Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (56)

Глава 56
Леон

Закъснявам за работа. Говорих с Ричи двайсет минути, които той не може наистина да си позволи, за синдрома на посттравматичния стрес. Това е първият път от дълго време насам, в който разговарях с него за нещо различно от делото, което е странно, тъй като обжалването е след три дни. Мисля, че Гърти е говорила с него толкова често, че той искаше да смени темата.

Питах го и за ограничителните заповеди. Той беше категоричен: Тифи трябва да реши. Било лоша идея да изглежда, сякаш й налагам решения — трябва да я оставя да стигне до заключението сама. Все още мразя факта, че бившият й знае къде живее, но трябва да помня, че не е моя работа да се обаждам.

Сега съм много закъснял. Закопчавам ризата си, докато излизам от сградата. Специалист съм по ефикасно напускане на апартамента. Всичко е в съкратените секунди и пропускането на закучерята, което ще започне да ме измъчва към единайсет часа, когато дневните сестри са изяли всички бисквити.

Странен мъж от апартамент пет: Леон!

Вдигам поглед, докато вратата се затваря зад мен. Това е странният мъж от апартамент пет, онзи, който (според Тифи) прави енергична аеробика точно в седем сутринта и събира сандъци от банани на своето място за паркиране. Изненадан съм да открия, че ми знае името.

Аз: Здрасти!

Странен мъж от апартамент пет: Никога не съм вярвал, че си медицинска сестра!

Аз: Аха. Закъснявам за работа, така че…

Странен мъж от апартамент пет размахва телефона си към мен, сякаш трябва да мога да различа какво има на екрана.

Странен мъж, триумфално: Известен човек си!

Аз: Моля?

Странен мъж: В „Дейли Мейл“ си! И носиш претенциозен пуловер като известен човек!

Аз: „Претенциозен“ вече не е политически коректен термин, Странен мъж от апартамент пет. Трябва да вървя. Забавлявай се с останалото от „Фимейл“!

Пръждосвам се колкото мога по-бързо. Решавам, като се замисля, да не се стремя към живот на знаменитост.

* * *

Господин Прайър е буден достатъчно дълго, че да види снимките. Скоро пак ще заспи, но знам, че това ще го забавлява, така че гледам да се възползвам от възможността и изкарвам снимките на екрана.

Хмм. Четиринайсет хиляди харесвания на снимка, на която гледам в далечината в черна тениска и огромен, плетен на една кука шал. Странно.

Господин Прайър: Много си елегантен, Леон!

Аз: Благодаря ви.

Господин Прайър: Сега, прав ли съм да предположа, че определена прекрасна млада дама те е убедила да се унижиш по подобен начин?

Аз: Е. Ами. Идеята беше на Тифи.

Господин Прайър: А, съквартирантката. И… приятелката?

Аз: Не, не, не „приятелка“. Още не.

Господин Прайър: Не? Когато говорихме за последно, останах с впечатлението, че двамата направо сте омаяни един от друг.

Поглеждам картона на господин Прайър, поддържам внимателно безизразна физиономия. Тестовете за функцията на черния дроб са лоши. Не е добре. Очакваше се, но все пак не е добре.

Аз: Аз съм… да. Така е. Просто не искам да прибързвам. Не мисля, че и тя иска.

Господин Прайър се намръщва. Малките като мъниста очички почти изчезват под гънките на веждите.

Господин Прайър: Може ли да ти дам един съвет, Леон?

Кимвам.

Господин Прайър: Не оставяй естествената си… сдържаност да те дърпа назад. Изясни й какво изпитваш към нея. Все пак ти си една доста затворена книга, Леон.

Аз: Затворена книга?

Забелязвам, че ръцете на господин Прайър треперят, докато приглажда завивката, и се опитвам да не мисля за предзнаменования.

Господин Прайър: Тих. Мрачен. Сигурен съм, че тя намира това за много привлекателно, но не го оставяй да се превърне в бариера помежду ви. Аз изчаках твърде дълго, за да кажа на моя… Забавих нещата твърде много и сега ми се ще просто да бях казал онова, което исках, когато все още можех. Мисля си какъв можеше да е бил животът ми. Не че не съм доволен с раздадените си карти, но… Човек наистина губи ужасно много време, докато е млад.

Тук не можеш да свършиш нищо, без някой да ти предаде някакви мъдрости. Но господин Прайър ме притесни леко. След Уелс усетих, че не трябва да избързвам с Тифи. Но може би съм твърде дръпнат. Имам тази склонност очевидно. Сега ми се иска да бях споменал, че мога да вземам и дневни смени. И все пак отидох в замъка в Уелс заради нея и позирах до брулено от вятъра дърво в голяма жилетка. Това със сигурност би трябвало да говори ясно за чувствата ми?

* * *

Ричи: Ти не си естествено открит човек.

Аз: Съм! Аз съм… общителен. Експресивен. Отворена книга.

Ричи: Не се справяш зле с говоренето за чувства с мен, но това не се брои, а и обичайно аз започвам темата. Трябва да се държиш като мен, братче. Аз никога не съм имал време да се правя на „труднодостъпен“. „Леснодостъпен“ и „открит“ винаги ми е вършило работа.

Чувствам се малко изкаран от равновесие. Имах добри усещания за всичко с Тифи, а сега съм нервен. Не биваше да предавам думите на господин Прайър на Ричи — трябваше да знам какво ще бъде мнението му. Ричи пишеше любовни песни и изнасяше серенади на момичетата в училищните коридори още на десет.

Аз: Какво да направя тогава?

Ричи: По дяволите, човече, просто й кажи, че я харесваш и искаш нещата да станат сериозни. Очевидно го желаеш, така че не може да е толкова трудно. Трябва да вървя. Гърти ме кара отново да й повтарям за десетте минути, след като напуснах клуба. Честно, не съм сигурен, че тази жена е човек.

Аз: Тази жена е…

Ричи: Не се тревожи, не се тревожи. Няма да кажа лоша думичка за нея. Щях да кажа, че е свръхчовек.

Аз: Добре.

Ричи: Също е и секси.

Аз: Дори не си…

Ричи се разсмива с цяло гърло. Осъзнавам, че се хиля; никога не мога да устоя, когато се смее така.

Ричи: Ще бъда послушен, ще бъда послушен. Но ако ме измъкне от тук, ще я поканя на вечеря. Или ще я помоля да се омъжи за мен може би.

Усмивката ми леко избледнява. Изпитвам леко притеснение. Обжалването наистина се случва. Остават два дни. Дори не съм си позволил да мисля сценарий, в който намират Ричи за невинен, но мозъкът ми не спира да се насочва натам, въпреки волята ми, като разиграва сценка. Водя го у дома, за да седне в мекия пуф на Тифи с индийски десен, да пие бири, отново да бъде малкият ми брат.

Не мога да намеря думите за онова, което искам да му кажа. Не се обнадеждавай прекалено? Но разбира се, че ще го направи — както и аз. Това е целият смисъл. Та… не се притеснявай, ако не стане? Също толкова нелепо. Няма подходящи думи за толкова значим проблем.

Аз: Ще се видим в петък.

Ричи: Това е отворената книга, която познавам и обичам. Ще се видим в петък, братле.