Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (12)

Глава 11

Специалният агент на ФБР Роджър Греъм живееше в Манасас парк, по средата на пътя между Вашингтон и Академията на ФБР в Куонтико. Беше висок, с къса светлокестенява коса и впечатляваща физика. Беше разследвал множество отвличания, но никога нещо подобно на настоящия кошмар.

Минаваше един часът през нощта, когато Греъм най-после се прибра в дома си. Къщата му беше в колониален стил с шест спални, три бани и просторен двор, почти два акра.

За съжаление изминалият ден не би минал за нормален. Греъм се чувстваше изцеден, омаломощен и чак костите го боляха. Често се чудеше защо просто не си остане вкъщи и не напише още някоя книга. Просто да се пенсионира по-рано. Да опознае трите си деца, преди да излетят от дома.

Улиците на Манасас парк бяха пусти. Светлините от верандите проблясваха по улицата и видът им бе успокояващ и дружелюбен. В огледалото на неговия форд проблеснаха фарове.

На улицата пред къщата му бе спряла друга кола с включени мигащи светлини. От нея излезе мъж и му помаха с бележника, който държеше в ръката си.

— Агент Греъм? Аз съм Мартин Бейър от „Ню Йорк Таймс“ — извика мъжът и тръгна по алеята пред къщата. Извади журналистическа карта.

„Боже Господи! Проклетият «Ню Йорк Таймс»!“ — помисли си Греъм. Репортерът носеше тъмен костюм, риза на тънки райета и червена връзка. Типичният млад напорист професионалист, тръгнал по задача. Всички тези задници от „Таймс“ и „Поуст“ му изглеждаха еднакви. Нямаше един истински репортер сред тях.

— Доста път сте били в този късен час, за да чуете „Без коментар“, господин Бейър. Съжалявам — започна Роджър Греъм. — Нищо не мога да ви съобщя за отвличането. Честно казано, няма нищо ново.

Всъщност не съжаляваше, но кой иска да има врагове в „Ню Йорк Таймс“? Тези копелета могат да наврат отровните си писалки в едното ти ухо и да ги изкарат през другото.

— Един въпрос, само един въпрос. Разбирам, че можете и да не ми отговорите, но за мен е толкова важно, че дойдох чак тук в един през нощта.

— Окей. Да го чуем. Какъв е въпросът? — съгласи се Греъм и затвори вратата на колата си. Заключи я, подхвърли ключовете и ги хвана.

— Вие всичките ли сте толкова невероятно глупави и безлични? — попита го Гари Сонеджи. — Това е въпросът ми, нещастнико.

Дълъг и остър нож проблесна веднъж. После още веднъж. Острието му сряза два пъти гърлото на Роджър Греъм.

Първият замах на ножа го отхвърли назад към колата. Вторият разряза сънната му артерия. Греъм падна мъртъв на алеята. Нямаше време да се дръпне, да побегне, нито поне да си каже молитвата.

— Нали щеше да ставаш звезда, Роджър? Искаше ти се, нали? Но не виждам признаци. Никакви. Нула! — каза Сонеджи. — Би трябвало да си къде-къде по-добър. Искам срещу мен да застане най-добрият и най-умният.

Наведе се ниско и пъхна картончето в горното джобче на ризата на Греъм. Потупа мъртвеца по гърдите.

— Щеше ли един репортер на „Ню Йорк Таймс“ наистина да бъде тук в един часа през нощта, арогантно копеле? Само за да си поговори с теб, жалък задник такъв?

После Сонеджи се оттегли от сцената на убийството. Смъртта на агента Греъм не означаваше нищо за него. Съвсем нищо. Беше убил над двеста души. Повторението е майка на умението. Едва ли му беше и за последен път.

Това убийство обаче щеше да вдигне всички на крака. Надяваше се да извадят от резервите някой по-кадърен.

Иначе къде е удоволствието? Къде е предизвикателството? Как това отвличане ще надмине по известност онова на Линдбърг?