Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (67)

Глава 66

Очаквахме произнасянето на присъдата над Сонеджи/Мърфи.

На 11 ноември съдебните заседатели се оттеглиха да вземат решение. Върнаха се в залата след три дни, а междувременно се носеха безспирни слухове, че не могат да решат дали обвиняемият е виновен или невинен. Целият свят като че ли бе притихнал в очакване.

Сутринта Сампсън ме взе от къщи и заедно отидохме в съдебната зала. Времето се беше постоплило след краткото застудяване, което предвещаваше настъпването на зимата.

Докато приближавахме авеню „Индиана“, си мислех за Джези. Цяла седмица не бях я виждал. Чудех се дали ще се появи в съда, за да чуе присъдата. Беше ми се обадила. Каза, че е в Северна Каролина. Само това каза. Отново бях самотен и това не ми харесваше.

Джези я нямаше пред сградата на съда. Видях Антъни Нейтън да слиза от сребрист мерцедес. Настъпваше неговият звезден час. Репортерите го накачулиха. Приличаха на ято врабчета, нахвърлили се върху трошички стар хляб.

Журналистите от телевизията и вестниците се опитаха да изкопчат нещо от мен или от Сампсън, преди да успеем да избягаме нагоре по стълбите на съда. И двамата не се натискахме за интервюта.

— Доктор Крос! Доктор Крос, моля ви — извика някой от тях и аз познах пискливия глас на водещата новините в местната телевизия.

Трябваше да спрем. Бяха ни последвали, пред нас също се оказа пълно с репортери. Сампсън изтананика част от „Няма накъде да бягам“ на Марта и групата Ванделас.

— Доктор Крос, смятате ли, че вашите показания могат да помогнат на Гари Мърфи да се измъкне от присъда за предумишлено убийство? Че непреднамерено сте му помогнали да избегне наказанието?

Нещо се скъса в мен.

— Щастливи сме да участваме в „Супер боул“^[1] — заявих аз много сериозно в обективите на няколко миникамери. — Алекс Крос ще се съсредоточи върху играта си. Останалото ще се нареди от само себе си. Алекс Крос благодари на Всевишния за възможността да играе на това ниво. — Надвесих се над репортера, който зададе въпроса. — Разбирате ли какво искам да кажа? Ясно ли е?

Сампсън се усмихна и каза:

— Колкото до мен, все още чакам доходоносно предложение да рекламирам маратонки или газирани напитки.

После продължихме нагоре по стръмните каменни стъпала към федералния съд.

Когато стъпихме в огромното пещероподобно фоайе, равнището на шума можеше спокойно да увреди слуха ни. Всички се бутаха и натискаха, но някак цивилизовано, както официално облечените хора ви бутат в гърба на излизане от „Кенеди Сентър“^[2].

Процесът срещу Сонеджи/Мърфи не бе първият, в който раздвоението на личността стоеше в основата на защитата. Но все пак беше най-нашумелият. Той повдигна емоционалните въпроси за вината и невинността, които хвърляха сянката на съмнение върху решението на съдебното жури… Ако Гари Мърфи беше невинен, как би могъл да бъде осъден за отвличане и убийство? Адвокатът му бе успял да засади семенцето на съмнението в нашите глави.

Горе в залата зърнах Нейтън. По време на заседанията на съда бе постигнал всичко, на което се е надявал.

— Ясно е, че в съзнанието на обвиняемия се борят две личности — беше казал той на съдебните заседатели в заключителната си реч. — Едната от тях е също толкова невинна, колкото всички вие. Гари Мърфи е добър човек. Гари Мърфи е съпруг и баща. Гари Мърфи е невинен!

Проблемът беше труден и представляваше сериозна дилема за съдебните заседатели. Беше ли Гари Сонеджи/Мърфи умел и зъл социопат? Осъзнаваше ли действията си и можеше ли да ги контролира? Имаше ли „съучастник“ в отвличането и в убийството на поне едно от децата? Или от самото начало е действал сам?

Никой не знаеше истината освен, може би, самият Гари. Нито дори експертите психолози. Нито полицията. Нито пресата. Нито аз.

До какво заключение щеше да стигне съдебното жури от „равни по положение“^[3] на Гари?

Първото събитие тази сутрин беше въвеждането на Гари в претъпканата и шумна съдебна зала. В обикновения си син костюм имаше познатия ни чистичък и момчешки вид. Приличаше на банков служител в малко градче, а не на подсъдим в дело за отвличане и убийство.

Чуха се откъслечни аплодисменти, което доказваше, че напоследък дори и похитител може да има своята възхитена публика. Процесът несъмнено се радваше на вниманието на не една перверзна откачалка.

— Кой казва, че в Америка вече няма герои? — попита ме Сампсън. — Харесва им този побърканяк. Личи си в блесналите им очички. Новият усъвършенстван Чарли Менсън^[4], само че вместо превъртяло хипи имаш превъртяло юпи.

— Сина на Линдбърг — напомних му аз. — Дали през цялото време не е целял точно това? Дали не е част от неговия гениален план да се прочуе?

Съдебните заседатели влязоха в индийска нишка в залата. Изглеждаха замаяни и непоносимо напрегнати. Какво ли са решили — по всяка вероятност късно снощи?

Един от тях се препъна, докато заемаха местата си. Падна на едно коляно и останалите след него трябваше да спрат. Този дребен инцидент сякаш подчерта цялата деликатност на процеса.

Погледнах към Сонеджи/Мърфи и ми се стори, че на лицето му се мерна лека усмивка. Дали не станах свидетел на негова дребна грешка? Какви ли мисли препускаха из главата му сега? Каква ли присъда очакваше?

Във всеки случай личността Гари Сонеджи, „Лошото момче“ би оценило иронията на момента. Вече всичко беше готово. Представление, в чийто център беше той. Без значение какво ще се случи, това бе най-големият ден в живота му.

Искам да съм някой!

— Съдебните заседатели стигнаха ли до решение? — попита ги съдийката Каплан, когато седнаха.

Малък сгънат лист хартия мина от ръка в ръка, докато стигна до нея. Лицето й остана непроницаемо, докато четеше решението. После го върна на председателя на съдебното жури. Процесуалната процедура беше процедурно спазена.

Председателят, който остана прав, започна да говори с ясен, но треперлив глас. Казваше се Джеймс Хийкин, петдесет и пет годишен пощенски служител. Червендалестото му, сега на всичкото отгоре и пламнало лице, подсказваше наличието на високо кръвно налягане или просто на напрежение във връзка с процеса.

Той обяви:

— По двете обвинения за отвличане ние признаваме обвиняемия за виновен. По обвинението в убийството на Майкъл Голдбърг ние признаваме обвиняемия за виновен.

Джеймс Хийкин не каза Мърфи, а само „обвиняемия“.

Съдебната зала избухна. Оглушителният шум се отразяваше в каменните колони и мраморните стени. Репортерите препуснаха към телефоните в коридора. Мери Уорнър получи прочувствени поздравления от младите си сътрудници. Антъни Нейтън и екипът му бързо напуснаха залата, като избягваха всякакви въпроси.

Пред залата се разигра една особено трогателна сцена.

Докато охраната извеждаше Гари, жена му Миси и малката му дъщеря Рони се втурнаха към него. Тримата отчаяно се прегърнаха и заридаха на глас.

Никога преди не бях виждал Гари да плаче. Ако това беше представление, то беше поредното му великолепно изпълнение. Ако играеше роля, то тя изглеждаше крайно достоверна.

Не можех да откъсна очи от него, докато двама униформени служители на съда не го откъснаха най-сетне от семейството му и не го отведоха.

Ако разиграваше театър, то той не допусна нито един погрешен жест. Изглеждаше напълно погълнат от жена си и дъщеря си. Нито веднъж не погледна към залата, за да види дали се радва на зрителско внимание.

Изигра го фантастично.

Дали пък Гари Мърфи не беше невинен човек, току-що осъден за отвличане и убийство?