Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (27)

Глава 27
Тифи

О, боже.

Мисля, че никога не съм се чувствала по-зле. По-зле е от махмурлука след купона за двайсет и петия рожден ден на Рейчъл. По-зле е от онзи път в университета, когато изпих две бутилки вино и повърнах пред офиса на факултета. По-зле е от свински грип.

Все още нося роклята с Алиса в Страната на чудесата. Спах върху завивките, само под одеялото си от Брикстън. Поне имах предвидливостта да си сваля обувките и да ги оставя до вратата.

О, боже.

Линията на погледа ми от мястото, на което съм, до обувките се пресича с часовника. Той показва време, което няма как да е вярно. Показва 8:59.

Трябва да бъда на работа след една минута.

Как се случи това? Изправям се, стомахът ми се бунтува, а главата ми се върти и докато се препъвам наоколо в търсене на чантата ми — о, слава богу, поне нея не съм загубила и, о, да, аспирин, — си спомням как започна всичко.

Влязох обратно в бара, след като оставих Джъстин, и издърпах Рейчъл от бармана, за да поплача на рамото й за малко. Тя не беше най-подходящият човек в случая — единствената вече от отбор „Джъстин“. (Не споменах пред нея странния спомен по време на целувката. И сега също не искам да мисля за него.) Първоначално Рейчъл ме посъветва да изляза обратно навън и да чуя какво има за казване, но след това идеята ми за отлагане на удоволствието, която и Катрин одобри, й допадна… о, боже, говорих и с Катрин…

Гълтам няколко аспирина и се опитвам да не се задавя. Лошо ли ми беше снощи? Имам твърде бегли и неприятни спомени как се намирам твърде близо до тоалетна седалка в тоалетната на онзи бар.

Написвам бързо извинително съобщение на шефа на Редакторския отдел с чувство на надигаща се паника. Никога не закъснявам толкова за работа и всички ще знаят, че е, защото съм махмурлия. А ако не знаят, убедена съм, че Мартин ще бъде щастлив да ги просветли.

Не мога да отида на работа така, осъзнавам в първия си момент с ясен ум тази сутрин. Трябва да се изкъпя и преоблека. Свалям ципа на роклята и я изритвам настрана, като вече се пресягам за кърпата си на гърба на вратата.

Не чувам течащата вода. В ушите ми звучи постоянно жужене, което вече наподобява пуснат душ, а аз съм изпаднала в такава паника, че сигурно не бих забелязала и ако плюшеният ми слон беше оживял във фотьойла и бе започнал да ми обяснява, че ми е нужен детокс.

Осъзнавам, че Леон е под душа, едва когато го виждам там. Завесата ни за душа е предимно непрозрачна, но човек определено може да види нещичко. Очертания, имам предвид.

Той прави най-естественото нещо: паникьосва се и дръпва завесата, за да види кой е там. Гледаме се един друг. Душът продължава да тече.

Леон се осъзнава по-бързо от мен и дръпва завесата обратно.

— Ъъгххх — изрича.

Звучи по-скоро като звук от гаргара, отколкото като дума.

Аз съм облечена в изключително оскъдното си дантелено бельо за излизане. Дори не съм увила кърпата около себе си — преметната е на ръката ми. Някак това е много по-лошо, отколкото ако нямах нищо, с което да се покрия — бях толкова близо до възможността да не се изложа на показ и едновременно толкова далече.

— О, боже — изписквам. — Толкова… толкова съжалявам.

Той спира душа. Вероятно не може да ме чуе през шума.

Обръща ми гръб; фактът, че забелязвам това, ме кара да осъзная, че наистина е крайно време да спра да зяпам очертанията му зад завесата. И аз му обръщам гръб.

— Ъъгххх — казва Леон отново.

— Знам — отвръщам. — О, боже. Това не е… начинът, по който си представях, че ще се срещнем.

Потръпвам. Прозвучах доста ентусиазирано.

— Ти… — започва той.

— Нищо не съм видяла — лъжа аз бързо в отговор.

— Добре. Хубаво. И аз така — допълва той.

— Трябва… Толкова съм закъсняла за работа.

— О, душът ли ти трябва?

— Ами аз…

— Готов съм — прекъсва ме Леон.

Двамата все още сме обърнати с гръб един към друг. Свалям кърпата от ръката си и сега — около пет минути прекалено по-късно — я увивам около себе си.

— Ами, ако си сигурен — колебая се.

— Ъъ. Трябва да си взема кърпата — обяснява той.

— О, разбира се — откликвам, като я вземам от закачалката и се обръщам.

— Със затворени очи — изкрещява Леон.

Замръзвам и затварям очи.

— Затворени са! Затворени са!

Усещам го как взема кърпата от ръката ми.

— Добре. Сега можеш пак да ги отвориш.

Той излиза изпод душа. Искам да кажа, сега вече е в приличен вид, но все още не носи особено много дрехи. Виждам целите му гърди например. Както и голяма част от корема.

Няколко сантиметра по-висок е от мен. Мокра, гъстата му къдрава коса все още не стои равна; пригладена е назад зад ушите му и от нея капе вода по раменете му. Лицето му е с фина костна структура, а очите му са с дълбок кафяв цвят, няколко тона по-тъмен от този на кожата му; има бръчици от смях, а ушите му леко стърчат, сякаш са добили този навик, задето вечно са държали косата му прибрана.

Той се завърта, за да мине странично покрай мен. Прави всичко възможно, но тук наистина няма място за двама ни и докато се промушва край мен, топлата кожа на гърба му се докосва до гърдите ми. Поемам си въздух, вече напълно забравила за махмурлука. Въпреки дантеления сутиен и кърпата помежду ни, кожата ми е настръхнала и нещо горещо е започнало да се бунтува в долната част на корема ми, където обичайно се намират най-добрите чувства.

Леон поглежда към мен през рамо — напрегнат, полунервен, полулюбопитен поглед, от който ми става само още по-топло. Не мога да се спра. Докато се обръща към вратата, свеждам поглед надолу.

Той да не би… Това прилича на…

Не може да е било. Сигурно кърпата се е нагънала.

Леон затваря вратата след себе си и аз се облягам на ваната. Реалността на последните две минути е толкова болезнено неловка, че откривам, че повтарям „о, боже“ на глас, и притискам очи с ръцете си. Това не помага с махмурлука ми, който се завръща с пълна сила сега, след като голият мъж излезе от банята.

Божичко. Червя се от срам, объркана съм, кожата ми е настръхнала и съм останала без дъх — не, възбудена съм. Това не го очаквах. Тази ситуация определено беше прекалено неловка, за да бъде това дори възможно! Аз съм голяма жена! Не мога ли да се справя с гледката на един гол мъж? Вероятно е така, защото не съм правила секс от толкова отдавна. Нещо биологично, както миризмата на бекон те кара да слюнкоотделяш или както гушкането на чуждите бебета те кара да пожелаеш да сложиш край на кариерата си и моментално да започнеш да се размножаваш.

Внезапно паникьосана, аз се завъртам, за да се погледна в огледалото, като избърсвам влагата от повърхността му, за да разкрия бледото си измъчено лице. Червилото ми се е пропило в сухата кожа на устните ми, а сенките и очната ми линия са оформили черни кръгове около очите ми. Приличам на тригодишно, което се е опитало да използва грима на майка си.

Простенвам. Това е катастрофа. Нямаше как да мине по-зле. Изглеждам ужасно, а той всъщност изглеждаше направо удивително добре. Замислям се за деня, в който го потърсих във фейсбук — не си спомням да е бил привлекателен. Как не съм го забелязала? О, боже, какво значение има изобщо? Това е Леон. Съквартирантът ми Леон. Леон-с-приятелката, Леон.

А така, а сега вече трябва да се изкъпя и да тръгвам за работа. Ще се оправям с хормоните си и невероятно неловкото си съжителство утре.

О, боже. Толкова съм закъсняла.