Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (18)

Глава 17

Настъпи предпоследният ден преди Коледа. Не ни беше до празнично настроение. А на Бъдни вечер щяхме да се чувстваме още по-зле.

Никой от нас не можа да се включи в обичайните семейни приготовления за празниците. Това подсили напрежението, на което бе подложен Екипът по спасяване на заложниците. Увеличаваше многократно мъките ни от тягостната задача. Ако Сонеджи нарочно бе избрал празниците, то изборът му беше крайно подходящ. Беше провалил Коледата на всички нас.

Около десет часа сутринта се спуснах пеш по авеню Сорел към къщата на Голдбърг. Междувременно Сампсън се беше изнизал, за да свърши някоя и друга работа по убийствата в Югоизточния квартал. Възнамерявахме да се видим около обяд, за да си споделим ужасиите.

Повече от час разговарях със семейство Голдбърг. Не се справяха добре с мъката. В много отношения бяха по-открити от Катерин и Томас Дън. Джералд и Лори Голдбърг бяха по-строги родители, но силно обичаха сина си. Преди единайсет години лекарите казали на Лори Голдбърг, че не може да има деца. Матката й не била наред. Когато разбрала, че е бременна с Майкъл, направо й се сторило, че е станало чудо. Дали Сонеджи е знаел това? Колко грижливо е подбрал жертвите си? Защо точно Маги Роуз и Майкъл Голдбърг?

Семейство Голдбърг ми позволиха да разгледам стаята на Майкъл и ме оставиха за известно време сам. Затворих вратата и поседнах за малко. Бях направил същото в стаята на Маги.

Стаята на момчето впечатляваше. Съкровищница, пълна с най-съвременна компютърна техника. Дори лабораториите на AT&T не разполагаха с оборудването на Майкъл Голдбърг.

Плакати на Катерин Роуз от филмите й „Табу“ и „Меден месец“, залепени по стените. Над леглото имаше постер на Себастиан Бах, солиста на Скид Роу. В банята на Майкъл висеше снимка на Алберт Айнщайн с изрисувана прическа „пънк“ в бледоморав цвят.

На бюрото на момчето имаше снимка на Майкъл и Маги Роуз, поставена в рамка. Хванати за ръце, двете деца изглеждаха като първи приятели. Какво бе подтикнало Сонеджи? Дали не бе тяхното голямо приятелство?

Никой от семейството не се беше срещал с господин Сонеджи, въпреки че Майкъл им бил говорил много за него. Сонеджи беше единственият човек, побеждавал Майкъл на видеоигрите „Ултима“ и „Супер братя Марио“. Това означаваше, че и самият Сонеджи е голям „мозъчник“, още един вундеркинд. Но не бе позволил на деветгодишното момче да го надвие на видеоигрите дори в името на учителската кауза. Не е пожелал да загуби нито една игра.

Върнах се в библиотеката при семейство Голдбърг и се загледах през прозореца. Това, което последва, напълно обърка и подлуди за дълго време всички ни в този сложен случай на отвличане.

Видях Сампсън да тича по улицата, на която беше къщата на семейство Дън. Всяка негова крачка беше огромна. Хукнах към входната врата и в същия миг Сампсън се появи на моравата. Вземаше финалните метри като футболиста на Сан Франциско Джери Райс.

— Пак ли се обади?

— Не! — поклати глава Сампсън. — Но май е направил фал. Нещо се е случило, Алекс. ФБР го пази в тайна. Добрали са се до нещо. Да вървим.

Полицията беше отцепила района след авеню Сорел почти до Плейтли Бридж Лейн. Половин дузина дървени магарета не позволяваха на пресата да последва колите, които напуснаха къщата на семейство Дън малко след два часа следобед. Сампсън и аз се возехме в третата кола.

Седем минути по-късно трите автомобила хвърчаха през ниските хълмове около Солсбъри в щата Мериленд. Движехме се по криволичещия път към промишления комплекс, закътан в гъста борова гора.

Модерният комплекс изглеждаше безлюден пред Бъдни вечер. Цареше зловеща тишина. Покрити със сняг алеи водеха към трите самостоятелни административни сгради, облицовани с бял камък. Половин дузина коли на местната полиция и линейки вече бяха пристигнали на мистериозното място.

Зад административните сгради имаше други корпуси, които стигаха до залива Чесапийк. Водата му беше кафеникавочервена и изглеждаше замърсена. Яркосиният надпис върху сградите гласеше: „Кад Манифекчъринг, Рейзър/Бектън Груп, Текно-Сфиър“.

До момента не бе казана нито дума за това, което се беше случило в промишления комплекс.

Сампсън и аз се присъединихме към групата, която се отправи към реката. Видяхме четирима агенти на ФБР, които изглеждаха разтревожени. Между промишлената зона и водата се виждаха излинелите от зимата бледожълти стебла на бурени. След тях до реката се простираха десетина метра гола ивица земя. Небето над главите ни бе картоненосиво и заплашваше с още сняг.

По калния бряг полицаи посипваха специален прах, за да открият следи от стъпки. Дали Гари Сонеджи е бил тук?

— Казаха ли нещо? — попитах Джези Фланаган, докато слизахме рамо до рамо по стръмната и кална пътека. Щеше да си похаби хубавите обувки, но тя изглежда не забелязваше.

— Не. Още не. Нито дума! — Беше разстроена, също като нас със Сампсън.

Това бе първата възможност за Екипа да действа като едно цяло. Федералното бюро имаше шанса да сътрудничи с нас. Но го провали. Лош знак. Началото не беше обещаващо.

— Господи, моля те, нека не бъдат тези деца — промърмори Джези Фланаган, когато стигнахме до мястото.

Двама от агентите на ФБР, Рейли и Джери Скорс, стояха на брега на реката. Заваля сняг. Бръснещ студен вятър духаше над металносивата вода, която миришеше на изгорял линолеум. Сърцето ми се беше качило в гърлото. Не виждах нищо на брега.

Агент Скорс произнесе кратка реч, с която, струва ми се, целеше да омекоти реакцията ни.

— Вижте, запазването на пълно мълчание няма нищо общо с вас. Поради широката гласност, която получи случаят, ни помолиха, всъщност ни наредиха да не казваме нищо, докато не се съберем всички. Докато не видим с очите си.

— Какво да видим? — попита Сампсън. — Ще ни кажете ли, по дяволите, какво става? Стига словесна диария.

Скорс махна на един от агентите на ФБР и му каза нещо. Казваше се Макгоуи, от управлението във Вашингтон. Бях го виждал в дома на Дън. Всички мислехме, че той ще замести Роджър Греъм, но слуховете не бяха потвърдени.

Макгоуи кимна на Скорс и пристъпи напред. Беше надут дебеланко с едри зъби и късо подстригана побеляла коса. Приличаше на стар военен пред пенсия.

— Днес, около един часа, местната полиция е открила детски труп, довлечен от реката — обясни Макгоуи. — Няма как да разберат дали е някое от отвлечените деца.

После ни заведе на шейсетина метра по-надолу по калния бряг на реката. Спряхме до купчина пръст, обрасла с мъх и папур. Никой не издаде звук, само острият вятър свистеше над реката.

Накрая разбрахме защо са ни довели тук. Едно малко телце беше покрито със сиви вълнени одеяла от линейката на „Бърза помощ“. Беше най-мъничкият, най-самотният вързоп в цялата Вселена.

Наредиха на един от местните полицаи да ни разкаже подробностите. Заговори с дрезгав треперещ глас.

— Аз съм лейтенант Едуърт Махоуни. Работя в полицията на Солсбъри. Преди около час и двайсет минути, точно тук, един пазач от „Рейзър/Бектън“ открил тялото на момчето.

Приближихме се до одеялата. Тялото беше положено върху пластове трева, изхвърлена от възсолената вода. От лявата страна се чернееше блато, обрасло с лиственица.

Лейтенант Махоуни приклекна до малкото телце. Коляното му в сив униформен панталон потъна в калта. Снегът се вихреше около лицето му и полепваше по косата и бузите му.

Отметна почти благоговейно вълнените одеяла. Приличаше на баща, който нежно буди детето си за ранен риболов.

Само преди няколко часа се бях взирал в снимката на двете отвлечени деца. Пръв проговорих над тялото на убитото дете.

— Това е Майкъл Голдбърг — казах тихо, но ясно. — За съжаление, това е Майкъл. Горкият малък Фъстък.