Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (52)

Глава 51

Същата вечер Питман ми се обади вкъщи. Не си въобразявах, че иска да ме поздрави за работа ми със Сонеджи/Мърфи. Излязох прав. Шефът нареди да се отбия в кабинета му сутринта.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Не пожела да каже по телефона. Сигурно не искаше да провали изненадата.

На сутринта се избръснах гладко и специално за случая си сложих дългото палто от лицева кожа. Посвирих малко „Лейди Дей“ на верандата, преди да изляза. Мисли за мрака и светлината. Бъди мрак и светлина. Продължих с „Мъжът, когото обичам“, „Доколкото ни е известно“, „Това трябва да е животът“. После тръгнах на среща с Фюрера.

Когато пристигнах, около кабинета му цареше прекалено голямо оживление за осем без петнайсет сутринта. Дори заместникът му имаше вид на зает с нещо.

Старият Фред Кук е провалил се детектив от отдела за борба с проституцията и наркотиците. Сега се подвизава като чиновник. Прилича на старите бейзболисти, които сега ги изтъпанчват сегиз-тогиз по стадионите в мачове на ветерани. Дребна подла душица, но изключително добре умее да лавира в политическите игри. Да се опиташ да предадеш нещо чрез него или да му изкопчиш сведение е все едно да общуваш с восъчна кукла.

— Шефът те чака — съобщи ми той и изопна тънките си устни в усмивка. Фред Кук умира от кеф, че научава всичко преди нас, останалите. Дори когато нищо не знае, той пак се държи сякаш единствен разполага със сведения.

— Какво става тук тази сутрин, Фред? — веднага го попитах аз. — Можеш да ми кажеш.

Видях всезнаещите пламъчета в очите му.

— Защо просто не влезеш и сам не разбереш? Сигурен съм, че шефът ще ти обясни намеренията си.

— Гордея се с теб, Фред. Човек може да ти довери всяка своя тайна. Знаеш ли, трябва да си в Съвета по национална сигурност.

Влязох, очаквайки най-лошото. Но малко подцених началника на детективите.

В кабинета заедно с Питман беше и кметът Карл Мънроу. Също и началникът на униформените полицаи от нашия участък Кристофър Клаузър и, то се знае, Джон Сампсън. По всичко личеше, че в светая светих на Фюрера се провежда едно от тъй популярните във Вашингтон сутрешни мероприятия — работна закуска.

— Всичко е наред — обади се тихичко Сампсън.

В пълен контраст с думите си той приличаше на едро животно, уловено в един от онези капани с двойни челюсти и пружина. Имах чувството, че с удоволствие би си прегризал крака, за да се измъкне от стаята.

— Наред е, разбира се — усмихна се добродушно Карл Мънроу, когато видя изражението на лицето ми. — Имам добра новина и за двама ви. Много добра новина. Да я кажа ли? Да, мисля да го направя… Днес вие със Сампсън получавате повишение. Точно тук. Да поздравим нашия нов старши детектив и новия шеф на отдел.

И те одобрително изръкопляскаха, Сампсън и аз се спогледахме стреснато. Какво, по дяволите, ставаше?

Ако знаех, щях да доведа Нана и децата. Приличаше на едно от онези тържества, на които президентът раздава медали и благодари на вдовиците от войната. Само дето в този случай и мъртъвците бяха поканени на церемонията. В очите на Питман ние със Сампсън бяхме мъртъвци.

— Може би ще пожелаете да ни обясните какво става? — усмихнах се аз съучастнически на Мънроу. — Нали разбирате, какъв е подтекстът?

Карл Мънроу ни пусна една от ослепителните си усмивки. Беше така топла, така лична, така „искрена“.

— Помолиха ме да дойда тук — започна той, — защото ти и детектив Сампсън получавате повишение. Това е всичко. С удоволствие дойдох, Алекс — додаде той с комична гримаса, — в осем без петнайсет сутринта.

Всъщност, понякога е трудно да не харесаш Карл. Напълно съзнава кой е и какъв е станал като политик. Напомня ми на проститутките от 14-та улица, които ще ти кажат един-два солени вица, докато ги арестуваш за нарушаване на закона.

— Има един-два въпроса за обсъждане — каза Питман, но после отклони идеята да вмъкне нещо съществено в церемониалния разговор. — Но те могат да почакат. Първо да пием кафе със сладки.

— А според мен трябва да ги обсъдим сега — казах аз и прехвърлих поглед върху Мънроу. — Сложи всичко на масата до сладките.

— Защо не забавиш малко темпото? — поклати глава кметът.

— Май няма да мога да се кандидатирам за изборна длъжност — казах аз. — Не ставам за политик.

Мънроу сви рамене, но продължи да се усмихва.

— Знам ли, Алекс. Понякога човек натрупва опит и се променя към по-добро. Разбира какво може и какво не може. Разбира се, много по-приятно е да си контра на всичко. Но невинаги води до по-добро.

— За това ли става дума? За по-доброто? Това ли е темата на сутрешната ни закуска? — попита Сампсън.

— Май че да. Да, така е — кимна Мънроу и захапа една сладка.

Питман си сипа кафе в чашка от скъп порцелан, която изглеждаше малка и крехка в ръката му. Сетих се за миниатюрните сандвичи с кресон. Храната на богатите.

— По случая с отвличането настъпваме по мазола ФБР, Правосъдието и Службата за охрана. За никого не е добре. Решихме да се оттеглим напълно и отново да ви извадим от Екипа — най-после каза Питман.

Опала! Камъчето бе изплюто. Истината излезе наяве по време на нашата малка работна закуска.

Изведнъж всички заговорихме едновременно. Поне двама крещяха. Страхотно парти.

— Това са дивотии! — заяви Сампсън в лицето на кмета. — И вие го знаете. Знаете го, нали?

— Започнах сеанси със Сонеджи/Мърфи — обърнах се към всички присъстващи. — Вчера го хипнотизирах. За Бога, недейте. Не постъпвайте така. Не сега.

— Знаем какво си постигнал с Гари Сонеджи. Трябваше обаче да вземем решение и ние го направихме.

— Искаш ли истината, Алекс? — Изведнъж гласът на Карл Мънроу проехтя в стаята. — Искаш ли да чуеш истината?

— Винаги — погледнах го аз.

Мънроу се втренчи в очите ми.

— На много хора от Вашингтон се оказва натиск от страна на Главния прокурор. Смятам, че най-много след месец и половина ще започне шумен процес. Влакът вече потегли, Алекс, и ти не си на него. Нито пък аз. Работата стана прекалено голяма и за двама ни. Сонеджи/Мърфи е на…

— Прокурорът и Министерството на правосъдието решиха да прекратят сеансите ти със Сонеджи/Мърфи. Към него официално е назначен екип от психиатри. Това е положението оттук нататък. Така ще бъде. Случаят отива на друго ниво и не се нуждаят от нашите услуги.

Двамата със Сампсън напуснахме тържеството в наша чест. Вече не се нуждаеха от нас.