: Тя красива ли е?

Аз: Не знам, Холи. Има ли значение?

Холи прави пауза. Мисли.

Холи: Мила ли е?

Аз, след кратък размисъл: Да, мила е. Малко любопитна и странна, но мила.

Холи: Какво значи, че ти е „съквартирантка“?

Аз: „Съквартирант“ значи, че споделя апартамента ми. Живеем там заедно.

Холи, с ококорени очи: Като гаджета?

Аз: Не, не. Тя не ми е гадже. Тя е приятелка.

Холи: Значи, спите в отделни стаи?

Пейджърът изписква, преди да трябва да отговоря на това, слава богу.