Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (29)

Глава 28

Два дни след като се завърнах от Южна Каролина ме събуди шумът на тълпа, събрала се пред къщата ми.

Чувах глъчката от привидно безопасното място — вдлъбнатината във възглавницата ми. В главата ми проблесна: „О, не! Пак е утре!“

Накрая отворих очи. И видях други очи. Деймън и Джанел се бяха вторачили в мен. Изглежда им беше забавно, че мога да спя в такъв момент.

— Това телевизорът ли е, деца? От него ли е тази ужасна врява?

— Не, татко — обади се Деймън. — Телевизорът не е включен.

— Не, татко — повтори Джанел след него. — По-интересно е от телевизията.

Надигнах се и се подпрях на лакът.

— Да не би вие двамата да сте си спретнали шумен купон отвън? А? Това ли се чува от прозореца на спалнята ми?

Децата заклатиха отрицателно глави. Най-сетне Деймън се усмихна, но малкото ми момиченце остана сериозно, дори изглеждаше малко уплашена.

— Не, татко. Не е купон — отговори Деймън.

— Хм. Само не ми казвай, че отново са се довлекли журналисти и репортери от телевизията. Бяха тук само преди няколко часа. Снощи.

Деймън стоеше с ръце на главата си. Прави го, когато е възбуден или притеснен.

— Да, тате, пак са те.

— Писна ми — измърморих на себе си.

— И на мен ми писна — каза Деймън намръщено.

Той май разбираше какво става.

Публично линчуване! Моето.

Отново проклетите репортери и журналисти. Отпуснах се обратно в леглото и се загледах в тавана. Плачеше за боядисване. Мен ме чакаше. Край няма, когато си собственик.

На медиите бе станал известен „фактът“, че аз бях провалил размяната на Маги Роуз Дън. Някой, вероятно ФБР, а може би Джордж Питман, ме беше натопил. Някой вътрешен беше подшушнал лъжливата информация, че действията ни в Маями са били ръководени от моята психологическа преценка за Сонеджи.

Заглавие в едно известно списание гласеше: „Вашингтонски полицай загуби Маги Роуз!“ В интервю по телевизията Томас Дън беше казал, че ме държи лично отговорен за несполучливо извършената операция по освобождаването на дъщеря му във Флорида.

Оттогава бях тема на редица предавания и уводни статии. Нито едно не беше благосклонно, нито пък почиваше на фактите.

Ако с нещо бях провалил размяната, щях да приема критиките. Мога да понеса отговорността. Но не беше вярно. Във Флорида си бях заложил живота.

Непременно трябваше да разбера защо Гари Сонеджи поиска аз да извърша размяната. Защо станах част от плана му? Защо беше избрал тъкмо мен? Докато не разберях, нищо не можеше да ме накара да се откажа от случая, пък каквото ще да разправя Фюрера и каквото ще да ми направи.

— Деймън, отиваш на верандата — наредих аз. — И казваш на репортерите да изчезват. Да се разкарат оттук. Ясно ли е?

— Да. Да се махат!

Усмихнах му се. Детето усети, че се мъча да се справя с положението по възможно най-добрия начин. Също ми се усмихна. Най-после и Джанел се усмихна и хвана брат си за ръка. Станах от леглото. Стана им ясно, че назряват събития. И така си беше.

Затътрих се към верандата. Канех се да поговоря с тези пред къщата.

Не се обух, нито си сложих риза. Сетих се за безсмъртния възглас на Тарзан: „Ааееяяяаа!“

— Как сте, приятели, в тази хубава зимна утрин? — попитах ги аз, като се изтъпанчих пред тях само по широки памучни панталони. — Някой да иска още кафе или сладкиши?

— Детектив Крос, Катерин Роуз и Томас Дън ви обвиняват, че сте направили грешка във Флорида. Снощи господин Дън даде още едно изявление по този въпрос.

Някой ми подаде сутрешен вестник, безплатно. Да, все още бях жертвеният агнец на седмицата.

— Разбирам разочарованието на семейство Дън след случилото се във Флорида — казах спокойно. — А чашите си от кафе хвърляйте по двора, както и досега. После ще почистя.

— Признавате ли, че сте допуснали грешка? — обади се някой. — Дали сте откупа, без да видите първо Маги Роуз?

— Не. Не признавам. Във Флорида и Южна Каролина нямах никакъв избор. Единствено можех да избирам дали да се срещна с човека или да откажа. Вижте, когато сте в белезници и другият има оръжие, предимствата не са на ваша страна. Допълнителен проблем е, когато подкреплението закъснее.

Като че ли нищо не бях казал.

— Детектив Крос, нашите източници твърдят, че решението вие да предадете откупа е било лично ваше — обади се още някой.

— Защо сте се домъкнали тук и сте се разположили на моравата ми? — попитах аз този глупак. — Защо идвате да уплашите семейството ми? Да безпокоите съседите? Не ме интересува какво ще пишете за мен, но ще ви кажа едно — представа си нямате какво, по дяволите, става. По този начин може да изложите на опасност отвлеченото момиче.

— Жива ли е Маги Роуз Дън? — провикна се някой. Обърнах се и влязох вкъщи. Да се научат. Да разберат, че трябва да се уважава правото на всеки да бъде оставен на мира.

— Хей, Фъстъчено масло. Кво става? — приветства ме по-късно същата сутрин друга, много по-различна тълпа.

Мъже и жени се бяха наредили на опашка по трима пред църквата „Сейнт Антъни“ на Дванайсета улица. Бяха гладни и им беше студено. От вратовете им не висяха скъпи фотоапарати.

— Хей, Фъстъчено масло, видях те по телевизията. Да не си станал филмова звезда? — провикна се някой.

— Да, по дяволите. Не ми ли личи?

През последните няколко години двамата със Сампсън помагахме в кухнята за бедни към „Сейнт Антъни“. Два-три пъти седмично. Захванах се с това заради Мария, която се занимаваше с благотворителност в енорията. След смъртта й продължих от чисто егоистични подбуди: тази работа ме караше да се чувствам добре. Сампсън посреща хората, дошли да получат обяд, на входната врата. Прибира им номерцата, които са раздадени, за да има ред на опашката. А и видът му е спирачка за всеки, намислил да създава безредици.

Аз отговарям за реда вътре в столовата. Наричат ме „Фъстъченото масло“. Джими Мур, готвачът, е убеден, че фъстъченото масло е страшно хранително. Наред с яденето, което обикновено се състои от хляб, два вида зеленчуци, месо или риба и десерт, всеки желаещ може да получи и бурканче с фъстъчено масло. Всеки Божи ден.

— Хей, Фъстъчено масло. Хубаво ли е днес фъстъченото масло? Надявам се, че е марка „Скипи“, а не онова лайно „Питър Пан“.

Усмихнах се широко на познатите негодяи от тълпата. Носът ми усети обичайните миризми на немити тела, лош дъх и вкиснат алкохол.

— Не знам какво е менюто за днес.

Редовните посетители познават двама ни със Сампсън. Повечето знаят, че сме полицаи. На някои дори им е известно, че съм психоаналитик, защото давам консултации във фургона зад кухнята. На вратата й имаше надпис: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ. Влизай, дявол да те вземе.“

Джими Мур поддържа много добре столовата. Твърди, че е най-голямата кухня за бедни на Източното крайбрежие. Храним около хиляда и сто човека на ден. Сервирането започва в десет и петнайсет и приключва в дванайсет и трийсет. Ако дойдеш една минута след 12,30, оставаш гладен. Дисциплината, макар и в скромни граници, е част от реда в „Сейнт Антъни“.

Не се допускат пияни или очевидно дрогирани. От теб се очаква да се държиш добре по време на храна. Разполагаш с десет минути да се наядеш, защото вън на студа чакат още гладни. Всеки се ползва с уважение и почит. На никого не се задават въпроси. Ако чакаш на опашка, получаваш храна. Обръщат се към теб с „господин“ или „госпожа“ и персоналът от доброволци е добре обучен в това. Новите се приучват да се усмихват, докато сервират или раздават номерца.

Около дванайсет отвън се чу тупурдия. Чух Сампсън да крещи. Нещо ставаше.

Хората от опашката викаха и псуваха на висок глас. После Сампсън извика за помощ:

— Алекс! Излез!

Изтичах навън и веднага разбрах какво става. Стиснах здраво юмруци. Пресата отново ни беше открила. По-скоро мен.

Двама пъргави оператори снимаха хората от опашката. А това никак не се харесваше. Съвсем разбираемо. Тези хора се опитваха да запазят и последните останки от самоуважението си и не искаха да ги гледат по телевизията как стоят на опашка за купичка безплатна супа.

Джими Мур е як и груб ирландец, който някога работеше с нас във вашингтонската полиция. Вече беше навън и всъщност той вдигаше най-много шум.

— Шибани мръсни копелета! — изведнъж взех да крещя и аз. — Някой да ви е канил тук? Оставете тези хора на мира. Оставете ни спокойно да раздадем храната.

Фотографите спряха да снимат и се втренчиха в мен. Също Сампсън и Джими Мур. А и повечето от хората на опашката. Журналистите не си тръгнаха, но се дръпнаха назад. Някои пресякоха Дванайсета улица и ми стана ясно, че ще ме чакат да изляза.

Ние тук раздаваме обяд на хората, мислех си аз, докато наблюдавах репортерите и фотографите, които ме чакаха в градинката отсреща. На кого служат тези в днешно време, освен на богатите компании и фамилии, мамка им мръсна?

Гневен ропот се надигна около нас.

— Гладни сме и е студено. Нека се нахраним. Имаме право да ядем — изкрещя някой от опашката.

Върнах се вътре. Продължихме да раздаваме храната. Отново бях „Фъстъченото масло“.