Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (57)

Глава 57
Тифи

Това е първото нещо в петък. Големият ден.

Леон е при майка си — ще отидат в съда заедно. Рейчъл и Мо са при мен. Мо идва с мен на премиерата на книгата — като се вземе предвид всичко, което съм направила за тази книга, дори Мартин не можа да ми откаже придружител.

Гърти се появява заедно с Мо за кратка, повърхностна прегръдка и много забързан разговор за случая на Ричи. Вече е сложила нелепата си адвокатска перука, с която прилича на излязла от картина от осемнайсети век.

Мо е в смокинг и изглежда очарователно. Обожавам, когато Мо се облича официално. Все едно гледаш снимки на малки кученца, облечени като хора. Видимо му е неудобно и мога да позная, че няма търпение поне да си свали обувките, но ако дори само се пресегне към връзките, Гърти му се озъбва и той престава, хленчейки. Когато тя си тръгва, Мо е явно облекчен.

— Само за твоя информация, Мо и Гърти определено спят заедно — казва ми Рейчъл, като ми подава четката за коса.

Зяпвам я в огледалото. (В този апартамент изобщо няма достатъчно огледала. Трябваше да отидем при Рейчъл, у тях в спалнята има цяла стена с шкафове, покрити с огледала, поради, както подозирам, сексуални причини, но тя отказва да допуска Гърти в апартамента си, откакто направи коментар колко е разхвърляно на партито за рождения ден на Рейчъл.)

— Мо и Гърти не спят заедно — отвръщам, когато идвам на себе си, и вземам четката. Опитвам се да опитомя гривата си в изискана висока прическа от една от книгите ни за прически „направи си сам“. Авторката ме увери, че тази е лесна, но аз съм на стъпка втора от петнайсет минути. Има двайсет и две стъпки общо и половин оставащ час.

— Напротив — продължава Рейчъл спокойно. — Знаеш, че винаги познавам.

Удържам се на косъм да не я информирам, че Гърти също смята, че „винаги познава“, когато неин приятел спи с някого. Не искам това да се превърне в състезание, особено след като все още не съм правила секс с Леон.

— Те живеят заедно — обяснявам с уста, пълна с фиби. — Чувстват се по-удобно един с друг, отколкото преди.

— Става ти толкова удобно с друг само ако си лягате голи — настоява Рейчъл.

— Това е странно и отвратително. Както и да е, доста сигурна съм, че Мо е асексуален.

Със закъснение се сещам да погледна дали вратата на банята е затворена. Мо е във всекидневната. Прекара последния час с търпеливо или отегчено изражение на лицето в зависимост от това дали смяташе, че го наблюдаваме.

— Иска ти се да мислиш така заради цялото нещо с „той ми е като брат“. Но той определено не е асексуален. Сваляше моята приятелка Кели на един купон миналото лято.

— Не мога да се справя с подобни разкрития в момента! — виквам, като изплювам фибите.

Захапах ги твърде рано. Те са за стъпка четири, а стъпка трета все още ме смущава.

— Ела тук — казва Рейчъл и аз издишвам.

Слава на бога.

— Наистина ме остави да се поизпотя — съобщавам й, докато взема четката, приглажда щетите, които съм нанесла до момента, и прелиства инструкциите за прическата с една ръка.

— Как иначе ще се научиш? — пита ме.

* * *

Десет сутринта е. Странно е да си в официална рокля толкова рано сутрин. Поради някаква причина изключително съм се притеснила, че ще накапя чай по предната част на изисканата си нова рокля, макар да съм доста сигурна, че ако пиех мартини, нямаше да имам същите тревоги. Просто е странно да пиеш от голяма порцеланова чаша, когато носиш коприна.

Рейчъл е надминала себе си — косата ми е пригладена и лъскава, вързана в основата на врата ми в серия мистериозни завъртулки точно като на снимката. Страничният ефект обаче е, че голяма част от деколтето ми е на показ. Когато пробвах роклята, косата ми беше пусната — не забелязах колко точно кожа разкриват смъкнатите под рамото ръкави и сърцевидното деколте. Е, какво пък. Това е и моята вечер — аз съм отговорният редактор. Имам пълното право да се обличам неподходящо.

Алармата ми започва да звъни, за да ми напомни да проверя докъде е стигнала Катрин. Обаждам й се, като се опитвам да не забелязвам, че тя е по-нагоре в списъка с набираните ми номера от собствената ми майка.

— Готова ли си? — питам веднага щом вдига.

— Почти! — чурулика тя. — Просто набързо преправих облеклото и…

— Какво си преправила? — питам подозрително.

— О, ами когато я пробвах отново, осъзнах колко скучно и мрачно ще изглежда под ярката дневна светлина роклята, която ми избраха от твоя Пиар отдел — обяснява тя, — затова преправих малко деколтето и подгъва.

Отварям уста, за да й се скарам, след което пак я затварям. Първо, пределно ясно е, че щетите вече са нанесени — ако е пипан подгъвът, роклята вече не може да бъде спасена. И второ, моят рискован избор на рокля ще изглежда много по-добре до някой друг, който също е решил да демонстрира непрофесионално много кожа.

— Хубаво. Ще те взема в и половина.

— До скоро! — казва тя, като се надявам да е иронично, макар да не съм сигурна.

Поглеждам часовника, когато затварям. Остават десет минути. (Трябваше да включа и време за приготвянето на Рейчъл, което винаги отнема поне петдесет процента по-дълго, отколкото човек е мислел първоначално. Тя ще обвини мен, защото е трябвало да ми направи прическата очевидно, но в действителност е, защото се е самопровъзгласила за кралица на контура и прекарва поне четиридесет минути недоловимо да променя формата на лицето си, преди дори да започне с очите и устните.)

Точно съм на път да пиша на Леон да видя как е, когато телефонът в апартамента иззвънява.

— Какво е това, мамка му? — провиква се Рейчъл от банята.

— Нашият домашен телефон! — виквам в отговор, като се стрелвам по посока на звука (сякаш идва отнякъде покрай хладилника).

Да се стрелкаш в подобен тоалет, не е лесно — има сериозно издуване в района на полата и поне две рисковани секунди, в които босият ми крак закача тюла, докато се движа. Потръпвам, когато роклята рязко дръпва наранения ми глезен. Вече мога да ходя на този крак, но цялата работа с тичането не му допада. Не че и на здравия ми глезен му харесва.

— Вашият какво? — намесва се и Мо развеселено.

— Нашият домашен телефон — повтарям, като се суетя с невероятно голямото количество вещи по повърхностите в кухнята.

— Съжалявам, не ми каза, че сме в деветдесетте — обажда се Рейчъл точно когато откривам телефона.

— Ало?

— Тифи?

Намръщвам се.

— Ричи? Добре ли си?

— Ще бъда откровен с теб, Тифи — отвръща той. — Насирам се. Не буквално. Макар че това може и да е въпрос на време.

— Който и да е това, надявам се, че се забавлява с последния диск на „Блър“^[1] — подхвърля Рейчъл.

— Задръж. — Отправям се към спалнята и затварям вратата здраво зад себе си. С известна трудност нагласям полата си така, че да мога да седна на края на леглото, без нищо да се скъса. — Не трябва ли да бъдеш, не знам, в някакъв бус или нещо подобно? Как ми се обаждаш? Запомнили са датата на делото ти, нали?

Вече съм чувала достатъчно ужасяващи истории от Гърти и Леон, за да знам, че затворниците невинаги стигат до съда, когато трябва, благодарение на множество свързани със затвора бюрократични причини, които задължително се застъпват в подобна ситуация. Преместиха Ричи в (дори по-мрачен) лондонски затвор преди няколко дни, за да бъде в района за обжалването, но все още остава пътуването от самия затвор до съда. Физически ми призлява, като си помисля за цялото приготовление, което отива по дяволите, защото някой е забравил да се обади на някой друг за транспорта.

— Не, не, това с буса вече го свърших — обяснява Ричи. — Страшен купон, нека ти кажа. Някак си прекарах в него пет часа, макар да мога да се закълна, че през половината от тях превозното средство не се движеше. Не, вече съм в съда, в арестантска килия. В действителност не ми е позволено телефонно обаждане, но охраната е една ирландска дама, която твърди, че й напомням за сина й. И че изглеждам ужасно. Каза ми да се обадя на приятелката си, но нямам такава и ми хрумна да се обадя на теб, защото ти си приятелката на Леон, а това е достатъчно близо. Трябваше да си или ти, или Рита от училище, с която не мисля, че технически погледнато, някога изобщо скъсах.

— Дърдориш празни приказки, Ричи — осведомявам го. — Какво има? Нерви ли?

— „Нерви“ звучи, сякаш съм някоя стара дама. Чист ужас е.

— Така наистина звучи по-добре. По-близо до филм на ужасите. По-далече от припадък, защото корсетът ти е твърде стегнат.

— Именно.

— Гърти там ли е?

— Все още не я виждам. И бездруго е заета да се занимава с онова, което правят адвокатите, каквото и да е то. Трябва да се оправям сам сега.

Тонът му е безгрижен и пренебрежителен, както винаги, но не е нужно да се вслушваш особено усилено, за да доловиш потреперването в гласа му.

— Не трябва да се оправяш сам — казвам му твърдо. — Имаш всички нас. И помни, когато говорихме за пръв път, ти ми каза, че си преодолял най-трудното от седенето в затвора. Е, това е най-лошият възможен сценарий. Още от онова, което вече си преодолял.

— Ами ако повърна в съдебната зала?

— Тогава някой ще почисти залата и ще повика чистачи, а ти ще продължиш от там, където си спрял. Това няма да накара съдиите да те сметнат за въоръжен обирджия, нали?

Ричи се разкикотва измъчено. За момент настъпва мълчание.

— Не искам да разочаровам Леон — продължава той. — Толкова е обнадежден. Не искам… не мога да понеса пак да го разочаровам. Последния път беше ужасно. Честно, най-ужасното. Да видя лицето му.

— Ти никога не си го разочаровал — заявявам. Сърцето ми бие лудо. Това е важно. — Той знае, че не си го извършил. Знае, че… системата е прецакала и двама ви.

— Трябваше просто да го приема. Да си излежа присъдата и да изляза, а междувременно да оставя Леон да си гледа живота. Всичко това… само ще влоши нещата още повече за него.

— Леон щеше да се бори, независимо какво щеше да направиш ти — натъртвам. — Никога нямаше просто да остави някой да тормози малкия му брат. Ако се беше предал, това щеше да го нарани.

Ричи си поема дълбок разтърсващ дъх и после го изпуска отново.

— Така е добре — продължавам аз. — Дишай. Чувам, че е подходящо за хората с деликатни нерви. Имаш ли ароматни соли подръка?

Това предизвиква още едно кикотене, този път не толкова измъчено.

— Да не ме наричаш женчо? — пита Ричи.

— Твърдо вярвам, че ти си един много смел мъж — обяснявам. — Но, да. Наричам те женчо. В случай че това ти помага да си припомниш колко си смел.

— Ти си добро момиче, Тифи — заключава Ричи.

— Не съм куче, Ричи. И след като сега може би вече не си толкова позеленял… Може ли да се върнем на това, че ме нарече „приятелката на Леон“?

Следва мълчание.

— Не си ли приятелката на Леон? — пита той.

— Още не — обяснявам. — Е, искам да кажа, не сме обсъждали това. Технически погледнато, досега сме били едва на няколко срещи.

— Той е луд по теб — обяснява Ричи. — Може да не го казва на глас, но…

Усещам пристъп на тревога. Аз също съм луда по него. Прекарвам по-голямата част от деня си да мисля за него, както и няколко от часовете на нощта. Но… не знам. Мисълта, че той иска да ми бъде приятел, ме кара да се чувствам като… в капан.

Оправям си роклята, като се чудя дали аз не съм тази, която има проблем с корсет и нерви. Наистина харесвам Леон. Това е нелепо. Обективно погледнато, бих искала да го наричам свой приятел и да го представям на хората като такъв. Това иска човек винаги когато е луд по някого. Но…

Какво би казала Луси?

Е, вероятно не би казала нищо, за да бъдем честни. Просто би ме оставила да разсъждавам над факта, че този странен страх от попадане в капан почти със сигурност е свързан с факта, че бях във връзка с човек, който никога не ме освободи от неговия капан.

— Тифи? — обажда се Ричи. — Вероятно трябва да тръгвам.

— О, господи, да — отвръщам, когато идвам на себе си. Не знам защо се тревожа за това как да наричам връзката си, когато Ричи е на път да влезе в съда. — Успех, Ричи. Иска ми се да можех да присъствам.

— Може би ще се видим от другата страна — казва той и гласът му отново трепери. — А ако не, грижи се за Леон.

Този път молбата не звучи странно.

— Ще се грижа — потвърждавам. — Обещавам.