Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (35)

Глава 34

Двамата със Сампсън тичахме по улица „C“ в сърцето на Капитолийския хълм. Чувах дишането си навътре в носа. Ръцете и краката си усещах като измъкнати от ставите.

Коли на отдела и линейки на „Бърза помощ“ бяха блокирали улицата. Наложи се да паркираме доста далеч на улица „F“ и да пробягаме няколко пресечки. Вече бяха пристигнали колите на няколко телевизионни компании начело със Си Ен Ен. Отвсякъде виеха полицейски сирени.

Зърнах пред себе си групичка репортери. Те също ни видяха. Трудно можем да минем незабелязани. Все едно да не забележиш харлемския баскетболен отбор в Токио.

— Детектив Крос? Доктор Крос? — разкрещяха се репортерите, опитвайки се да ни спрат.

— Никакъв коментар — махнах с ръка аз. — И от двама ни. Разкарайте се от пътя ми.

В апартамента на Вивиан Ким двамата със Сампсън видяхме всички познати лица — експертите, съдебните лекари, хората от моргата в тяхната зловеща стихия.

— До гуша ми дойде от тая работа — каза Сампсън. — Целият свят се е превърнал в помийна яма. Това е прекалено, дори за мен.

— Скапваме се — промърморих аз. — Скапваме се и двамата.

Сампсън сграбчи ръката ми и я стисна, както дете стиска ръката на майка си, когато го е страх. По това разбрах, че наистина е сдал багажа. Влязохме в първата спалня, която се намираше вдясно по коридора. Опитах се да запазя спокойствие. Не успях.

Спалнята на Вивиан Ким беше подредена с много вкус. По стените имаше хубави черно-бели семейни снимки и художествени плакати. На едната висеше старинна цигулка. Не исках да погледна към причината, заради която бях тук, но накрая нямаше как.

Учителката беше прикована към леглото с дълъг ловджийски нож. Беше забит в корема й. Гърдите й бяха отрязани. Космите между краката й бяха обръснати. Очите й бяха подбелени нагоре, като че ли в последните си мигове е видяла нещо необяснимо.

Очите ми заоглеждаха стаята. Не можеха да понасят повече обезобразеното тяло. Вниманието ми бе привлечено от ярко цветно петно на пода. Дъхът ми замря. Никой не беше споменал нищо за това. Никой не беше забелязал най-важната улика. За щастие, никой не я бе отместил.

— Погледни — посочих я на Сампсън.

На пода лежеше втората маратонка на Маги Роуз Дън. Убиецът ни беше оставил своите „артистични щрихи“, както ги наричат патолозите. Този път съобщението беше недвусмислено — той старателно се беше подписал. Треперех целият, когато се наведох над маратонката на малкото момиченце. Изява на най-садистичното чувство за хумор. Розова маратонка в шокиращ контраст с кървавата сцена на престъплението.

В спалнята е бил Гари Сонеджи. Той беше и убиецът в Южния квартал. „Съществото“. Беше се върнал в града.