Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (48)

Глава 47

Два дни по-късно изкрънках още един час с Гари Сонеджи/Мърфи. Двете нощи преди посещението не мигнах и изчетох наново всичко за случаите на раздвоена личност. Трапезарията ми заприлича на читалня във факултет по психология. За раздвоението са изписани томове и томове, но малцина от нас вярват, че то наистина съществува. Налице е дори сериозно несъгласие по въпроса дали има истински случаи на раздвоена личност.

Когато влязох, Гари седеше на болничното си легло, вперил поглед в пространството. Превръзката на ръката я нямаше. Трудно ми беше да дойда и да говоря с този похитител, убиец на деца, сериен убиец. Спомних си нещо, написано от философа Спиноза: „Стремежът ми е да не се присмивам на хорските постъпки, да не плача заради тях, нито да ги мразя, а да ги разбирам.“ Засега аз не разбирах.

— Здравей, Гари — поздравих го тихо, за да не го стресна. — Готов ли си да говориш?

Той се обърна и като че ли се зарадва, че ме вижда. Придърпа един стол до леглото си, за да седна.

— Боях се, че няма да ти разрешат да дойдеш — каза той. — Радвам се, че си тук.

— Какво те накара да си помислиш, че няма да ми позволят? — попитах аз.

— Ами… не знам. Просто… имах чувството, че ти си човек, с когото мога да разговарям. А както ми е тръгнало напоследък, реших, че няма да те пуснат при мен.

Излъчваше някакво простодушие, което ме смути. Беше почти обаятелен. Пред мен бе човекът, обрисуван от съседите му в Уилмингтън.

— За какво си мислеше преди малко? Преди да вляза?

— Дори не помня — усмихна се той и поклати глава. — За какво си мислех? О, сетих се. Спомних си, че рожденият ми ден е този месец. Продължава да ми се струва, че изведнъж ще се събудя и целият този кошмар ще изчезне. Натрапчива мисъл и лайтмотив на всичките ми мисли.

— Върни се малко назад. Разкажи ми как точно те арестуваха — смених аз темата.

— Събудих се в полицейска кола пред един „Макдоналдс“.

Засега беше последователен. Преди два дни ми каза същото.

— Ръцете ми бяха в белезници зад гърба — продължи той. — По-късно оковаха и краката ми.

— Не си ли спомняш как попадна в полицейската кола?

Господи, беше много добър. Говореше кротко, вежливо, правдиво.

— Не, нито пък помня как съм попаднал в „Макдоналдс“ в Уилмингтън. Това е най-откаченото нещо, което ми се е случвало.

— Разбирам.

Докато пътувах от Вашингтон насам, в главата ми се беше зародила една хипотеза. Вероятността й беше сведена до минимум, но би могла да обясни някои неща, които до момента изглеждаха безсмислени.

— Случвало ли ти се е нещо подобно и преди, Гари? Нещо поне донякъде сходно?

— Не. Никога не съм имал неприятности. Никога не съм бил арестуван. Можеш да провериш, нали? Разбира се, че можеш.

— Питам дали и друг път си се озовавал на непознато място, без да знаеш как си попаднал там.

Гари ме изгледа много особено, с наклонена на една страна глава.

— Защо питаш?

— Случвало ли ти си е, Гари?

— Ами… Да.

— Разкажи ми. Разкажи ми за случаите, в които си се събуждал на непознато място.

Имаше навика да си придърпва ризата между второто и третото копче. Дърпаше я далеч от гърдите си. Зачудих се дали не го прави, защото се страхува от задушаване и от какво е предизвикан този навик.

Може би е боледувал като малък. Или е бил затворен на тясно място с ограничен достъп на въздух, така както бяха затворени Маги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг.

— От една година, а може би и повече, страдам от безсъние. Казах го на един от лекарите, който ме прегледа.

В нито един от докладите от затвора не се споменаваше за безсънието му. Попитах се дали наистина е казал на лекарите или просто си мисли, че го е казал. Споменаваше се за неравен Вехслеров профил^[1], което е признак на импулсивност. Бяха му правили също така устен и действен тест за интелигентност. И при двата резултатите бяха дори над максималните. Роршаховият тест^[2] показваше наличието на остър емоционален стрес. Даваше положителна реакция на карта номер 14, по която се съди за наличието на склонност към самоубийство. Но нито дума за безсъние.

— Разкажи ми, ако обичаш. Ще ми помогне да вникна в състоянието ти.

Вече бяхме говорили, че съм не само детектив, но и психолог. Беше наясно с моята квалификация и се чувстваше спокоен. Поне засега. Дали това имаше нещо общо с искането му аз да отида във Флорида?

Погледна ме в очите.

— Наистина ли ще се опиташ да ми помогнеш? Не да ме хванеш в капан, а да ми помогнеш?

Уверих го, че ще се опитам. Ще го изслушам. Ще се отнеса без предубеждение. Той каза, че друго и не иска.

— От доста време не мога да спя. Всъщност, откакто се помня. Всичко се обърква в съзнанието ми. Не знаех дали съм буден или сънувам. Престанах да различавам съня от реалността. Събудих се в една полицейска кола в Пенсилвания. Нямам представа как съм се озовал там. Как се е случило. Вярваш ли ми? Някой трябва да ми повярва.

— Слушам те, Гари. Когато свършиш, ще ти кажа какво мисля. Обещавам. Искам да чуя всичко, което си спомняш.

Това изглежда го удовлетвори.

— Попита ме дали ми се е случвало и по-рано. Случвало се е. На няколко пъти. Събуждам се на непознати места. Понякога в моята кола, спряла встрани на някакъв път. Път, който нито съм виждал, нито съм чувал преди. Няколко пъти се случи в мотели. Или блуждая по улици. Във Филаделфия, Ню Йорк, веднъж в Атлантик сити. В джоба си намерих жетони от казино и билет от паркинг. Нямах представа как са се озовали там.

— Случвало ли ти се е някога във Вашингтон? — попитах аз.

— Не. Във Вашингтон не. Всъщност от дете не съм стъпвал във Вашингтон. Напоследък открих, че мога да идвам на себе си както съм в съзнание. В пълно съзнание. Например, храня се, а нямам никаква представа как съм попаднал в ресторанта.

— Консултирал ли си се с някого? Търсил ли си помощ? Бил ли си на лекар?

Той затвори бистрите си светлокафяви очи, които бяха най-впечатляващата черта от лицето му. Отвори ги отново и се усмихна.

— Нямаме пари за психиатри. Едва свързваме двата края. Затова съм толкова потиснат. Дължим трийсет хиляди. Семейството ми има дълг от трийсет хиляди, а аз съм тук в затвора.

Млъкна и ме погледна. Без никакво притеснение се втренчваше в мен и се опитваше да прочете мислите ми. Проявяваше готовност да ми помогне с каквото може, нямаше следа от нестабилност, мислите му бяха ясни.

Давах си сметка също така, че всеки специалист, който се занимава с него, може да бъде измамен от този изключително умен и надарен психопат. Беше направил на глупаци много хора преди мен. Явно го биваше в това отношение.

— Засега ти вярвам — казах накрая. — Разказът ти ми звучи смислено, Гари. Бих искал да ти помогна, ако мога.

Изведнъж очите му се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по бузите му. Той протегна ръце към мен.

Хванах ръцете на Гари Сонеджи/Мърфи и ги задържах. Бяха много студени. Изглеждаше уплашен.

— Аз съм невинен — каза той. — Знам, че звучи налудничаво, но съм невинен.

 

 

Прибрах се късно през нощта. Докато се канех да паркирам на алеята пред къщи, до колата ми спря мотоциклет. Какво, по дяволите, става?

— Моля, последвайте ме — каза мотоциклетистът с безличния тон на полицейските патрули по магистралите. — Карайте след мен.

Беше Джези. И двамата се разсмяхме. Знаех, че се опитва да ме подмами обратно в света на живите. Според нея работех твърде много по този случай. Напомни ми, че вече е решен.

Продължих по алеята, после спрях и слязох от старото си порше. Тръгнах към нея.

— Време е да сложиш край на работния ден, Алекс — каза Джези. — Можеш ли да го направиш? В състояние ли си да спреш да работиш в единайсет през нощта?

Влязох в къщата да проверя как са децата. Спяха, така че нямах причина да отхвърля предложението на Джези. Върнах се при нея и се качих на мотоциклета.

— Това е или най-лошото, или най-хубавото нещо, което съм правил в последно време — казах аз.

— Не се тревожи, най-хубавото е. В добри ръце си. Няма от какво да се страхуваш освен от моментална смърт.

За секунди лапнахме девета улица, ярко осветена от единствения фар на мотоциклета. Спуснахме се по Индипендънс Авеню, после полетяхме по „Паркуей“, която на места има отвратително остри завои. Джези се накланяше на всеки завой и профучаваше покрай колите, които сякаш стояха на едно място.

Знаеше как се кара мотоциклет. Не беше дилетант. Като гледах как се стрелка покрай нас пейзажът, как проблясват електрическите жици над главите ни и как отляво покрай предното колело на мотоциклета пробягват маркировъчните линии на пътя, си помислих, че тя кара най-малко със сто и петдесет. Чувствах се обаче извънредно спокоен.

Нямах представа къде отиваме, а и хич не ме интересуваше. Децата спяха. Нана беше с тях. Всичко това бе част от нощната терапия. Усещах как студеният въздух пронизва всяко отвърстие на тялото ми. Проясни ми главата, от което тя несъмнено се нуждаеше.

По улица „N“ нямаше никакво движение. Беше дълга, тясна и права, с хубави стогодишни прилепени една до друга къщи от двете страни. Много е красива, особено през зимата. Стръмните покриви бяха заснежени. По верандите проблясваха светлини.

Джези натисна педала на газта по пустата улица. Сто, сто и двайсет, сто и петдесет. Не знаех с каква скорост кара, само усещах, че летим. Очертанията на дърветата и къщите се сливаха, настилката под нас също. Всъщност беше много приятно. Дано остана жив да споделя това усещане с някого.

Джези спря плавно беемвето. Не се фукаше, просто знаеше как да го направи.

— Пристигнахме. Току-що се нанесох тук. Опитвам се да реша по някакъв начин жилищния си въпрос — обясни тя, докато слизаше от мотоциклета. — Добре се справи. Изпищя само веднъж по „Джордж Вашингтон“.

— Пазя си писъците за себе си.

Възбудени от карането, влязохме вътре. Апартаментът съвсем не изглеждаше както очаквах. Джези каза, че не е имала време да го оправи, но въпреки това беше красиво и подредено с вкус. Цялостният облик беше модерен и лъскав, но уютен. Имаше много впечатляващи художествени фотографии, повечето черно-бели. Джези каза, че тя ги е правила. В дневната и кухнята имаше свежи цветя. Книги със стърчащи от тях показалци — „Принцът на приливите“, „Следи от изгаряне“, „Жените на власт“, „Дзен и изкуството да караш мотоциклет“. Лавица с вина — марки „Беринджър“ и „Ръдърфорд“. На стената имаше кука за мотоциклетната й каска.

— Значи все пак си домошар.

— Как не! Вземи си думите назад, Алекс. Аз съм печена мъжкарана от Службата за охрана.

Обгърнах Джези с две ръце и се целунахме с много нежност насред дневната. Откривах нежност там, където не я очаквах. Откривах една чувственост, която ме изненадваше. Всичко, което бях търсил, само че с една малка уловка.

— Радвам се, че ме доведе в къщата си — казах аз. — Честна дума, Джези. Поласкан съм.

— Въпреки че фактически трябваше да те отвлека, за да те домъкна тук?

— Страхотно нощно препускане. Красив уютен апартамент. Фотографии ала Ани Лейбовиц. Какви други тайни имаш?

Джези прокара леко пръст по брадичката ми и ме погледна.

— Не искам да имам никакви тайни. Това искам. Съгласен?

Съгласих се. И аз желаех същото. Време ми беше да се разголя пред някого. Дори отдавна трябваше да го направя и вероятно се отнасяше и за двама ни. Може би не ни е личало пред външния свят, но прекалено дълго и двамата сме били самотни и затворени в себе си. Това беше простичката истина, която си помагахме един на друг да проумеем.

 

 

Рано на другата сутрин тя ме върна вкъщи. Вятърът беше студен и жулеше лицата ни. Бях я обгърнал през кръста, докато летяхме през мътната сива светлина на ранния изгрев. Много малко хора бяха будни, тръгнали на работа с колите си или пеш. Сигурно и аз бих зяпал като тях. Каква страхотна двойка бяхме двамата с нея!

Джези ме остави точно на мястото, откъдето ме взе. Притиснах се плътно към нея и топлия вибриращ мотоциклет. Целунах я отново. По бузите, по врата, и накрая по устните. Можех да остана така цяла сутрин. Просто така, на изпълнената със злонамереност улица в Югоизточния квартал. През главата ми се мярна мисълта, че винаги трябва да е така. Защо не?

— Трябва да се прибирам — казах най-сетне.

— Да. Знам. Прибирай се, Алекс — отвърна Джези. — Целуни децата от мен.

Но изглеждаше малко тъжна, когато се обърнах и тръгнах към къщи.

Не започвай нещо, което не можеш да доведеш докрай, спомних си аз.