Бет О'Лиъри
Споделеният апартамент (10)

Глава 10
Леон

Аз: Бихте могли пак да се откриете. Любовта намира начин, господин Прайър! Любовта намира начин!

Господин Прайър не изглежда убеден.

Господин Прайър: Без да се обиждаш, момко, но ти не беше там, не така ставаха нещата. Разбира се, имаше чудесни истории, девойки, които смятаха, че техните момчета са умрели отдавна, и един ден, прибирайки се вкъщи, ги намираха да крачат по пътеката в своите униформи, свежи като маргаритки… но за всяка една такава имаше стотици истории на любими, които никога не се завърнаха. Джони вероятно е мъртъв, а ако не е, отдавна е женен за някой джентълмен или дама някъде, а аз съм забравен.

Аз: Но вие казахте, че го няма в онзи списък.

Махвам с ръка към списъка с жертви от войната, който разпечатах, несигурен защо продължавам да настоявам по този въпрос. Господин Прайър не ме е молил да намеря Джони; той просто скърбеше. Отдаваше се на спомените си.

Но аз виждам много възрастни хора тук. Свикнал съм с отдаване на спомените; свикнал съм със скръб. Имам чувството, че това е различно. Имам чувството, че господин Прайър е оставил недовършена работа.

Господин Прайър: Да, така мисля. От друга страна, аз съм един забравящ старец, а твоята компютърна система е нещо току-що измислено, така че и двамата може да грешим, нали?

Усмихва ми се нежно, сякаш правя това за себе си, не за него. Поглеждам го по-внимателно. Мисля за всички нощи, когато съм идвал, за да видя други пациенти да си говорят за посетители, и съм виждал господин Прайър да седи тихо в ъгъла, с ръце в скута, със спокойно изражение на лицето, сякаш усилено се опитва да не изглежда тъжен.

Аз: Угодете ми. Разкажете ми фактите. Полк? Място на раждане? Отличителни черти? Роднини?

Малките, подобни на мъниста очи на господин Прайър ме поглеждат. Той вдига рамене. Усмихва се. Това свива изпъстреното му със старчески петна лице с тънка кожа и премества като черта от мастило линията на тена на врата му, оставена от десетилетия носене на ризи с яка с една и съща ширина.

Поклаща глава леко, сякаш по-късно ще каже на някого колко са смахнати тези модерни сестри, но все пак започва да говори.

* * *

Четвъртък сутрин. Звъня на мама за кратък, труден разговор, докато съм в автобуса.

Мама, изморено: Има ли новини?

Това е вече обичаен поздрав от месеци.

Леон: Съжалявам, мамо.

Мама: Да се обадя ли на Сал?

Леон: Не, не. Аз ще се оправя.

Дълго, нещастно мълчание. И двамата потъваме в него. След това:

Мама, с усилие: Извинявай, скъпи, как си ти?

След това се връщам у дома, за да открия приятна изненада: домашно приготвен флапджак на бюфета. Пълен е с различни цветни сушени плодове и семена, сякаш жената от Есекс не може да устои да смесва цветове дори в храната, но това изглежда по-малко осъдително, когато виждам бележката до подноса.

Заповядай! Надявам се да си имал добър ден нощ. Тифи х

Чудесно развитие. Определено ще изтърпя високите нива на безпорядък и евтините лампи за триста и петдесет на месец плюс безплатна храна. Вземам си голямо парче и се настанявам да пиша на Ричи, за да го осведомя за състоянието на Холи. Тя е „Момичето мошеничка“ в моите писма до него и описана като карикатура на себе си — по-рязка, по-критична, по-сладка. Пресягам се за още сладкиш, без да гледам, и изпълвам втората страница с описания на странните вещи на жената от Есекс, някои от които толкова странни, че мисля, че Ричи няма да повярва. Ютия с формата на Железния човек^[1]. Истински клоунски обувки, провесени на стената като произведение на изкуството. Каубойски ботуши с шпори, които мога само да заключа, че обува редовно, като гледам колко са износени.

Разсеяно забелязвам, както се боря с марката, че съм изял четири парчета от сладкиша. Надявам се, че наистина е имала предвид „заповядай“. Докато още държа химикалката, надрасквам на гърба на бележката й:

Благодаря. Толкова е вкусно, че без да искам, изядох по-голямата част.

Спирам, преди да завърша бележката. Имам чувство, че трябва да й се отплатя с нещо. От сладкиша е останало само малко в подноса.

Благодаря. Толкова е вкусно, че без да искам изядох по-голямата част. Има остатък от „Строганов“ с гъби в хладилника, ако искаш вечеря (защото не остана почти никакъв сладкиш).

Леон

По-добре сега да приготвя „Бьов Строганов“ с гъби.

* * *

Това не беше единствената бележка, оставена за мен тази сутрин. Има и една на вратата на банята.

Здрасти, Леон,

Имаш ли нещо против да оставяш седалката на тоалетната свалена, моля?

Опасявам се, че не можах да напиша тази бележка по начин, който да не изглежда пасивно — агресивен — сериозно, има нещо общо с писмената форма, вземаш химикалка и листче за бележки и моментално се превръщаш в кучка, — така че просто ще я стилизирам. Може да сложа малко усмихнати човечета, за да съм наистина сигурна, че ще се приеме добре.

Тифи х

По целия край на бележката има усмихнати личица.

Изсумтявам и се засмивам. Едно от личицата си има тяло и то пикае към ъгъла на листчето. Не го очаквах. Не съм сигурен защо, не познавам тази жена, но не си представях, че има особено чувство за хумор. Може би заради всичките й книги „направи си сам“.