Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (9)

Глава 8

Разговарях с Роджър Греъм от ФБР, когато шефката от Службата за охрана Джези Фланаган се приближи към нас. Опита се да успокои министър Голдбърг. Разговорът ни отново се върна към похищението и следващите стъпки, които щяхме да предприемем.

— Сто процента ли сме сигурни, че учителят по математика е отвлякъл децата? — попита Греъм.

С него и преди сме работили заедно. Той е изключително умен и години наред беше звездата на Федералното бюро. Беше съавтор на книга за борбата с организираната престъпност в Ню Джърси. По нея направиха филм, който имаше сензационен успех. Уважавахме се и се харесвахме, което е рядкост между хора от Бюрото и местната полиция. Когато убиха жена ми, Роджър се върза на фльонга, за да включи и бюрото в разследването. Помагал ми е много повече от собствения ми отдел.

Реших да се опитам да дам отговор на въпроса му. Вече се бях поуспокоил и можех да говоря. Казах им това, което двамата със Сампсън бяхме установили до момента.

— Със сигурност са напуснали заедно района на училището. Портиерът ги е видял. Учителят по математика господин Сонеджи е влязъл в часа на госпожица Ким. Излъгал я, че е получена заплаха по телефона и че трябва да заведе децата в директорския кабинет, за да бъдат откарани вкъщи. Освен това казал, че Службата за охрана не била уточнила дали заплахата се отнася за момче или момиче. Той трябвало само да ги придружи. Децата му имали доверие и тръгнали с него.

— Как е възможно потенциален похитител да се добере до учителско място в такова училище? — попита специалният агент.

От малкото джобче на сакото му надничаха тъмни очила. Харисън Форд бе изиграл неговия образ във филма, направен по книгата му. Изборът на актьора беше рядко подходящ. Сампсън наричаше Греъм „Големия екран“.

— Все още не знаем, но ще разберем — отвърнах аз.

Най-сетне кметът Мънроу ни представи на министър Голдбърг. Поизчетка ни, като каза, че сме най-изявените детективи във Вашингтон, с най-много награди и прочее. После кметът поведе министъра към кабинета на директора. Специалният агент Греъм ги последва. Подбели нагоре очи. Искаше да сме наясно, че нещата не зависят от него. Джези Фланаган остана с нас.

— Сега се сещам, че съм чувала за вас, детектив Крос. Вие сте психолог. Имаше статия за вас в „Уошингтън Поуст“ — и ми пусна една любезна полуусмивка.

Аз не й върнах усмивката.

— Знаете какви ги пишат по вестниците — казах аз. — Главно полуистини. А в този случай и сума ти опашати.

— Не съм толкова сигурна — възрази тя. — Така или иначе, радвам се да се запозная с вас.

После тръгна след другите към кабинета на директора. Мен, прославения психолог-детектив от неделната притурка, никой не покани. Нито пък Сампсън.

След малко Мънроу все пак подаде глава.

— Навъртайте се наоколо вие двамата. Укротете топката. И гледайте да не се дразните. Тук имаме нужда от вас. Искам да говоря с теб, Алекс. Стой тук. И пак ти казвам, избягвай да се дразниш.

Ние със Сампсън се опитахме да бъдем послушни ченгета. Чакахме пред директорския кабинет около десет минути. Накрая напуснахме поста си. Раздразнихме се.

Продължавах да виждам лицето на малкия Мустаф Сандърс. Кой щеше да открие убиеца му? Никой. Мустаф вече беше забравен. Знаех, че това никога нямаше да се случи с двете отвлечени деца от частното училище.

 

 

Малко по-късно двамата със Сампсън и няколко деца се бяхме излегнали на скъпия чамов паркет в стаята за игри на училището.

Бяхме с Луиза, Джонатан, Стюарт, Мери-Бери и „голямата“ й сестра Бриджит. Още не бяха прибрали тези деца по домовете им и те бяха уплашени. Някои от децата в училището се бяха подмокрили, а едно дори започна да повръща. Имаше опасност от страхова невроза, а аз имах известен опит в лекуването на това състояние.

Заедно с нас на полирания дървен под беше седнала и Вивиан Ким. Искахме да поговорим с нея за посещението на Сонеджи в часа й, както и за самия него.

— Ние сме новите ученици във вашето училище — пошегува се Сампсън с децата.

Беше си свалил черните очила, въпреки че според мен беше излишно. Децата обикновено го харесват. Той попада в категорията им „добри чудовища“.

— Не е вярно! — обади се Мери-Бери.

Сампсън вече я беше накарал да се усмихне. Добър знак.

— Правилно, ние всъщност сме полицаи — казах аз. — Тук сме, за да сме сигурни, че всичко е наред. Искам да кажа… пфу, каква… сутрин!

Госпожица Ким ми се усмихна. Знаеше, че искам да вдъхна на децата малко увереност. Полицията е тук и отново всички са в безопасност. Сега никой не може да им причини зло. Редът е възстановен.

— Ти добър полицай ли си? — попита Джонатан. За възрастта си изглеждаше много сериозен и задълбочен.

— Да. Както и партньорът ми, детектив Сампсън.

— Леле че си голям! Ужасно си голям — обади се Луиза. — Голям, голям… като къщата ни!

— За да можем по-добре да ви защитим — отговори Сампсън в духа на вълка от „Червената шапчица“.

Бързо влезе в тона им.

— Имаш ли деца? — обърна се към мен Бриджит.

Беше ни наблюдавала внимателно, преди да проговори. Имаше чудесни светли очи и ми беше приятно да я гледам.

— Имам две — отвърнах аз. — Момче и момиче.

— Как се казват? — продължи с въпросите тя.

Много елегантно успя да размени ролите ни.

— Джанел и Деймън. Джанел е на четири, Деймън на шест.

— Как се казва жена ти? — попита ме Стюърт.

— Нямам жена — отговорих.

— Загази я — обади се Сампсън тихичко.

— Разведени ли сте? — намеси се Мери-Бери. — Такава ли работата?

— Задава ли се такъв въпрос на добър приятел, Мери? — засмя се госпожица Ким.

— Ще направят ли нещо лошо на Маги Роуз и Майкъл Голдбърг? — пожела да разбере Джонатан Сериозния.

Хубав и уместен въпрос. Заслужаваше отговор.

— Надявам се, че не, Джонатан. Ще ти кажа нещо. Никой няма да ви причини нещо лошо. Двамата с детектив Сампсън сме тук точно за това.

— Ние сме доста яки, в случай че не си забелязал — усмихна се широко Сампсън и изръмжа — Рррр. Никой няма да причини зло на тези деца. Рррр.

След малко Луиза започна да плаче. Много сладко хлапе. Исках да я гушна, но нямаше как.

— Какво има, Луиза? — попита госпожица Ким. — Майка ти или баща ти ще дойдат скоро.

— Не, няма — поклати момиченцето глава. — Няма да дойдат. Никога не ме прибират от училище.

— Все някой ще дойде — успокоих я аз. — А утре отново всичко ще е наред.

Вратата на стаята бавно се отвори. Отместих поглед от децата. Беше кметът Карл Мънроу на посещение в училището за привилегировани.

— Нали не си се забъркал в нищо, Алекс? — кимна господин Мънроу и се усмихна, когато видя необичайната сцена в стаята.

Беше четирийсет и няколко годишен, хубавец, без да е сладникав. Имаше буйна коса и гъсти черни мустаци. Изглеждаше делови в тъмносиния си костюм, бяла риза и яркожълта вратовръзка.

— А, не. Само се опитвам да използвам свободното си време за нещо полезно. Също и Сампсън.

— Изглежда сте успели — намигна ни кметът. — Хайде да тръгваме. Ела с мен, Алекс. Трябва да поговорим.

 

 

Сбогувах се с децата и госпожица Ким и двамата с Мънроу излязохме от сградата. Може би сега щях да разбера какво всъщност става и защо бях натоварен с това отвличане, вместо да се занимавам с моите убийства. И дали щях да имам право на избор.

— С колата си ли дойде, Алекс? — попита Мънроу, докато слизахме в тръс по стъпалата пред училището.

— Да — отвърнах аз.

— Тогава ще тръгнем с нея. Как вървят нещата в СГР? Имаме сериозни намерения за тази група — започна той, докато вървяхме към паркинга.

Очевидно, вече беше отпратил колата и шофьора си. Народен човек е този наш кмет.

— Какви по-точно са намеренията ви спрямо СГР? — попитах.

Бях мислил много за новата си работа и най-вече върху факта, че Джордж Питман ми беше пряк началник.

Карл Мънроу се усмихна широко. Много умее да се държи с хората и всъщност е дяволски хитър и умен. Винаги изглежда загрижен и доброжелателен и вероятно е такъв. Може дори и да те изслуша, стига да има полза от това.

— Основната идея е най-добрите чернокожи служители от полицейските части в столицата да се издигат, както си е редно. Не само натегачите, Алекс. В миналото невинаги ставаше така.

— Мисля, че ще минем и без големи дандании. Чу ли за убийствата в Кондън и Лангли Терас? — попитах аз.

Той кимна, но не каза нищо повече за серийните убийства. Днес те не бяха в приоритетите на кмета.

— Майка, дъщеря и тригодишно момченце — настоях аз и отново започнах да се ядосвам. — На никой не му пука за тях.

— Нищо ново, Алекс. На никой не му е пукало за тях, докато са били живи. Защо очакваш някой да се развълнува от смъртта им?

Бяхме при колата ми, порше от 74-та, видяла и по-добри времена. Вратите скърцаха, а вътре се усещаше застоял мирис на безброй сандвичи от закусвални. Бях я карал и през трите години, докато бях в частния бизнес. Качихме се вътре.

— Знаеш ли, Алекс, сега Колин Пауъл е начело на обединеното командване. Луис Съливан беше министър на здравеопазването и услугите. Джеси Джаксън ми помогна да получа мястото си на кмет — продължи Мънроу, когато се озовахме на Канал Роуд и се насочихме към центъра. — С други думи вече и ние, черните, играем някаква роля в политическия живот. — Докато говореше, не откъсваше поглед от отражението си в страничното стъкло.

— А сега ти помагаш на мен, така ли? — попитах аз. — Дори без да те моля. Много мило, наистина си страшно грижовен.

— Точно така — съгласи се той. — Бързо схващаш, Алекс.

— Тогава ми помогни да се измъкна от този случай. Искам да разследвам убийствата в моя квартал. Ужасно съжалявам за двете бели деца, но тяхното отвличане и без това ще се радва на централно внимание и усърдие. Дори прекалено много, което ще създава проблеми. Много баби, хилаво дете.

— Разбира се, че е така. И двамата го знаем — съгласи се Мънроу. — Тъпите копелета ще започнат да се настъпват по краката. Чуй ме, Алекс. Само ме изслушай.

Когато Карл Мънроу иска нещо от теб, знае как да те принуди да отстъпиш. Виждал съм го в действие и сега пак беше започнал да ме работи.

— За легендарния Алекс Крос се говори, че нямал пукнат грош.

— Оправям се — отговорих аз. — Имам покрив над главата и храна на масата.

— Остана в Югоизточния квартал, а лесно можеше да се измъкнеш — продължи да пуска пукнатата плоча, която ми беше до болка позната. — Все още ли работиш в Сейнт Антъни?

— Да. Раздавам храна в кухнята за бедни. Безплатни лечебни сеанси. Черният самарянин.

— Знаеш ли, гледах те в една пиеса в „Сейнт Антъни“. И като актьор те бива. Усеща се присъствието ти.

— В „Кървавия възел“ на Атол Фюгард — спомних си аз. По онова време Мария ме беше подмамила в театралната си трупа. Силна пиеса, всеки може да изпъкне в нея.

— Следиш ли за какво ти говоря? Слушаш ли ме изобщо?

— Искаш да се ожениш за мен — изсмях му се аз. — Но първо желаеш да си определим среща.

— Нещо такова — прихна и Мънроу.

— Действаш точно както трябва, Карл. Обичам да ми говорят нежности, преди да ми го начукат.

Мънроу се изхили отново, но този път малко по-силно, отколкото трябваше. Прави ти се на приятел, но следващия път, като те срещне, гледа през теб като през стъкло. Някои от отдела го наричат „кокосов орех“. Аз съм от тях. „Кафяв отвън, бял отвътре.“ Имах чувството, че всъщност е самотен. Все още продължавах да се питам какво точно иска от мен.

Мънроу помълча. Заговори отново, докато завивах по Уайтхърст фриуей. Движението беше натоварено, а кишата създаваше допълнителни затруднения.

— Изправени сме пред трагична, много трагична ситуация. Това похищение е много важно за нас. Който изясни случая, ще стигне далеч. Искам да помогнеш в разследването, да действаш професионално. Искам с този случай да си създадеш репутация.

— Не искам репутация — отговорих остро. — Не искам да участвам в шибаната ти игра.

— Зная, че не искаш, но трябва. Ще ти кажа една истина. Ти си по-умен от нас и ще станеш голяма клечка в този град. Престани с тъпия си магарешки инат. Отпусни си душата.

— Не съм съгласен. Няма да стане, ако зависи от мен. Твоето разбиране за човек, сполучил в живота, не се покрива с моето.

— Знам кое е добро в случая. И за двама ни — каза Мънроу. Този път не се усмихна. — Дръж ме в течение на разследването. Сега сме заедно, Алекс — ти и аз. Това е случай, от който се прави кариера.

Кимнах и си помислих: „Разбира се, но чия кариера, Карл?“

Спрях пред помпозната сграда на кметството. Мънроу се изхлузи от седалката. Наведе се и ме погледна през страничното стъкло.

— Този случай ще се окаже страшно важен, Алекс. Твой е.

— Не, благодаря — отговорих аз.

Но Мънроу вече си беше тръгнал.