Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (49)

Глава 48

През останалата част от деня го ударих на живот. Чувствах се малко безотговорен, но ми се отрази добре. От време на време можеш да качиш на раменете си бремето на целия свят, стига да знаеш как да го свалиш.

Докато карах към затвора „Лортън“, грееше слънце, но температурите бяха смразяващи. Небето беше ярко, почти ослепително синьо. Красиво и изпълнено с надежда. Жалката лъжовност на живота през деветдесетте.

Пътувах и мислех за Маги Роуз Дън. Стигнах до заключението, че вече е мъртва. Баща й сипеше огън и жупел от медиите. Не можех да го упрекна. Разговарях няколко пъти по телефона с Катерин Роуз. Тя не беше изгубила надежда. Каза ми, че „усеща“, че малкото й момиченце е живо. Нищо по-тъжно не бях чувал.

Опитах се да се подготвя за Сонеджи/Мърфи, но бях разсеян. Пред очите ми продължаваха да изникват картини от изминалата нощ. Трябваше да си напомням, че вече е ден и карам кола през натовареното движение на Вашингтон и че съм на работа.

Точно тогава ме осени бляскаво хрумване — теория за Гари Сонеджи/Мърфи, която можеше да се провери и изглеждаше съвсем разумна от психологична гледна точка.

Това ми помогна да се съсредоточа, когато пристигнах в затвора. Отведоха ме на шестия етаж при Сонеджи. Той ме чакаше. Имаше вид на немигнал цяла нощ. Беше ред аз да поема инициативата.

Работих върху него цял час, ако не и повече. Притиснах го силно, доста по-силно от всеки друг мой пациент.

— Гари да си намирал в джобовете си квитанции от хотели, ресторанти и магазини, без да си спомняш, че си похарчил тези пари?

— Откъде знаеш? — Очите му блеснаха, като чу въпроса. По лицето му се изписа облекчение. — Хубаво направих, като им казах, че искам ти да бъдеш моят лекуващ лекар. Не искам да виждам повече доктор Уолш. Само знае да ми предписва хлоралхидрат.

— Не съм убеден, че идеята ти е добра. Аз съм психолог, а не психиатър като доктор Уолш. Освен това съм от екипа, който те арестува.

Той поклати глава.

— Знам всичко това. Но ти единствен ме изслушваш, преди да правиш заключения. Знам, че ме мразиш, задето съм отвлякъл двете деца и заради другите неща, които се предполага, че съм извършил. Но ти поне ме изслушваш. Уолш само се прави, че ме слуша.

— Трябва да продължиш да се срещаш с доктор Уолш — казах аз.

— Дадено. Вече започвам да схващам как стават работите тук. Само, моля те, не ме оставяй сам в тази адска дупка.

— Няма. Ще бъда с теб оттук нататък. Ще продължим да разговаряме както досега.

Помолих Сонеджи/Мърфи да ми разкаже за детството си.

— Не си спомням кой знае какво. Това необичайно ли е?

Искаше да говори. В моите ръце, на моята преценка бе оставено да реша дали чувам истината или поредица от старателно конструирани лъжи.

— За някои хора е нормално да не си спомнят. Понякога нещата се избистрят, докато говориш за тях, когато ги обличаш в словесна форма.

— Фактите и цифрите са ми известни. Значи така. Дата на раждане — двайсет и четвърти февруари хиляда деветстотин петдесет и седма. Място на раждане Принстън, щата Ню Джърси. И други такива. Макар че понякога ми се струва, че съм наизустил тези неща, докато съм растял. Случвало ми се е да не мога да разгранича съня от реалността. Не знам кое какво е. Наистина не знам.

— Опитай се да ми разкажеш първите си спомени.

— Нищо весело няма в тях — отговори той. — Винаги съм страдал от безсъние. Не можех никога да спя повече от час-два наведнъж. Не си спомням някога да не съм се чувствал уморен. И потиснат. Като че ли цял живот съм се опитвал да се измъкна от някаква дупка. Не че искам да ти върша работата, но трябва да призная, че нямам високо мнение за себе си.

Всичко, което знаехме за Гари Сонеджи, обрисуваше напълно противоположна личност: много енергичен, оптимистично настроен, с изключително високо мнение за себе си.

Гари продължи да ми описва едно ужасно детство, включващо физическо насилие от страна на мащехата, докато е бил още съвсем малък. И сексуално насилие от баща му, като поотраснал. Все повтаряше как се е мъчил да се откъсне от напрежението и конфликтите, които са го заобикаляли. Мащехата му дошла да живее при тях с двете си деца през 1961 година. Гари бил на четири години и вече изпадал в мрачни настроения. После станало още по-лошо. Но колко по-лошо, все още не желаеше да ми каже.

Като част от изследванията, направени от доктор Уолш, Сонеджи/Мърфи бе преминал през теста на Вехслер, многофазовия личностен тест на Минесота^[1] и тестовете на Роршах. Областта, в която бе постигнал невероятно високи резултати, беше творческата. Това се проверява чрез довършване на изречения. Беше отбелязал високи резултати и при устните и писмените отговори.

— Какво друго, Гари? Опитай се да се върнеш колкото може по-назад. Мога да ти помогна само ако те опозная по-добре.

— Винаги са ми се губили часове. Време, което не си спомням — продължи той.

Лицето му все повече се стягаше, докато говореше. Вените по врата му се издуха. Пот застича от челото му.

— Наказваха ме, защото не можех да си спомня…

— Кой? Кой те наказваше?

— Най-често мащехата ми.

Това означаваше, че повечето от пораженията са били нанесени, докато е бил съвсем малък. Когато мащехата го е приучвала на послушание.

— Тъмна стая — рече той.

— Какво ставаше там? Каква беше тази стая?

— Тя ме затваряше в нея, долу в мазето. В мазето на нашата къща. Почти всеки ден.

Беше започнал да диша учестено. Минаваше през мъчително изживяване — състояние, което бях наблюдавал многократно при жертви на насилие като деца. Затвори очи. Припомняше си. Виждаше миналото, към което никак не искаше да се връща.

— Какво се случваше в мазето?

— Нищо… нищо не се случваше. Просто непрекъснато ме наказваха. Оставяха ме съвсем сам.

— Колко дълго те държаха долу?

— Не знам… Не мога да си спомня всичко!

Леко отвори очи. Наблюдаваше ме през клепачите.

Не знаех колко още може да издържи. Трябваше да внимавам, да му помагам да се справи с по-тежките моменти от спомените, да му внушавам, че ме боли за него, че може да ми се довери, че го слушам.

— По цял ден ли те оставяха там? Преспивал ли си в мазето?

— А, не. Не. Много по-дълго. Така че повече да не забравям. Да бъда добро момче. Да не съм вече лошо момче.

Погледна ме и млъкна. Усетих, че очаква да чуе нещо от мен.

Опитах се да го похваля, което ми се стори най-подходящо.

— Добре беше, Гари, добро начало. Знам колко ти е трудно.

Гледах възрастния мъж и си представях малкото момче, заключено в тъмното мазе. Всеки ден. Със седмици, които са му се стрували дори по-дълги. Сетих се за Маги Роуз Дън. Възможно ли е да я държи някъде и тя да е още жива? Трябваше да измъкна от съзнанието му най-мрачните тайни и то много по-бързо, отколкото обикновено се прави при терапия. Катерин Роуз и Томас Дън заслужаваха да узнаят какво се е случило с малкото им момиченце.

Какво стана с Маги Роуз, Гари? Спомняш ли си Маги Роуз?

Рискован момент в нашите сеанси. Ако реши, че не съм вече неговият „приятел“, може да се уплаши и да откаже да се срещаме. Може да се затвори в себе си. Имаше опасност дори от пълен психотичен колапс. Да изпадне в кататонично състояние. Тогава всичко щеше да е загубено.

Трябваше да продължа да хваля Гари за усилията му. Беше важно да очаква посещенията ми с нетърпение.

— Това, което ми разказа досега, е изключително полезно — рекох. — Наистина се справи добре. Впечатлен съм от усилията, които положи, за да си спомниш.

— Алекс — обърна се той към мен, когато се приготвих да тръгвам, — заклевам се в Бога, не съм извършил нищо лошо. Моля те, помогни ми.

За този следобед беше предвиден полиграфски тест. Самата мисъл за детектора на лъжата притесняваше Гари, но той се закле, че ще се подложи на него.

Каза, че ако искам, мога да остана и да видя резултатите. Аз много исках.

Операторът беше изключително добър. Специално за този тест от Вашингтон. Щяха да зададат на Гари осемнайсет въпроса, петнайсет от тях бяха „контролни“. Останалите три щяха да определят резултатите от теста.

Срещнах се с доктор Кампбел около четирийсет минути след като Сонеджи/Мърфи беше отведен към полиграфа. Кампбел беше много развълнуван, лицето му пламтеше. Сякаш беше тичал от мястото, където се извършваше тестът. Нещо важно се бе случило.

— Получи възможно най-високия резултат — съобщи ми той. — Издържа го с отличие. Плюс десет. Гари Мърфи може би казва истината.