Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (6)

Глава 5

Към единайсет без петнайсет отново ме извикаха спешно на телефона в дома на Сандърс. Не ми се говореше повече с никого по спешни въпроси.

Бях отделил само десетина минути на репортерите. Бях се сприятелил с някои от тях по време на предишните убийства в района. Бях любимецът на пресата. Дори ми посветиха статия в неделната притурка на „Уошингтън Поуст“, в която разказах за убийствата сред чернокожите в столицата. Миналата година бяха извършени почти пет хиляди убийства. Само осемнайсет от жертвите бяха бели. Няколко журналисти дори обърнаха внимание на този факт. Голям напредък.

Поех телефона от Ракийм Пауъл, младо и интелигентно момче от нашата специална група. Разсеяно стисках в ръка малка топка, която сигурно е била на Мустаф. Топката ми внушаваше странно чувство. Защо трябва да се убива по този начин едно хубаво малко момченце? Не можех да си отговоря. Поне засега.

— Фюрера — каза Ракийм намръщено. — Бил разтревожен.

— Крос на телефона.

Главата ми още бучеше. Исках да приключа разговора колкото може по-бързо.

Слушалката миришеше на евтин парфюм. Или на Джийн Сандърс, или на дъщеря й, а може би и на двете. На масата до телефона бяха поставени снимки на Мустаф в сърцевидна рамка. Накараха ме да се сетя за двете си деца.

— Тук е началникът на детективите Питман. Какво става там?

— Мисля, че е сериен убиец. Майка, дъщеря и малко момче. Второ семейство за по-малко от седмица. Токът е изключен. Обича да работи на тъмно.

Съобщих му още кървави подробности. Обикновено това му бе достатъчно. Фюрера щеше да ме остави да се оправям сам. На убийствата в Югоизточния квартал не се придава голямо значение.

Последваха няколко мига неловко мълчание. Виждах коледната елха на семейство Сандърс, поставена в стаята с телевизора. Личеше че е подреждана с желание: изкуствен сняг, евтини лъскави украшения, нанизи от пуканки. На върха блестеше домашно направен ангел от станиол.

— Аз пък чух, че е убит пласьор на наркотици. Пласьор и две проститутки — каза Фюрера.

— Не, не е вярно — възразих аз. — Направили са си красива елха.

— Не се и съмнявам. Не ме будалкай, Алекс. Не днес. Не сега.

Ако се опитваше да ме вбеси, постигна го.

— Една от жертвите е тригодишно момченце в пижамка. Може и да е пласьор. Ще го проверя.

Не трябваше да го казвам. Много неща не трябва да казвам. Напоследък имам чувството, че съм на ръба на голямото избухване. Напоследък ще рече последните три години.

— Искам ви веднага двамата с Джон Сампсън в „Уошингтън Дей“ — нареди Питман. — Тук е някакъв ад. Говоря сериозно.

— Аз също — отвърнах, като се опитах да не повишавам тон. — Сигурен съм, че е сериен убиец със собствен почерк. Тук е някакъв кошмар. Хората плачат по улиците, а вече е кажи-речи Коледа.

Но Фюрера ни заповяда да се явим в училището в Джорджтаун. Продължи да повтаря, че адът се бил разтворил.

Преди да тръгна към училището, се обадих на групата от нашия отдел, която се занимава със серийните убийци. После и на „супергрупата“ на ФБР в Куонтико^[1]. В компютрите им се съхранява информация за всички известни случаи на серийни убийства, допълнени с психиатрични профили, медицински експертизи и други подробности, които не могат да се намерят никъде другаде. Търсех случаи, които да съвпадат с този по възраст и пол на жертвите и начина на обезобразяване.

На излизане от дома на Сандърс един от лаборантите ми поднесе за подпис отчета от разследването. Подписах се както винаги — с кръстче^[2].

Лошо момче от лошата част на града.