Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (13)

Глава 13
Тифи

— Мисля, че получавам сърцебиене.

— Никой вече не получава сърцебиене — осведомява ме Рейчъл, като отпива неприемливо голяма глътка от латето, което ми донесе главният редактор (от време на време той изпитва вина, че „Бътърфингърс Прес“ не ми плащат достатъчно, и се изръсва с два паунда и двайсет пенса за кафе, което да успокои съвестта му).

— Тази книга. Ме. Убива — отвръщам.

— Наситените мазнини в обяда ти те убиват. — Рейчъл ръчва банановия хляб, с който напредвам в момента. — Печенето ти се влошава. С което искам да кажа, че се подобрява, очевидно. Защо не дебелееш?

— Дебелея, но просто съм по-едра от теб, така че разликите не са толкова видими. Трупам новите си килца от сладкиши на места, които няма да забележиш. Например в горната част на ръцете. Или в бузите. Бузите ми се окръглят, не мислиш ли?

— Редактирай, жено! — крясва Рейчъл и плясва с ръка върху разпечатките помежду ни. Седмичните ни събирания за книгата на Катрин скоро се превърнаха в дневни срещи, когато март се изниза. Сега, изправена пред ужасното осъзнаване, че в момента е април и че датата на издаване е само след два месеца, вече са се превърнали в дневни срещи и дневни обеди. — И кога ще ми осигуриш снимките на шапките и шаловете? — добавя тя.

О, боже. Шапките и шаловете. Събуждам се посред нощ, мислейки за шапки и шалове. Няма свободна агенция, която да се нагърби да ги направи в такъв кратък срок, а Катрин наистина няма време. Според договора тя не е длъжна да прави всичките си мостри сама — това е грешка, която никога повече няма да допусна по време на преговори, — така че нямам оръжия, с които да я принудя да го стори. Опитах наистина да й се моля, но тя ми каза, доста мило, че се излагам.

Вглеждам се жално в банановия хляб.

— Няма разрешение на този проблем — въздъхвам. — Краят е близо. Книгата ще влезе за печат без снимки в раздела за шапки и шалове.

— А, не, по дяволите, няма — отсича Рейчъл. — Като за начало нямаш достатъчно думи, за да запълниш празното място. Редактирай! А след това измисли нещо! И то бързо!

Уф. Защо всъщност я харесвам?

* * *

Когато се прибирам, веднага слагам чайника на котлона — тази вечер е подходяща за чаша чай. От долната страна на чайника има стара бележка от Леон. Тези неща се завират навсякъде.

Чашата му все още е до мивката, наполовина пълна с кафе с мляко. Той винаги го пие така, от същата очукана бяла чаша с нарисуван заек отстрани. Всяка вечер тази чаша е или от тази страна на мивката, наполовина изпита, което, предполагам, значи, че е закъснявал, или седи измита на сушилника, което, предполагам, значи, че е успял да стане, когато му е звъннала алармата.

Апартаментът вече е доста уютен. Трябваше да позволя на Леон да си върне част от владенията във всекидневната — по някое време миналия месец той махна половината ми възглавнички и ги сложи на купчина в коридора с бележка, на която пишеше: „Най-сетне Тропвам С Крак (извинявай)“, но май имаше право, че бяха малко повечко. Ставаше доста трудно човек да седне на дивана.

Леглото все още е най-странната част от цялата тази работа със споделения апартамент. През първия месец си постилах моите чаршафи и всяка сутрин ги махах, като освен това лежах в най-далечния край на лявата страна от леглото, а възглавницата си дърпах далече от неговата. Но сега не си правя труда да сменям чаршафите — и без това лежа само от моята страна. Всичко всъщност е доста нормално. Разбира се, все още не съм срещала съквартиранта си в действителност, което, признавам, технически е доста странно, но все по-често и по-често започнахме да си оставяме бележки един на друг — понякога забравям, че тези разговори не са проведени лично.

Мятам чантата си на земята и се сривам в пуфа, докато чаят се запари. Ако трябва да бъда честна със себе си, чакам. Чакам от месеци, откакто видях Джъстин.

Той би трябвало да се свърже с мен. Добре, така и не отговорих на онзи негов есемес — нещо, за което от време на време все още мразя Гърти и Мо, — но Джъстин ми хвърли онзи поглед на круизния кораб. Очевидно вече е минало достатъчно време, че почти напълно да забравя конкретния поглед, и в момента в ума ми той е съвкупност от различни изражения, които си спомням по лицето на Джъстин (или може би, по-реалистично, си спомням от всичките му снимки във фейсбук)… но все пак. В онзи момент имах усещането, че е много… Добре, все още не знам какво беше усещането. Много нещо си.

С минаването на времето откривам, че си мисля колко е странно, че Джъстин беше точно на онзи кораб в онзи ден, в който двете с Катрин изнасяхме шоуто й за бързо плетене на една кука. Колкото и да ми допада мисълта, не може да е било, защото е дошъл специално да ме види — промениха датата в последния момент, така че няма откъде да е знаел, че ще бъда там. Освен това в съобщението му пишеше, че е бил там по работа, което е напълно възможно — работи за някаква компания, която устройва представления по време на круизи и подобни неща, както и туристически обиколки на Лондон. (Точните детайли никога не са ми били съвсем ясни, за да сме честни. Всичко ми се струваше много логистично и стресиращо.)

Така че, ако не е дошъл нарочно, това не говори ли за нещо като съдба?

Вземам чая си и отивам в спалнята, отегчена. Дори не искам да се събирам отново с Джъстин, нали? Това е най-дългият период, в който сме били разделени, и чувството е различно от преди. Може би защото ме остави заради друга жена, на която бързо след това предложи брак. Вероятно е заради това.

Всъщност дори не трябва да ми пука дали ще се обади. Какво говори за мен това, че чакам мъж, който най-вероятно ми е изневерявал, да ми се обади отново?

— Че си лоялна и доверчива — отговаря Мо, когато се обаждам, за да му задам същия въпрос. — Точно заради тези качества е възможно Джъстин отново да се опита да се свърже с теб.

— Така ли мислиш?

Осъзнавам, че съм нервна, подскачам и копнея за успокоение, което ме ядосва още повече. Започвам да подреждам дивидитата си с „Момичетата Гилмор“ в правилен ред, твърде неспокойна, за да стоя на едно място. Между първа и втора серия има още една бележка; издърпвам я и я преглеждам. Опитвах се да увещавам Леон наистина да пробва да използва телевизора ни, като му предлагах своята висококачествена колекция от дивидита, с която да започне. Той не беше убеден.

— Почти съм сигурен — казва Мо. — Това, изглежда, е подходът на Джъстин. Но… ти сигурна ли си, че го искаш?

— Бих искала да говори с мен. Или поне да забележи, че съществувам. Не знам за какво си мисли. Изглеждаше толкова ядосан за апартамента, но след това съобщението му, след като се видяхме, беше наистина мило, така че… не знам. Искам да се обади. Уф. — Затварям очи. — Защо е така?

— Може би си прекарала много време, през което ти е било повтаряно, че не можеш да се справиш без него — обяснява Мо нежно. — Това би обяснило защо искаш да се върне, дори да не го искаш.

Колебая се в търсене на нова тема. Последният епизод на „Шерлок“? Новата асистентка в службата? Но откривам, че дори нямам енергията да увъртам.

Мо чака тихо.

— Истина е, нали? — продължава той. — Искам да кажа, мислила ли си да излизаш с някой друг?

— Бих могла да излизам с друг — възразявам.

— Хмм. — Той въздъхва. — Как всъщност те накара да се почувстваш онзи поглед на кораба, Тифи?

— Не знам. Беше толкова отдавна. Предполагам… усещането бе някак… секси? И беше хубаво да се чувствам желана?

— Не се ли уплаши?

— Моля?

— Почувства ли се уплашена? Онзи поглед накара ли те да се чувстваш по-незначителна?

Намръщвам се.

— Мо, стига вече. Това беше просто поглед. Той определено не се опитваше да ме изплаши. Освен това ти се обадих, за да обсъдим дали той някога ще се свърже с мен, и благодаря, накара ме да се почувствам по-добре, така че нека теглим чертата дотук.

Доста дълго време от другия край на линията се чува само мълчание. Малко съм потресена, не мога да го контролирам.

— Тази връзка ти се отрази зле, Тифи — казва Мо спокойно. — Той те направи нещастна.

Поклащам глава. Искам да кажа, знам, че двамата с Джъстин се карахме, но винаги се сдобрявахме и нещата ставаха само още по-романтични след това, така че кавгата не се броеше наистина. При нас не беше като при другите двойки, които се карат — всичко това бе част от онази красива, откачена въртележка, която беше връзката ни.

— Рано или късно, ще осъзнаеш всичко, Тиф — завършва Мо. — Когато това се случи, просто ми се обади, става ли?

Кимвам, без да съм сигурна, че наистина се съгласявам. От удобната си позиция току-що забелязах идеалното нещо, с което да се разсея от чувствата си в момента: торбата с шалове под леглото на Леон. Онази, която открих през първата си нощ тук, която ме накара да мисля, че Леон сигурно е някакъв сериен убиец. Сега отгоре й има бележка, която съм убедена, че не беше там преди — на нея пише: „ЗА БЛАГОТВОРИТЕЛЕН МАГАЗИН“.

— Благодаря, Мо — казвам в телефона. — Ще се видим в неделя на кафе.

Затварям, като вече се оглеждам за химикалка.

Хей,

Добре, съжалявам, задето си врях носа под нашето легло. Приемам, че това е наистина недопустимо. Но тези шалове са НЕВЕРОЯТНИ. В смисъл дизайнерски невероятни. И знам, че никога не сме говорили за това или нещо подобно, но предполагам, че щом допускаш непознат (мен) да спи в леглото ти, го правиш поради липса на пари, а не защото си наистина мил човек, който се чувства ужасно за това, че е изключително трудно да се намери евтин апартамент в Лондон.

Така че, макар да съм изцяло ЗА даряването на стари дрехи в благотворителни магазини (все пак повечето от моите притежания са от там — хора като мен се нуждаят от хора като теб), смятам, че трябва да обмислиш дали да не продадеш тези шалове. Вероятно ще вземеш по около двеста паунда на парче.

Ако имаш доброто желание да направиш една деветдесетпроцентова отстъпка за прекрасната си съквартирантка, аз няма да възразя.

Тифи х

П. П. Откъде, между другото, се сдоби с всички тях? Ако нямаш против, че питам.