Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (23)

Глава 22

Да, време беше представлението да започне! Точно преди десет и половина сутринта на 26 декември в бюрото на ФБР пристигна куриер на „Федерал експрес“. Предаде новото съобщение от „Сина на Линдбърг“.

Отново ни извикаха в стаята на втория етаж. Изглежда, се беше събрал целият персонал на ФБР. Всички разбрахме, че е настъпил моментът.

Само след секунди в стаята нахълта специалният агент Бил Томпсън от Маями. Размахваше добре познатия ни оранжево-син плик на службата за експресни пратки. Внимателно го отвори пред цялата група.

— Ще ни позволи да видим как изглежда съобщението, но няма да ни го прочете — избоботи под носа си Джеп Клепнър от Службата за охрана.

Сампсън и аз бяхме застанали до него и Джези Фланаган.

— Не, този път няма да рискува да понесе цялата отговорност — предсказа Джези. — Ще го прочете.

На предната линия Томпсън вече беше готов и започна:

— Има съобщение от Гари Сонеджи. Ето какво гласи: изписана е цифрата едно, след нея с думи десет милиона. На следващия ред цифрата две. После думите — „Дисни Уърлд“, Орландо^[1] — Вълшебното царство. На следващия ред — цифрата три. Следва — Паркингът на Плуто, 24-и ред. Прекосете Лагуната на седемте морета с фериботчето, а не с еднорелсовото влакче. Днес в 12,50. Всичко ще свърши до 1,15. Последен ред — Детектив Алекс Крос да предаде откупа. Сам. Подписано е „Сина на Линдбърг“.

Бил Томпсън веднага вдигна очи от посланието. Претърси стаята с поглед. Не му беше трудно да ме намери. Мога да гарантирам, че неговата изненада и шок бяха нищо в сравнение с моите. Гореща вълна адреналин нахлу в кръвта ми. Какво, по дяволите, иска от мен Сонеджи? Откъде ме знае? И знаеше ли как копнеех да го докопам и да му извия врата?

— Никакъв опит за преговори! — Започна да се възмущава специалният агент Скорс. — Сонеджи не изпитва и капка съмнение, че ще му връчим десетте милиона.

— Така е — обадих се аз. — И е прав. В крайна сметка семейството решава как и кога да се изплати откупът.

Семейство Дън ни бяха инструктирали да платим на Сонеджи, без да поставяме никакви условия. Сонеджи явно беше разчитал на това. Безспорно това бе главната причина да се спре на Маги Роуз. Но защо се беше спрял на мен?

До мен Сампсън поклати глава и каза:

— Сега вече се убедих, че са неведоми пътищата Господни.

Шест коли ни чакаха на нагрятия от слънцето паркинг зад сградата на Бюрото. Бил Томпсън, Джези Фланаган, Клепнър, моя милост и Сампсън пътувахме в една от колите на ФБР. Парите и ценните книжа бяха с нас. „Детектив Алекс Крос да предаде откупа.“

Сумата беше готова късно миналата нощ. Да се осъществи подобна операция толкова бързо е изключително сложно, но „Ситибанк“ и „Морган Станли“ обединиха усилията си. Семейство Дън и Джералд Голдбърг имаха властта да получат каквото желаят и явно бяха упражнили голям натиск. Два милиона от откупа бяха в брой, както поиска Сонеджи. Останалите бяха в малки диаманти и ценни книжа. Откупът беше удобен за пренасяне и размяна. Побираше се в обикновен туристически куфар.

Пътуването от центъра на Маями Бийч до летище „Опа Лока“ ни отне двайсет и пет минути. Със самолета щяхме да летим още четирийсет и да пристигнем в Орландо към 11,45 преди обед. Времето беше разчетено до минутата.

— Да опитаме да сложим микрофон на Крос — чухме агент Скорс да говори по радиото с Томпсън. — Преносим радиопредавател. Имаме такъв на борда на самолета.

— Идеята не ми харесва много, Джери — отговори Томпсън.

— На мен също — обадих се аз от задната седалка. — Никакви микрофони. Изключено.

Все още се опитвах да разбера как и защо Сонеджи е избрал точно мен. Нищо не проумявах. Може да е срещнал името ми във вашингтонските вестници. Знаех, че има някаква основателна причина. В това нямаше съмнение.

— В парка ще са големи тълпи — обясни Томпсън, когато се качихме в една „Чесна 310“ за Орландо. — Очевидно по тази причина е избрал парка „Дисни“. Ще има много деца и родители във „Вълшебното царство“. Ще може да доведе Маги Дън и да се слее с навалицата, без да прави впечатление. Вероятно и нея е дегизирал.

— Паркът „Дисни“ съответства на важността и величието на образа, който си е изградил — обадих се аз.

Според една от теориите в моя бележник Сонеджи е бил малтретиран като дете. Ако е така, единствените му чувства към „Дисни“ биха били ярост и омраза — място, където „добрите“ дечица ходят с „добрите“ си мамчета и татковци.

— Вече сме осигурили земно и въздушно наблюдение на парка — продължи Скорс. — Картината вече се предава в стаята за кризисни ситуации във Вашингтон. Снимаме също „Епкот Център“ и „Острова на удоволствията“. В случай, че в последния момент промени мястото на срещата.

Можех да си представя сцената в стаята за кризисни ситуации на ФБР на Десета улица. Поне двайсетина големи клечки вече се тълпяха там. Всеки седи зад отделно бюро, втренчил поглед в персонален монитор. Кадрите от парка, снимани от въздуха, се показват едновременно на всички екрани. На голямото табло в стаята са изписани всички факти — точно колко агенти и друг персонал следят района в момента, броят на изходите и пътищата, водещи към или извън парка, метеорологичните условия, броят на посетителите, броят на обичайната охрана на „Дисни“… Но по всяка вероятност нищо за Гари Сонеджи или Маги Роуз, иначе досега да сме разбрали.

— Ура, отивам в „Дисни Уърлд“! — опита да се пошегува един от агентите в самолета.

Деловият разговор на ченгетата бе прекъснат от нервен смях. Добре е да се намали малко напрежението при тези трудни обстоятелства, макар и никак да не е лесно.

Мисълта за среща с побъркания и отвлеченото момиченце не беше от най-приятните. Нито смразяващата действителност с празничните тълпи, изпълнили парка. Бяхме уведомени, че вече има над седемдесет хиляди души. Все пак това беше най-добрият ни шанс да заловим Сонеджи. Може би единственият.

Към „Вълшебното царство“ пътувахме в специален микробус. Придружаваха ни полицейски коли с включени мигащи светлини и сирени. Поехме по алея I-4, за да избегнем движението откъм летището.

Много от хората, натъпкани в големи коли-комби и минибусчета, приветстваха забързания ни кортеж, други го освиркваха. Никой обаче нямаше представа кои сме и защо толкова бързаме към парка. За тях бяхме просто важни клечки, тръгнали да видят Мики и Мини.

Отбихме от магистралата на изход 26-А, после продължихме по алеята към паркинга. Бяхме там малко след 12,15. Едва успявахме, защото Сонеджи не ни остави време да се организираме.

Защо в „Дисни Уърлд“? Продължавах да се опитвам да разбера. Може би защото като дете Гари Сонеджи много е искал да отиде там, а не са му позволявали? Или защото му харесва почти невротичната атмосфера на добре организирания увеселителен парк?

За него би било лесно да влезе в парка. Но как ли щеше да излезе? Това бе най-интригуващият въпрос.