Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (7)

Глава 6

Районът, в който се намираше частното училище, малко ни респектира двамата със Сампсън. Друг свят в сравнение с училищата и хората в Югоизточния квартал.

Бяхме единствените чернокожи във фоайето на „Уошингтън Дей“. Чувал съм, че тук учат деца на дипломати от Африка, но не видях нито едно. Само групички от шокирани учители, ученици, родители и полиция. На зелената площ пред училището и във фоайето много от хората плачеха, без да се смущават.

Две малки деца бяха отвлечени от едно от най-престижните частни училища във Вашингтон. Както чух, това бил един тъжен и трагичен ден за всички. „Нека бъде така“ — казах си аз. — „Просто си върши работата“.

Започнахме с рутинната полицейска работа. Опитахме се да потиснем яростта, която ни обзе, но не беше лесно. Продължавах да виждам тъжните очи на малкия Мустаф Сандърс. Един униформен полицай ми каза, че ни викат в директорския кабинет. Шефът Питман ни чакаше там.

— Спокойно — посъветва ме Сампсън. — Пази си силите за някой друг път.

Джордж Питман обикновено идва на работа със сив или син костюм. Обожава ризите на тънки райета и вратовръзки на сребристи и сини ивици. Обувките и коланът му са от „Джонсън & Мърфи“. Побелялата му коса винаги е пригладена назад и покрива острото му теме като каска. Наричаме го Босът на босовете, Дучето, Фюрера, Свинския задник…

Мисля, че знам кога започнаха неприятностите ми с него. След като „Уошингтън Поуст“ публикува статията си за мен. В нея се говореше, че съм доктор по психология, но работя в отдела за убийства. Бях обяснил на репортера защо продължавам да живея в Югоизточния квартал. Казах му: „Там се чувствам добре. Никой няма да ме изхвърли от собствената ми къща“.

Всъщност, струва ми се, че заглавието на статията най-много вбеси Фюрера (и някои други от отдела). Докато събираше материала, младият журналист интервюира и баба ми. Навремето Нана беше учителка по английски и впечатлителният младок я беше слушал с отворена уста. А тя му запълнила главата с разсъждения за традиционализма на чернокожите. По логиката на това, че са традиционалисти, те щели да бъдат последните от Юга, които да се откажат от религията, моралните норми и дори официалните обноски. Казала, че съм истински южняк, защото съм роден в Северна Каролина. Освен това го попитала защо идеализираме полупсихясалите детективи от филмите, телевизията, книгите и вестниците.

Заглавието на статията, изписано над снимката с мрачната ми физиономия, гласеше: „Последният джентълмен от Юга“. Историята създаде сериозни проблеми в нашия и без това изнервен отдел. Най-много се почувства засегнат Фюрера Питман. Не мога да го докажа, но според мен зад статията стоеше някой от кметството.

Почуках на вратата на директорския кабинет и двамата със Сампсън влязохме. Преди да успея да отворя уста, Питман вдигна дясната си ръка и ми направи знак да мълча.

— Крос, първо чуй какво ще ти кажа — приближи се той до нас. — От това училище са отвлечени деца. Това е похищение от голямо значение…

— Наистина много неприятно — прекъснах го аз. — За съжаление обаче един убиец се е развихрил в района на Кондън Терас и Лангли. Вече втори път. До момента шест души са мъртви. Сампсън и аз ръководим групата, която разследва случаите. Всъщност групата сме ние двамата.

— Уведомен съм за ситуацията в Кондън и Лангли. Вече съм взел необходимите мерки. Има кой да се погрижи — отговори Питман.

— Гърдите на две негърки са били отрязани тази сутрин. Завързал ги е за леглата и ги е обръснал. Беше ли уведомен за това? — попитах. — Тригодишно момченце е било убито!

Пак се бях разкрещял. Погледнах към Сампсън и видях, че клати глава.

Няколко учители вдигнаха очи към нас.

— Отрязани са гърдите на две млади негърки — повторих аз, да не би да не са ме чули. — Тази сутрин из града се разхожда някой с женски гърди в джоба си.

Питман махна с ръка към стаята на директора. Искаше да влезем там само двамата. Поклатих глава. Държа да имам свидетели, когато разговарям с него.

— Знам какво си мислиш, Крос — понижи той глас и застана плътно до мен. Лъхна ме остра миризма на цигари. — Мислиш, че ти имам зъб и само чакам сгоден случай да ти го върна. Не е вярно. Знам, че си добро ченге. Знам, че сърцето ти е на мястото си — в повечето случаи.

— Не, не знаеш какво си мисля. Ето за какво си мисля! Шестима негри са вече мъртви. Откачен сериен убиец се разхожда на свобода. Развилнял се е, точи зъби за още. Две бели деца са отвлечени и това е ужасно. Ужасно! Но аз вече разследвам онзи шибан случай!

Изведнъж Питман ме ръгна с показалеца си. Лицето му бе доматеночервено.

— Аз решавам с кои случаи да се заемеш! Аз решавам! Ти имаш опит в преговорите с похитителите. Психолог си. Изпратихме други хора в Лангли и Кондън. Освен това кметът Мънроу изрично помоли ти да се заемеш със случая.

Ето какво било. Сега всичко ми стана ясно. Нашият кмет се беше намесил. Аз бях в дъното на всичко.

— Ами Сампсън? Остави поне него да се занимава с другия случай.

— Ако имаш оплаквания, обърни се към кмета. И двамата ще работите по отвличането. Засега това е всичко.

Питман ни обърна гръб и се отдалечи. Трябваше да се заемем със случая Дън-Голдбърг независимо дали ни харесваше или не. Не ни харесваше.

— Може би трябва просто да се върнем в къщата на Сандърс — предложих на Сампсън.

— Май на никого няма да липсваме тук — съгласи се той.