Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (2)

Глава 1

Рано сутринта на 21 декември 1992 година аз представлявах въплъщение на доволството на остъклената веранда в къщата ни на Пета улица във Вашингтон. В малкото тясно помещение бяха разхвърляни мухлясали зимни палта, работни ботуши и осакатени детски играчки. Не ми пукаше. Бях си у дома.

Свирех Гершуин на леко раздрънкания стар роял. Едва минаваше пет сутринта и на верандата бе студено като в хладилна камера. Бях готов на някои жертви заради „Един американец в Париж“.

Телефонът в кухнята издрънча. Може би съм спечелил джакпота на лотарията и снощи са забравили да ми се обадят. Редовно играя напук на лошия късмет.

— Нана? Ще се обадиш ли? — извиках от верандата.

— За теб е. Можеш и сам да го вдигнеш — отговори сприхавата ми баба. — Няма смисъл аз да ставам. В моя речник „няма смисъл“ означава „глупост“.

Не го каза точно така, ами нещо подобно. Както винаги.

Закуцуках към кухнята с още вдървените си от ранното ставане крака, настъпвайки играчките. Бях на трийсет и осем. Дето има една приказка, ако знаех, че ще живея толкова дълго, щях по-добре да се погрижа за себе си.

Беше моят партньор Джон Сампсън. Знаеше, че вече съм буден. Сампсън ме познава по-добре и от децата ми.

— Добро утро, шоколадче. Станал си, нали? — попита той.

Нямаше нужда да се представя. Със Сампсън сме приятели от деветгодишна възраст, когато заедно крадяхме от магазина на Парк на ъгъла. По онова време и през ум не ни минаваше, че старият Парк би ни застрелял за един откраднат пакет „Честърфийлд“. Мама Нана би се отнесла дори по-зле с нас, ако знаеше за престъпното ни забавление.

— И да не бях, вече съм — отговорих аз. — Кажи ми нещо хубаво.

— Станало е още едно убийство. Изглежда пак е нашето момче — съобщи Сампсън. — Чакат ни. Половината от свободния свят вече е там.

— Много е рано за трупове — измърморих аз. Усетих, че стомахът ми се обръща. Не ми се искаше денят да започне по този начин. — По дяволите!

Мама Нана вдигна очи от димящия си чай и рохките яйца. Хвърли ми един от възпитателните си властни погледи. Вече се беше облякла за училището, в което продължаваше да работи доброволно на седемдесет и девет годишна възраст. Сампсън продължи да ми съобщава кървавите подробности от първите убийства за деня.

— Мери си думите, Алекс — каза Нана. — Моля те, мери си думите, ако възнамеряваш да живееш в тази къща.

— Ще бъда там след десет минути — казах на Сампсън, а после се обърнах към Нана. — Къщата е моя.

Тя изпъшка като че ли за първи път чуваше тази страшна новина.

— Още едно ужасно убийство на Лангли Терас. Изглежда убива за удоволствие. Боя се, че такава ще излезе работата — обясних й аз.

— Много лошо — каза мама Нана. Кротките й кафяви очи се впиха в моите. Бялата й коса приличаше на покривчиците, които слагаше по столовете в дневната. — Жалко, че политиците допуснаха този град да стане толкова отвратителен. Понякога си мисля, че трябва да се преместим от Вашингтон, Алекс.

— Понякога и аз си мисля същото — отговорих аз, — но вероятно ще издържим.

— Да, черните издържат на всичко. Ние сме вироглави. Винаги страдаме безмълвно.

— С „безмълвното“ не съм съгласен — отбелязах аз.

Реших да облека старото си спортно сако. Имаше убийство, което означаваше, че ще се срещам с бели хора. Върху него навлякох топлото си зимно яке. Беше по-подходящо за квартала.

Върху бюрото до леглото ми стоеше снимката на Мария Крос. Преди три години жена ми бе убита в улична престрелка. Това убийство, както и повечето убийства в Югоизточния квартал^[1], не беше разкрито.

На излизане от кухнята целунах баба си. Правя го от осемгодишна възраст. Винаги си казваме довиждане, в случай че не се видим никога вече. Така е от почти трийсет години — от момента, в който Мама Нана ме прибра и реши да направи от мен човек.

Направи ме детектив от отдел „Убийства“ с докторат по психология. Детектив, който живее и работи в гетата на Вашингтон.