Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (41)

Глава 40

Старият хотел „Дюпон“ в центъра на Уилмингтън беше подходящо място за отспиване. Имаше хубав и тих бар. Двамата със Сампсън смятахме кротко да си пийнем по чашка. Не мислехме, че ще имаме компания, затова се изненадахме, когато Джези Фланаган, Клепнър и още няколко агенти от ФБР се присъединиха към нас за по едно питие преди лягане.

Бяхме уморени и разстроени от факта, че за една бройка изпуснахме Гари Сонеджи/Мърфи. За нула време обърнахме по няколко чаши. Всъщност компанията ни допадна. „Екипът“. Развеселихме се, играхме на надлъгваница и изобщо вдигнахме голяма дандания в елегантния бар на хотела. Сампсън и Джези Фланаган се разприказваха по едно време. И той смяташе, че тя е добро ченге.

Най-после приключихме и тръгнахме да си търсим стаите. Бяха ни пръснали из целия хотел.

Джеб Клепнър, Джези и аз се изкачихме по постланото с дебела пътека стълбище към стаите си на втория и третия етаж. В три без петнайсет сутринта хотелът напомняше на мавзолей. По главната улица на Уилмингтън нямаше никакво движение.

Стаята на Клепнър беше на втория етаж.

— Ще погледам малко еротични филми — каза той, преди да се разделим. — Веднага ми се доспива от тях.

— Приятни сънища — пожела му Джези. — В седем във фоайето.

Клепнър изстена и се затътри по коридора към стаята си. Джези и аз се заизкачвахме към горния етаж. Беше толкова тихо, че отвън се чуваше прещракването, когато светофарът сменяше светлините си от зелено на жълто, после на червено.

— Още съм като навита пружина — оплаках се аз. — Пред очите ми е Сонеджи/Мърфи. Две лица, и двете ясно очертани в съзнанието ми.

— И аз съм напрегната. Не мога да се боря срещу природата си. Какво би правил сега, ако си беше у вас?

— Вероятно щях да посвиря на пианото на верандата. И да разбудя махалата с няколко блуса.

Джези се изсмя гръмко.

— Можем да се върнем в бара. Там има пиано. Вероятно е принадлежало на някой от фамилията Дюпон. Ти ще свириш, а аз ще пийна още едно.

— Барманът си тръгна десет секунди след нас. Сигурно вече си е вкъщи, в леглото.

Вече бяхме на третия етаж. Коридорът правеше лека чупка. Табелки на стената указваха номерата на стаите и посоката им. Някои от гостите бяха оставили обувките си пред вратите, за да бъдат лъснати.

— Аз съм в 311 — каза Джези и извади ключа на стаята от джоба на якето си.

— Аз съм в 334. Време е за сън. Утре трябва да сме бодри.

Джези се усмихна и ме погледна в очите. За първи път не знаехме какво да си кажем.

Прегърнах я нежно. Целунахме се в коридора. Отдавна не бях целувал никого по този начин. Всъщност не знам кой започна пръв.

— Много си красива — прошепнах аз, когато устните ни се отделиха.

Изрекох го неволно. Можех да опитам нещо по̀ така, но поне казвах истината.

Джези се усмихна и поклати глава.

— Устните ми са прекалено големи и подпухнали. Сякаш като дете са ме изпъвали по лице. Ти си красив. Приличаш на Мохамед Али.

— Без разлика. След като са му използвали физиономията за боксова круша.

— Е, само малко. За да изглеждаш по-мъжествен. Точно колкото трябва. Имаш хубава усмивка. Усмихни се, Алекс.

Отново целунах тези нейни подпухнали устни. Според мен нямаха грешка.

Много врели-некипели се разправят за това, че черните мъже си падат по бели жени или че белите жени искат да опитат с черни мъже. Джези Фланаган беше умна и изключително привлекателна. Човек, с когото можех да разговарям, чието присъствие ми беше приятно.

Стояхме там, притиснати един към друг в три сутринта. И двамата бяхме пийнали повечко, но не прекалено много. И не ни интересуваха врелите и некипелите. Бяхме просто двама души, самотни, в чужд град, в много странна нощ в живота и на двама ни.

Исках някой да ме прегръща точно сега. Струва ми се, че и Джези това искаше. Погледът й беше ласкав, караше ме да се чувствам уютно. Но в онази нощ всичко беше някак крехко. В ъгълчетата на очите й имаше мрежа от тънички червени вени. Може би и тя все още виждаше Сонеджи/Мърфи. Бяхме тъй близо до залавянето му. Делеше ни някаква си половин крачка.

Изучавах лицето на Джези както не можех да го сторя преди и както никога не съм допускал, че ще го направя. Леко прокарах пръст по бузата й. Кожата й беше гладка и мека. Русата коса беше като копринен дъжд в ръката ми. Парфюмът й беше едва доловим, като диви цветя.

Една мисъл премина през главата ми: „Не започвай нищо, което не можеш да довършиш“.

— Е, Алекс? — повдигна вежди Джези. — Труден въпрос, нали?

— Не и за две умни ченгета като нас — отвърнах аз.

Тръгнахме по коридора и свихме по леката чупка към стая 311.

— Може би трябва още веднъж да помислим — казах аз, докато вървяхме.

— Може би вече съм го направила — прошепна Джези.