Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (8)

Глава 7

Лъскав черен мотоциклет BMW се провря между ниските крила на градинската врата на „Уошингтън Дей“. Мотоциклетистът показа документите си и го пуснаха да продължи по дългия и тесен път до сивата купчина училищни сгради. Беше единайсет часът.

Беемвето вдигна около шейсет и за секунди се отзова пред административната сграда. Спря плавно, с лекота, почти без да разпилее камъчета от настилката. Мотоциклетистът го откара зад един перленосив мерцедес с дипломатически номер DP101.

Все още върху седалката на мотора, Джези Фланаган свали черната си каска и дългата и руса коса се разпиля по раменете. Изглеждаше на двайсет и пет. Всъщност през лятото бе навършила трийсет и две. Имаше опасност животът да я подмине. Вече се чувстваше древна старица, същинско изкопаемо. Пристигна в училището право от вилата си край едно езеро, където прекарваше първия си отпуск от две години и половина насам.

Това обясняваше облеклото й тази сутрин. Носеше черно кожено яке, протрити черни джинси, вълнени чорапи, широк кожен колан, спортна риза на червени и черни квадрати и износени високи ботуши.

Двама полицаи се втурнаха към нея и застанаха от двете й страни.

— Всичко е наред — успокои ги тя. — Ето картата ми.

След като провериха документа, те бързо се отдръпнаха назад и станаха услужливи.

— Можете да влезете — обади се единият. — Има странична врата след онези храсти, госпожице Фланаган.

Джези Фланаган пусна една приятелска усмивка на двамата полицаи с измъчен вид.

— Знам, че не съм подходящо облечена. Бях в отпуск. Карах мотоциклет, при това доста бързах.

Прекоси напреко грижливо подстриганата морава, покрита с лек скреж, и влезе в административната сграда.

И двамата полицаи не свалиха от нея поглед, докато не я изгубиха от очи. Острият зимен вятър развяваше русата й коса. Определено впечатляваше, дори в мръсните си дънки и високи ботуши. Освен това заемаше много отговорен пост. Разбраха го от картата й. Беше висока класа.

Докато вървеше през фоайето, някой я сграбчи за ръката. Някой пак обсеби част от нея, което бе типично за живота й във Вашингтон.

Виктор Шмид се беше вкопчил в ръката й. Някога, колкото и трудно да си го представяше сега, той й беше партньор. Всъщност, първият й партньор. В момента охраняваше един от учениците в училището.

Виктор беше нисък и вече оплешивяваше. Обличаше се като чиновник. Излъчваше самоувереност, въпреки че нямаше основателна причина за това. Винаги й се беше струвало, че мястото му не е в Службата за охрана. Може би бе по-подходящ в ескорта на дребните служители от дипломатическия корпус.

— Джези, как си? — попита я той почти шепнешком.

Тя си спомни, че той всичко вършеше почти, но никога докрай, и с това ужасно я дразнеше.

Джези Фланаган избухна. По-късно си даде сметка, че когато Шмид я спря, е била на ръба. Не че имаше нужда да му се извинява за реакцията си. Поне тази сутрин. И при тези обстоятелства.

— Вик, знаеш ли, че от това училище две деца са били отвлечени? — озъби му се тя. — Синът на министъра на финансите и дъщеричката на Катерин Роуз. На актрисата Катерин Роуз Дън. Как според теб мога да бъда? Стомахът ми се е свил. Ядосана съм. Освен това умирам от страх.

— Само исках да кажа „здравей“. Здравей, Джези. Знам какво се е случило тук.

Но Джези Фланаган го подмина, донякъде за да се сдържи да не каже още нещо. Беше много притеснена. И не се чувстваше добре. И дяволски напрегната. В претъпканото фоайе на училището потърси две определени лица. Ето ги!

Чарли Чейкли и Майк Дивайн. Нейните агенти. Двамата, на които бе възложила охраната на Майкъл Голдбърг, а също и на Маги Роуз Дън, защото децата винаги ходеха заедно на училище.

— Как можа да се случи? — попита тя на висок глас.

Не й пукаше, че разговорите наоколо секнаха и хората се втренчиха в тях. В глъчката и хаоса на училищното фоайе като че ли се образува черна дупка. Тя понижи глас и започна да ги разпитва какво се е случило до момента. Слушаше внимателно, докато й обясняваха. Очевидно не й хареса това, което чу.

— Разкарайте се оттук! — избухна за втори път. — Изчезвайте веднага! Не искам да ви гледам!

— Нищо не бихме могли да направим — опита се да простира Чарли Чейкли. — Какво да сторим? Боже господи!

Двамата с Дивайн се изнизаха.

Тези, които познаваха Джези Фланаган, можеха да си обяснят емоционалната й реакция. Две деца бяха изчезнали. Беше се случило, докато дежуреха нейни хора. Тя беше прекият началник на Службата за охрана, която отговаряше безопасността на всички важни клечки с изключение на президента, членовете на кабинета и техните семейства, пет-шест сенатори, включително Едуард Кенеди. Беше лично отговорна пред министъра на финансите.

Работеше много усърдно, за да извоюва това доверие и голямата отговорност. И си ги заслужи. Сто работни часа седмично, години без отпуск, никакъв личен живот.

Вече виждаше предстоящото си уволнение. Двама от нейните агенти се бяха издънили царски. Щеше да има разследване, познатия лов на вещици. Джези Фланаган беше на горещия стол. А тъй като бе първата жена на такава длъжност, то и провалът й щеше да бъде главоломен, болезнен и много шумен.

Най-после съзря в тълпата човека, когото търсеше, но се надяваше да не види. Министърът на финансите Джерълд Голдбърг вече беше пристигнал в училището на сина си.

Редом с него стояха кметът Карл Мънроу, Роджър Греъм — агент на ФБР, когото познаваше, и двама чернокожи, които не разпозна веднага. И двамата бяха високи, а единият беше направо огромен.

Джези си пое дълбоко дъх и се устреми към министъра.

— Много съжалявам, Джерълд — прошепна тя. — Сигурна съм, че децата ще бъдат намерени.

— Учител. — Това бе единственото, което можа да изрече Джерълд Голдбърг, и поклати побелялата си глава. Очите му блестяха от влага. — Учител на деца, на малки деца. Как можа да се случи?

Личеше колко е разстроен. Изглеждаше с десет години по-стар от своите четирийсет и девет. Лицето му беше бяло като стените на училището.

Преди да дойде във Вашингтон, Джерълд Голдбърг бе работил във фирмата „Саломон Брадърс“ на Уолстрийт. Беше натрупал двайсет-трийсет милиона през 80-те — години на благоденствие и лудост. Беше умен, опитен и с доказана благоразумност. А по-прагматичен от него не можеше да се намери.

Този ден обаче беше само баща на отвлечено малко момченце и изглеждаше безкрайно уязвим.