Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (73)

Глава 73
Тифи

— Добре, как изглеждам?

— Успокой се — казва Леон, излегнал се на леглото с ръка под главата си. — Ричи вече те обича.

— Ще се запозная с член на семейството ти! — възразявам. — Искам да изглеждам добре. Искам да изглеждам… интелигентна, красива, остроумна и може би донякъде като Суки от ранните епизоди на „Момичетата Гилмор“?

— Нямам представа за какво говориш.

Изпухтявам.

— Хубаво. Мо!

— Да? — обажда се той от всекидневната.

— Би ли ми казал дали с тези дрехи изглеждам готина и изискана, или уморена и развлечена, ако обичаш?

— Щом задаваш такъв въпрос, сменяй дрехите — виква Гърти. Превъртам очи.

— Не питах теб! Ти и бездруго не харесваш никоя от дрехите ми!

— Това не е вярно, харесвам някои от тях. Просто не и в комбинациите, които ти избираш.

— Изглеждаш идеално — намесва се Леон и ми се усмихва. Цялото му лице днес изглежда различно, сякаш някой е включил скрита лампичка, за която дори не съм знаела, и сега всичко е по-светло.

— Не, Гърти има право — казвам, като се измъквам от роклята тип „прегърни ме“ и се пресягам към любимите си зелени ластични дънки и един размъкнат плетен пуловер. — Старая се прекалено много.

— Стараеш се точно колкото трябва — подкрепя ме Леон, докато подскачам на един крак и обувам дънките.

— Има ли нещо, което да кажа тази вечер и с което ти да не се съгласиш автоматично?

Той присвива очи.

— Труден въпрос. Отговорът е „не“, но ако го кажа, това ще значи, че си противореча.

— Не само се съгласява с всичко, което казвам, но е и голям умник! — Пропълзявам по леглото, за да го яхна и да го целуна, като оставям тялото си да се разтопи по неговото. Когато се дръпвам, за да си сложа пуловера, той протестира и ме задържа до себе си, а аз се усмихвам и плясвам ръцете му. — Дори ти трябва да признаеш, че това облекло не е подходящо — изтъквам.

Звънецът от входа на сградата се обажда три пъти и Леон скача толкова бързо, че аз едва не се озовавам на земята.

— Извинявай! — виква през рамо, докато се запътва към вратата.

Чувам Мо и Гърти, които са вдигнали слушалката, за да пуснат Ричи по стълбите.

Стомахът ми се преобръща, докато навличам пуловера и прокарвам пръсти през косата си. Чакам да чуя гласа на Ричи пред вратата и стоя назад, за да осигуря на двама им с Леон момента, който са очаквали.

Вместо това чувам Джъстин.

— Искам да говоря с теб — казва той.

— О! Здравей, Джъстин — отвръща Леон.

В този момент забелязвам, че вече съм сложила ръце пред себе си и съм се свила до гардероба, така че никой, който надникне в апартамента, да не може да ме види на прага на спалнята, и изведнъж ми идва да закрещя. Той не може да идва тук и да ми причинява това. Искам да се махне, наистина да се махне, не само от живота ми, но и от ума ми. Преставам да се крия зад врати и да се чувствам изплашена.

Е, очевидно не съм престанала, защото човек не може да преживее подобни неща толкова бързо, но временно ще престана и ще се възползвам от настоящата вълна на луда, ядосана увереност. Показвам се зад ъгъла.

Джъстин е запречил вратата с широкото си мускулесто тяло и видимо е ядосан.

— Джъстин — казвам и заставам до Леон, докато не се озовавам само на метри от бившия си.

Подпирам ръка на вратата в готовност да я затръшна.

— Тук съм, за да говоря с Леон — отсича той; дори не ме поглежда.

Неволно се свивам, увереността ми моментално изчезва.

— Ако мислиш да предложиш и на мен, отговорът е „не“ — любезно заявява Леон.

Ръцете на Джъстин се свиват в юмруци при шегата; тръгва напред, с напрегнато тяло и святкащи очи. Аз потръпвам.

— Внимавай с този крак, Джъстин — рязко се обажда Гърти зад гърба ми. — Ако се приближи още малко до това да прекрачи прага на този апартамент, с твоя адвокат ще имаме още много неща, за които да си говорим.

Гледам как тази мисъл достига до Джъстин, виждам го как преоценява ситуацията.

— Не си спомням приятелите ти да се месеха толкова много, когато бяхме заедно, Тифи — изръмжава той, а сърцето ми започва да блъска в гърдите.

Мисля, че е пиян. Това не е добре.

— О, искахме — включва се и Мо.

Поемам си дълбок, накъсан дъх.

— Да ме напуснеш, беше най-хубавото нещо, което някога си правил за мен, Джъстин — казвам му, като се старая да стоя също така изправена, както е и той от другата страна на вратата. — Приключихме. Това е. Остави ме на мира.

— Не сме приключили — отвръща той нетърпеливо.

— Ще си извадя ограничителна заповед — изтърсвам, преди да е успял да каже още нещо.

— Не, няма — сопва се Джъстин. — Хайде, Тифи. Спри да се държиш като дете.

Затръшвам вратата в лицето му толкова силно, че всички подскачат, включително и аз.

— Мамка му! — крясва Джъстин от другата страна, след което се чува звук от юмрук, забит във вратата, и дръжката изтраква.

Изскимтявам страхливо, без да искам, и започвам да отстъпвам. Не мога да повярвам, че току-що затръшнах вратата в лицето на Джъстин.

— Полиция — беззвучно предлага Леон.

Гърти взема телефона си и набира номера, като с дясната ръка се пресяга и стисва силно пръстите ми. Мо се озовава от другата ми страна за секунди и застава до рамото ми, докато наблюдавам как Леон слага новата верига на вратата и я подпира с тежестта си.

— Това е толкова откачено, мамка му — произнасям тихо. — Не мога да повярвам, че се случва.

— Пусни ме да вляза! — реве Джъстин от другата страна.

— Полиция — казва Гърти в телефона.

Джъстин блъска с юмруци по вратата и се сещам как беше залепил пръст за звънеца преди няколко седмици; как не спря, докато Леон не отвори. Преглъщам. Всеки удар звучи по-силен от предишния, докато не изпитвам усещането, че блъскането е направо в главата ми. От очите ми текат сълзи; почти се налага Гърти и Мо да ме държат изправена. Е, толкова с преставането да се страхувам. Докато Джъстин реве и беснее от другата страна на вратата, аз наблюдавам Леон, чието лице е измъчено и сериозно, докато оглежда с какво друго да ни барикадира. Вляво от мен, Гърти отговаря на въпроси по телефона.

И тогава изведнъж цялата лудост и шумът спират. Леон ни поглежда въпросително, след което проверява дръжката — вратата все още е заключена.

— Защо спря? — питам, стискайки ръката на Гърти толкова силно, че виждам как пръстите ми побеляват.

— Спря да блъска по вратата — обяснява Гърти по телефона. Чувам как едно пискливо гласче й отговаря. — Тя казва, че може би се опитва да намери друг начин, по който да влезе. Трябва да се преместим в друга стая. Дръпни се от вратата, Леон.

— Чакай — прошепва той и се навежда, за да чуе какво става от другата страна.

На лицето му се изписва мрачна усмивка. Повиква всички ни с ръка да се приближим; внимателно, с треперещи колене, позволявам на Мо да ме поведе към вратата. Гърти остава назад, като тихо говори по телефона.

— Затворът много ще ти хареса, Джъстин — казва топъл глас от другата страна на вратата, с невъзможен за объркване акцент. — Сериозно. Много от момчетата там са ти почитатели.

— Ричи! — прошепвам. — Но той… не трябва…

Току-що извадихме Ричи от затвора. Едно сбиване с Джъстин няма да завърши добре за него, дори и в краткосрочен план това да разкара бившия ми от сградата.

— Права си — съгласява се Леон и очите му се разширяват.

Пресяга се, за да отключи вратата, и забелязвам, че ръцете му треперят. От звука на гласовете изглежда, че Ричи е по-близо, а Джъстин по-назад, към стълбите, но все пак. Гневно изтривам очи. Не искам Джъстин да знае какво ми причинява. Не искам да му давам тази сила.

Той се втурва към нас, когато Леон отваря рязко вратата, но Ричи го избутва неджентълменски и бившият ми се препъва към стената с псувни, а Ричи влиза в апартамента и Леон бързо затваря вратата зад гърба му. Всичко приключва за секунди; едва имах време да възприема изражението на Джъстин, когато се втурна към мен, отчаян да си пробие път през вратата. Какво му се е случило? Никога не е бил такъв. Никога не е бил агресивен. Гневът му винаги беше добре контролиран; наказанията му бяха хитри и жестоки. Това сега е мръсно и отчаяно.

— Приятен тип, бившият ти — подхвърля ми Ричи с намигване. — Яко му е паднало пердето. Отсега съм сигурен, че утре сутринта ще съжалява, задето е блъскал така по вратата.

Той мята резервна връзка ключове на масичката — явно така е влязъл в сградата, без да позвъни.

Примигвам няколко пъти и го оглеждам по-обстойно. Нищо чудно, че Джъстин утихна, когато Ричи се появи в коридора. Той е огромен. Най-малко метър и деветдесет и с онзи тип мускули, които човек развива само когато няма нищо по-добро за правене с времето си. Черната му коса е късо подстригана, а по ръцете му се спускат татуировки. Една се вие и по врата му, като наднича изпод яката на затворническата му риза… заедно с колие от кожена връв, което се обзалагам, че е същото като онова на Леон. Има същите замислени тъмнокафяви очи като на Леон, макар тези на Ричи да изглеждат малко по-палави.

— Полицията ще бъде тук след десет минути — обявява Гърти спокойно. — Здравей, Ричи. Как си?

— Съсипан да открия, че си имаш приятел — казва Ричи, като плясва Мо по рамото с усмивка. Мога да се закълна, че Мо потъна поне сантиметър или два по-дълбоко в килима. — Дължа ти една вечеря!

— О, нека аз не те спирам — бързо се намесва Мо.

Ричи прегръща Леон толкова силно, че почти чувам как телата им се сблъскват.

— Не се тревожете за онзи задник отвън — обръща се Ричи и към двама ни, докато се отдръпва от брат си. През вратата се чува как Джъстин хвърля нещо; каквото и да е, то се блъсва в стената и аз потръпвам. Цялата се треса, не съм спирала, откакто чух гласа му за пръв път, но Ричи ми отправя приятелска решителна усмивка и тя е като ехо на кривата усмивка на Леон: топла, от онзи вид, който моментално те кара да се почувстваш по-добре. — Радвам се да се запознаем на живо, Тифи. И благодаря, че се грижи за брат ми.

— Не съм сигурна, че това се брои за грижа — успявам да кажа, като посочвам към вратата, която се тресе в рамката си.

Ричи махва с ръка.

— Честно, ако влезе тук, ще трябва да мине през мен и Леон, и… извинявай, човече, не се познаваме.

— Мо — представя се Мо с вид на човек, чиято работа е да седи в кресло и да говори, а изведнъж се е натъкнал на сценарий, в който това може да не е в негова полза.

— И през мен и Тифи — намесва се Гърти рязко. — Какво е това, да не сме в Средновековието? Обзалагам се, че удрям хора по-добре от Леон.

— Пуснете ме да вляза, мамка му! — реве Джъстин отвън.

— Освен това е и пиян — изчуруликва весело Ричи, след което вдига креслото и ни избутва от пътя си, за да го сложи пред вратата. — А така. Вече няма смисъл да висим тук, нали? Лий, балконът на същото място ли си е?

— Ъъ, да — започва Леон, който изглежда леко разстроен след бойните действия.

Преместил се е и е заел мястото на Мо до мен и аз се облягам назад, за да може ръката му да гали гърба ми. Оставям това усещане да ми помогне да се съвзема. Всеки път, когато Джъстин вика или удря по вратата, потръпвам, но сега, когато Ричи е тук и размества мебели с лекота, а Леон ме е прегърнал с една ръка, потръпването вече не е придружено от напълно заслепяващи страх и паника. Което е добре.

Ричи ни изкарва на балкона и затваря стъклената врата зад нас. Едва се побираме; Гърти се сгушва в Мо в единия ъгъл, а аз отивам при Леон в другия, оставяйки на Ричи повече пространство — точно това, от което се нуждае. Вдишва и издишва бавно и сияе при гледката от балкона.

— Лондон! — възкликва той и разперва ръце. — Липсваше ми. Вижте го!

Отзад в апартамента по вратата се блъска отново и отново. Леон ме придърпва близо до себе си и заравя глава в косата ми, като диша топло и успокояващо във врата ми.

— И дори имаме чудесна позиция за момента, в който ще пристигнат ченгетата — отбелязва Ричи, като се обръща да ми намигне. — Обаче трябва да призная, че не мислех, че пак ще ги видя толкова скоро.

— Съжалявам — проронвам аз нещастно.

— Недей — отвръща твърдо Ричи в същия момент, в който Леон поклаща глава в косата ми, а Мо казва:

— Не се извинявай, Тифи.

Дори Гърти превърта очи по един мил начин.

Оглеждам ги, скупчени на балкона с мен. Това помага — само малко, но не мисля, че сега нещо може да помогне повече от малко. Затварям очи и се облягам на Леон, като се съсредоточавам върху дишането си, както ми каза Луси, и се опитвам да си представя, че шумът от блъскането е точно това — шум и нищо повече. Рано или късно, ще спре. Докато дишам дълбоко и Леон ме прегръща, изпитвам нов вид увереност. Дори Джъстин не може да трае вечно.