Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (58)

Глава 57

През следващите две седмици се срещах шест пъти със Сонеджи/Мърфи. Повече не ме допусна до себе си, въпреки че твърдеше, че не е така. Нещо се промени. Загубих го. Загубих и двамата.

На 15 октомври федералният съдия нареди поредното временно отлагане на процеса по отвличането. Това беше краят на многобройните опити на адвоката на Сонеджи/Мърфи, Антъни Нейтън, да забави започването му.

Само за една седмица — удивителна бързина за този вид сложни юридически маневри, съдията Линда Каплан отказа молбите на защитата. Върховният съд също отказа съдебно разпореждане за отлагане на процеса. По трите телевизионни мрежи Нейтън нарече Върховния съд „добре организирана банда за линчуване“. Пред пресата заяви, че фойерверките тепърва ще започнат. Създаде подходящо настроение към процеса.

На 27 октомври процесът „Щатът срещу Мърфи“ започна. В девет без пет същата сутрин двамата със Сампсън пътувахме към задния вход на сградата на Федералния съд на авеню „Индиана“. Опитвахме се, доколкото беше възможно, да се движим инкогнито.

— Искаш ли да загубиш малко пари? — попита ме Сампсън, когато завихме по „Индиана“.

— Надявам се, че не искаш да се обзаложим за изхода на процеса?

— Че какво друго, сладурче? Така времето минава по-бързо.

— Как ще се обзаложим?

Сампсън запали цигара и победоносно запуфка.

— Ами… Аз казвам, че ще го пратят в „Сейнт Елизабет“ или някоя друга болница за душевноболни престъпници.

— Искаш да кажеш, че нашата правораздавателна система не работи добре?

— Убеден съм в това с всяка клетка от съществото си. Особено в този случай.

— Добре. Аз пък казвам, че ще го признаят за виновен за двете отвличания и виновен за преднамерено убийство по особено жесток начин.

Сампсън отново изпусна победоносно дим.

— Сега ли ще платиш? Устройва ли те загуба от петдесет долара?

— Става. Обзаложихме се.

— Чудесно. Умирам да ти прибирам и малкото, което имаш.

На Трета улица около две хиляди души се тълпяха пред главния вход на съда. Около двеста бяха вече вътре, като репортерите заемаха седемте първи редици. Прокурорът се беше опитал да забрани достъпа на пресата, но му бе отказано.

Някой беше отпечатал плакати „Маги Роуз е жива!“, които се виждаха навсякъде.

Вътре в залата хората държаха рози в ръцете си. По „Индиана“ доброволци раздаваха безплатно рози. Други продаваха възпоменателни знаменца. Най-популярни бяха малките свещички, които хората палеха по прозорците си в памет на Маги Роуз.

Шепа репортери чакаха при задния вход, който се използва за всякакви доставки, а и някои по-срамежливи съдии и адвокати влизаха през него. Повечето препатили ченгета, които не понасят тълпата, също го предпочитат.

Веднага пред нас със Сампсън изникнаха микрофони. Замигаха телевизионни камери. Вече нищо не ни смущаваше.

— Детектив Крос, вярно ли е, че ФБР ви е отстранило от случая?

— Не. Отношенията ми е ФБР са много добри.

— Продължавате ли да посещавате Гари Мърфи в „Лортън“?

— От вашата уста звучи, сякаш си правим любовни срещи. Е, още не ходим сериозно. Включен съм в екипа от лекари, който се занимава с него.

— Има ли някакви расови аспекти в този случай, що се отнася до вас?

— Струва ми се, че в много от случаите има расови аспекти. Тук обаче няма.

— Другият детектив? Детектив Сампсън? Съгласен ли сте, сър? — попита издокаран млад репортер с папийонка.

— Ти си „сър“. Не виждаш ли, че влизаме през задната врата? Ние сме хора за задната врата — ухили се Сампсън пред камерата, но не си свали очилата.

Най-после се добрахме до служебния асансьор и се опитахме да попречим на репортерите и те да се вмъкнат. Не беше лесно.

— Носи се упорит слух, че Антъни Нейтън ще пледира за временна невменяемост. Вашият коментар?

— Не знам. Попитайте Антъни Нейтън.

— Детектив Крос, ще дадете ли показания, че Гари Мърфи не е невменяем?

Старите врати най-сетне се затвориха и асансьорът се понесе нагоре към седмия етаж. В занаята го наричат „Седмото небе“.

Седмият етаж никога не е бил по-тих или по-охраняван. Нямаше я обичайната суматоха от полицаи, малолетни престъпници и техните семейства, закоравели рецидивисти, адвокати и съдии. Цареше ред. Очакваше ни голям процес. „Процесът на века“. Не целеше ли това Гари Сонеджи?

При липсата на хаос сградата на съда приличаше на старец, който се събужда сутринта. На дневната светлина, която се процеждаше от продълговатите катедрални прозорци от източната страна, ясно се виждаха всички бръчки и петна по лицето му.

Пристигнахме в момента, когато в залата влезе прокурорът. Мери Уорнър беше дребна трийсет и шест годишна прокурорка от Шести съдебен окръг. Предполагаше се, че е достоен противник на защитника Антъни Нейтън. Също като него и тя не познаваше вкуса на поражението, поне не беше изгубила нито едно значително дело. Имаше блестяща репутация за неуморна и безпогрешна работа по подготовката на обвиненията си. В съда се държеше много убедително. Един неин опонент, загубил делото, беше казал: „Прилича на игра на тенис с някой, който винаги ти връща топката. Използваш най-добрият си удар — връща ти го. Отново — пак ти го връща. Рано или късно те удря в земята.“

Предполагаше се, че Мери Уорнър е била посочена от Джерълд Голдбърг, а той можеше да си избере всеки прокурор. Беше я предпочел пред Джеймс Дауд и другите фаворити за този процес.

Карл Мънроу също беше тук. Кметът Мънроу не може да остане далеч от събитието. Забеляза ме, но не дойде при мен, а само ми пусна една от патентованите си усмивки от другия край на просторната зала.

Ако досега не съм бил наясно какво е отношението му към мен, вече нямаше мърдане. Назначаването ми за началник на отдел щеше да е последното ми повишение. Направиха го, за да докажат, че са направили добър избор, включвайки ме в състава на Екипа по спасяване на заложниците, за да узаконят това решение и да пресекат всички възможни въпроси за поведението ми в Маями.

Големите новини във Вашингтон до началото на процеса бяха, че лично министърът на финансите Голдбърг участва в подготовката на обвинителния акт. Също, че Антъни Нейтън е адвокатът на защитата.

„Уошингтън Поуст“ нарече Нейтън „нинджа в съда“. От деня, в който бе ангажиран от Сонеджи/Мърфи, той не слизаше от първите страници на вестниците. Нейтън беше една от темите, по които Гари отказваше да разговаря с мен. Веднъж спомена: „Имам нужда от добър адвокат, нали? Господин Нейтън ме убеди. Ще убеди и съдебните заседатели. Много е хитър, Алекс.“ Хитър?

Попитах Гари дали Нейтън е умен като него. Гари се усмихна и каза: „Защо все твърдиш, че съм умен, когато всъщност не съм? Ако бях толкова умен, щях ли да съм тук?“ Нито веднъж през изминалите седмици не се беше отклонил от личността на Гари Мърфи. Освен това отказа да бъде хипнотизиран отново.

Наблюдавах суперадвоката на Гари, Антъни Нейтън, докато надуто обикаляше в предната част на съдебната зала. Със сигурност страдаше от маниакални идеи. Беше широко известен с това, че вбесява свидетелите по време на кръстосания разпит. Дали Гари е имал това предвид при избора си на адвокат? Какво ги беше привлякло един към друг?

В някои отношения бяха естествена двойка — един почти луд защитава друг луд. Антъни Нейтън вече бе обявил публично: „Това ще бъде цирк. Цирк или правосъдие от Дивия запад! Обещавам ви го. Могат да продават билети по хиляда долара.“

Пулсът ми се ускори, когато най-сетне приставът застана пред присъстващите и призова за тишина.

В другия край на залата зърнах Джези. Беше облечена както подобава на голяма клечка, каквато е всъщност в Службата. Костюм на тънко райе, високи токове и лъскаво черно куфарче. Видя ме и подбели нагоре очи.

В противоположния край на залата седяха Катерин Роуз и Томас Дън. Тяхното присъствие внесе известна атмосфера на призрачност. Не можех да не се сетя за Чарлс и Ан Мороу Линдбърг и за световно нашумелия процес за отвличане, състоял се преди шейсет години.

Съдията Линда Каплан беше известна като красноречива и енергична жена, която никога не позволява на адвокатите да й се качат на главата. Седеше на съдийския стол едва от пет години, но вече се бе справила с няколко от най-големите процеси във Вашингтон. За нея се знаеше също, че не допуска никакви своеволия в съдебната зала.

Тихичко, почти незабелязано Гари Сонеджи/Мърфи бе придружен до мястото му. Вече беше седнал и изглеждаше благовъзпитан, какъвто винаги си е бил Гари Мърфи.

Присъстваха няколко прочути журналисти и поне двама от тях вече пишеха книги за отвличането.

Прокурорът и защитата изглеждаха изключително уверени и много добре подготвени за първия ден, като че ли тезите им бяха непоклатими.

Процесът започна с малко театрално изпълнение. Миси Мърфи се разхълца откъм първия ред.

— Гари на никого не е причинил зло — изхлипа високо тя. — Гари никога не би наранил друг човек.

От залата някой се провикна:

— О, я престанете, госпожо!

Съдийката Каплан удари с чукчето и нареди:

— Тишина в залата! Тишина! Достатъчно!

Достатъчно и още как.

Започна се. Започна процесът на века — процесът на Гари Сонеджи/Мърфи.